Определение № 2463 от 16.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 312/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9021/18.11.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 171/26.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви състав, постановени по гр. д. № 409/2022 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдено първоинстанционното решение № 260 250/06.07.2022 година на Окръжен съд Пловдив, гражданска колегия, ХХІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 791/2021 година в обжалваната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Н. А. С. обезщетение за имуществени вреди в размер на 7000.00 лева, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения за представителство в наказателното производство, и обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което С. е бил оправдан с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 857/2014 година по описа на Специализиран наказателен съд София в размер на 40 000.00 лева, заедно със законна лихва върху всяка от главниците, считано от 28.05.2018 г. до окончателното им изплащане В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Н. А. С. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да бъде отхвърлен или евентуално да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК Ответникът по касационната жалба Н. А. С. е подал отговор на същата с вх. № 268/13.01.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 171/26.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви състав, постановени по гр. д. № 409/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 02.11.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9021/18.11.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че в случая било безспорно установено, че на Н. А. С. било повдигнато обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК-по чл. 302, т. 1, пр. предпосл. от НК, за което било предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК. От обективния факт на повдигане на незаконното обвинение и извършените процесуално-следствени действия са били причинени вреди на обвиняемия, впоследствие подсъдим. Действията в досъдебното производство били започнали от следовател, като Н. А. С. бил привлечен като обвиняем, била му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 72 часа, след това по искане на прокурор-и постоянна такава, като реално бил задържан за 8 дни. По-късно досъдебното производство било прераснало в съдебно такова, след внесения в Специализирания наказателен съд обвинителен акт. От друга страна прокурорите в Софийска градска прокуратура били образували досъдебното производство и не били осъществили първоначален и последващ ефективен цялостен надзор върху проведеното такова по събиране и преценка на доказателствата във връзка с твърдяното престъпление от Н. А. С. като част от организирана престъпна група, което било довело до необходимост от събиране на нови доказателства в съдебната фаза, а при адекватни и своевременни действия наказателното производство можело да приключи в значително по-кратки срокове, поради което въззивният съд намирал, че Прокуратурата на Република България е пасивно легитимирана да отговаря по предявените против нея искове. Неоснователно било възражението на Прокуратурата на Република България, че тя не носела отговорност за вредите, понесени от Н. А. С. в съдебната фаза на производството, доколкото наличието и продължителността на този етап, както и правните последици от съдебния акт, с който бил завършил той, били в пряка причинна зависимост с поведението на Прокуратурата по повдигане на обвинение на С. и събраните за установяването му доказателства. По отношение на вида и размера на претърпените от Н. А. С. неимуществени вреди в първоинстанционното производство били събрани гласни доказателства, като съдът кредитирал показанията на свидетелката М. С., които отразявали нейните преки и непосредствени впечатления, при отчитане на близките й връзки със С. (негова съпруга) при приложение разпоредбата на чл. 172 от ГПК, мотивиращи известна нейна заинтересованост, но в същото време и възможност за най-пълни и точни впечатления от състоянието на С. през процесния период. От показанията на тази свидетелка се установявало, че през 2011 година, една вечер С. отишъл нощна смяна и не се прибрал, не се обадил на съпругата си, въпреки че винаги го правил, когато се налагало да закъснее, по обяд на следващия ден от медиите разбрала за вероятното задържане на С.. Свидетелката отишла в КАТ-Пазарджик и видяла за около минута съпруга си, придружен от служител на вътрешна сигурност, за да й предаде ключа от личния им автомобил, в този момент той бил много разстроен и й казал, че не бил извършил престъпление, не познавал колегите от КАТ-Пазарджик, но бил изключително изплашен от неизвестното, после задържаните били откарани в София, а свидетелката се прибрала вкъщи и вечерта получила телефонно обаждане от съпругата на един от задържаните пазарджишки полицаи, която не познавала, но тя й казала, че С. бил написал в бележка до нея да не се притеснява, защото той не бил извършил нищо. Н. А. С. стоял един или два дни в София и после го върнали в пазарджишкия арест, където стоял още 6 дни след определена му мярка за неотклонение от Окръжен съд Пазарджик, която след това била заменена от Апелативен съд Пловдив с „парична гаранция“ от 3000.00 лева, които семейството събрало същия ден и внесли в банка, за да освободят С., по пътя към Поповица, където живеели, С. бил много неспокоен и изплашен, тъй като се притеснявал, че могат отново да го приберат, разказал на съпругата си за лошите условия в ареста, където бил в една килия с роми и тоалетната била запушена с фекалии, а охранителят не взел мерки, имал мигренозни пристъпи и проблеми със стомашно-чревния тракт, но не получил адекватно медицинско лечение, подобни били условията и в пазарджишкия арест, където се развалило зрението му и впоследствие се наложило да носи очила. Според свидетелката след излизането му от ареста С. отказвал да се среща с хора-близки, познати, роднини, селото, в което живеели, било малко и всички говорели и го виждали като осъден, стресът се засилвал поради отразяване на случая в медиите, стряскал се при звъненето на телефона, престанал да се усмихва, а проблемите му се задълбочили поради това, че бил временно отстранен от работа, не можел да се регистрира в Бюрото по труда или да започне работа другаде, синът му не можал да представи в Университета документ за работата на баща му и загубил правото си на стипендия, което повлияло много негативно на Н. А. С., който 4-5 месеца по-късно бил дисциплинарно уволнен, той обжалвал, но ВАС потвърдил заповедта, което довело до финансови проблеми на семейството, защото С. нямал друга квалификация. През 2014 година започнало делото в Специализирания наказателен съд София, по което се провели множество заседания, като преди всяко той не можел да спи и се страхувал, че ще го осъдят, но бил оправдан и на двете съдебни инстанции, а след първата присъда С. се разплакал, въпреки че преди това нищо не можело да го поклати емоционално, като през 2013 година или 2014 година след решението на ВАС той се пенсионирал. В подкрепа на твърденията на посочената свидетелка били заповед от 18.07.2011 година на началника на Областна дирекция на МВР Пловдив за временно отстраняване от длъжност на полицай Н. А. С. до влизане в сила на заповед за отстраняване от длъжност и заповед от 17.11.2011 година на директора на ОД на МВР Пловдив за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“ и прекратяване на служебното правоотношение на ищеца като държавен служител от Областна дирекция на МВР Пловдив, като последната било окончателно потвърдена с решение № 9656/24.06.2019 година, постановено по адм. д. № 1762/2019 година по описа на Върховния административен съд, ІІ колегия. Въззивният съдебен състав намирал, че за вредите, причинени на С. от тези две заповеди, не следвало да отговаря Прокуратурата на Република България, доколкото те били издадени от друг орган, притежаващ оперативна самостоятелност за извършване на преценка дали Н. А. С. бил извършил тежко нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо налагане на дисциплинарно наказание, като следвало да се има предвид и разликата между престъпление, извършването на което било отречено от наказателния съд, и нарушение на задълженията на държавния служител в това му качество. По делото било установено също, че осъществената от МВР операция „Палките“, въз основа на която било проведено наказателното производство против Н. А. С. и останалите подсъдими, е било отразено в печатните и електронни медии, като въззивният съд намирал, че вредите от това разгласяване, независимо дали били в резултат на официални изявления на представител на прокуратурата или предварително подадена от нея информация, били пряка последица от повдигнатото на С. обвинение, прието за незаконно. На база на всички събрани по делото доказателства въззивният съд приемал за установено, че Н. А. С. бил претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на посоченото тежко умишлено престъпление, изразяващи се в увеличено равнище на тревожност, страх за бъдещето, несигурност поради възможност да бъде осъден и реално да лежи в затвора, психически и емоционален стрес, затваряне в себе си и нежелание да контактува с познати, още повече поради това, че живеел в малко населено място, където общественото мнение и негативните нагласи се променяли трудно, коренна промяна в характера и начина на живот, ограничаване на правото му на свободно придвижване и упражняване на другите човешки права по време на задържането му от 8 дни, многобройните съдебни заседания по делата постоянно го връщали в травматизиращата ситуация, трайно било понижено качеството му на живот поради загубата на работа и невъзможността да упражнява професията си предвид станалото, като публичността от страна на медиите повлияло допълнително негативно върху психиката на ищеца. Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от Н. А. С., установени по вид, интензитет и продължителност, неговата възраст, професионална реализация и създадено име в обществото, настъпилата промяна в характера му и в отношенията му с близки, изживените негативни емоции, влошаването на психическото му състояние, създадената несигурност в бъдещето поради възможното осъждане, тежестта на повдигнатото обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление, в т. ч. предвижданото за него наказание (от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК), отчитайки продължителността на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 8 дни, впоследствие заменена с „парична гаранция“ в размер на 3000.00 лева, продължителността на наказателното производство в двете му фази (6 години, 11 месеца и 19 дни), липсата на осъждане на С. за други престъпления или други противообществени прояви, при вземане предвид критериите, заложени в ППВС № 4/23.12.1968 година, в т. ч. временастъпването на вредите, и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд считал, че следва да бъде осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Н. А. С. обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 40 000.00 лева, а над този размер до пълния предявен такъв от 105 120 лева искът следвало да бъде отхвърлен. При определяне на посочения размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобразявал и факта, че воденото наказателно производство, което било широко медийно отразено, се било отразило пряко на професионалния живот на Н. А. С. и възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, създавайки му сериозни пречки при упражняване на професията, рефлектирали върху авторитета му на професионалист и на засилване на негативната нагласа на обществото към него като човек, от когото се очаквало да спазва точно законите, доколкото обвиненията били пряко свързани със служебните му задължения. Въззивният съд намирал, че посоченият размер на обезщетението бил достатъчен за репариране на понесените от Н. А. С. и установени по делото неимуществени вреди, като при определянето му били отчетени и обществените представи за справедливост в контекста на съществуващите в страната обществено-икономически условия и условията на живот. С оглед приетото в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС посоченото обезщетение се дължало, заедно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, т.е. от 28.05.2018 година. Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд Пловдив с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение и наложено наказание, ако лицето бъде оправдано по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като е засегнал въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите, но е решил същия в противоречие със задължителната практика на ВКС. По делото бил останала неизследван от съда факта, че именно вида и размера на постановените от съда вреди, причинени на ищеца са в причинна връзка с наказателното производство, което било в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с това се прави позоваване на ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС и решение № 449/17.06.2009 година, постановено по гр. д. № 3696/2007 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Също така се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение и наложено наказание, ако лицето бъде оправдано по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като е засегнал въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите, но е решил неправилно въпроса относно размера на дължимото обезщетение. Във връзка с това се прави позоваване на т. ІІ от ППВС № 4/23.11.1968 година, решение № 5/13.03.2013 година, постановено по гр. д. № 638/2012 година, решение № 25/11.02.2014 година, постановено по гр. д. № 5302/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това се извеждат твърдения за това, че обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС според която наказателни производства продължили за периоди, значително по-дълги от процесния, при взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и то за продължителен период и взети други мерки за процесуална принуда били определени значително по-ниски обезщетения. Във връзка с това се прави препратка към решение № 186/20.06.2013 година, постановено по гр. д. № 30/2013 година, решение № 25/11.02.2014 година, постановено по гр. д. № 5302/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 115/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 593/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така както са формулирани твърденията на Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК може да се приеме, че се поставя правния въпрос за начина на определяне на неимуществените вреди след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл. 52 от ЗЗД и за изискването за съществуването на причинна връзка между увреждането и вредите, а също така и за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия в съответствие с обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Във връзка с от поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че вторият от тях се основава на дадените с ППВС № 4/23.12.1968 година указания в тази насока. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. В случая изложените във въззивното решение мотиви относно определянето на вида и размера на претърпените от Н. А. С. вреди отговарят на изискванията на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и на формираната с посочените от касатора две решения на ВКС. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по този въпрос. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е достигнал до извода, кои от претендираните от Н. А. С. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което са били претърпени от Н. А. С.. По отношение на въпроса свързан с правилния размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия в съответствие с обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая обезщетението е определено като са преценени всички елементи на понятието справедливост, така както са посочени и в цитираната от касатора съдебна практика, като разминаването на размера на обезщетението с това по представените от касатора решения на ВКС е в зависимост от фактическата обстановка по всеки конкретен случай. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Прокуратурата на Република България твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 171/26.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви състав, постановени по гр. д. № 409/2022 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 9021/18.11.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на Н. А. С. сумата от 5000.00 лева представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение