Решение № 200 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 148/2010 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване, чл. 274 ал.3 от ГПК вр.чл. 288 от ГПК Образувано е по частна касационна жалба на А. И. К. и Л. Д. К. срещу определение №3420 от 18.12.2009 г. по ч. г. д. № 3197/09 г. на ОС - г. Пловдив С обжалваното определение е отменено определението от 13.11.09 г. по ч. г. д. № 287/09 г. на РС - г. Карлово и е обезсилена заповед №135 от 27.03.2007г в производство по чл. 417 от ГПК. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакувания акт е разрешен процесуалноправен въпрос ,формулиран относно това дали единствено влязлото в сила решение по смисъла на чл. 422 ал.3 от ГПК е основание да се обезсили издадената и изпълнена заповед и се издаде насрещен изпълнителен лист в заповедното производство, т.е от значение ли е непредявявянето на иск по чл. 415 ал.1 от ГПК, по който въпрос не е формирана съдебна практика и същият е от значение за точното прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК) По въпроса за разноските в производството и действителния им характер, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд Оплакванията в частната касационна жалба са за неправилно прилагане на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Ответникът по частната жалба П. Р. Р. е ангажирал отговор пред настоящата инстанция и поддържа че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане. Претендира разноски. Върховен касационен съд ,състав на ІІІ г.о. намира, че касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК не следва да се допуска, по следните съображения: Нормативното разрешение по чл. 422, ал. 3 ГПК, че ако установителният иск бъде отхвърлен с влязло в сила решение, тогава предприетото веднъж изпълнение "се прекратява и се прилага чл. 245, ал. 3, изр. 2-ро ГПК", като последица се издава обратен изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя и пр., не подкрепя предложеното от касатора тълкуване, че процесуалното статукво по една вече изпълнена заповед по чл. 417 т.3 от ГПК следва да се запази, ако заявителят въобще не е предявил в указания едномесечен срок своя иск по чл.422 ал.1 вр.чл. 415 ал. 1 от ГПК. Какъв е характера на този иск, чието предявяване е обвързано със срока по чл. 415 ал.1 ГПК, е изяснен в практиката въпрос (съществува непротиворечива практика на ВКС по него, напр.: Определение № 377 от 15.06.2009 г. по ч.т.д. № 191/2009 г. на ВКС-ТК, II т.о.; Определение № 324/08.06.2009 г. по ч.т.д. № 160/2009 г. на ВКС-ТК, I т.о.; Определение № 340/02.06.2009 г. по ч.т.д. № 276/2009 г. на ВКС-ТК, II т.о), от друга страна последицитие от непредявяването му, регламентирани в чл. 415 ал.2 от ГПК са общи за двата вида заповедно производство (Определение № 152 от 3.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 2/2010 г., I т. о., ТК, Опр. №271 от 07.05.2009г ІІт.о ТК на ВКС ). Разрешението ясно следва от нормата на чл. 415 ал.2 от ГПК и въззивният съд го е приложил. По делото е било дадено съответно указание за предявяване на установителен иск, съобщено надлежно за заявителите и неизпълнено в срок от тях. В случая изпълнена от съдебния изпълнител(преди изменението на чл. 415, ал. 1 и на чл. 416 ГПК с § 10 и § 11 ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г.) е била самата заповед по издаден изпълнителен лист за предаване на имота ,тъй като спиране на изпълнението по възражение на длъжника не е допуснато. Това обаче не поставя по различен начин въпроса за обезсилване на заповедта при наличие на възражение и в случай, че иск въобще не е бил предявен в указания преклузивен срок ,а още по малко отменя необходимостта заявителят да установи вземането като предяви иск Сега разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК дословно предвижда, че при подадено в срок възражение, указанието, което първостепенният съд дава на заявителя е, че последният може да предяви иск "за установяване на" вземането си в съответния преклузивен срок за това. Щом искът не е предявен, то съдът прилага последиците на чл. 415 ал.2 от ГПК, независимо в каква фаза е съдебното изпълнение. По този процесуален въпрос нито е налице противоречива практика, нито има основание за допускане до касационно обжалване по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК,, предвид формулираното в изложението питане дали хипотезата на 422 ал.3 вр. чл. 245 ал.3 т ГПК не е единственото, изключително регламентирано в закона основание за обезсилване при заповедно производство. Неоснователно е и позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според която произнасянето на съда по съществения процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясни правни норми, с цел еднаквото им прилагане от съдилищата, както и когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Неоснователно е изтъкването на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (по същество доводът е за противоречие по смисъла на чл. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) и по процесуалния въпрос за присъждането на действителните разноски ,в случая намалени от въззивния съд поради прекомерност (чл. 78 ал.5 от ГПК). Приложеното от касаторите определение №7 от 14.01.2009г на ВКС ,ІV г.о не е пример за дадено обратно разрешение във връзка действителния характер на разноските, щом преценката на въззивния съд в тази насока кореспондира с приложения към отговора договор за правна защита и съдействие с дата 19.11.2009г, надлежно подписан от страната и нейния адвокат. Касаторите следва да заплатят разноски на ответника в настоящето производство, установени с договор от 01.03.2010г в размер на 300 лева Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о.