Определение № 2847 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1161/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Хун-Екс“ ООД срещу решение № 296 от 12.11.2024 г., постановено по в.т.д. № 130/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, 3-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 538 от 13.12.2023 г., постановено по т.д. № 83/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение „Хун-Екс“ ООД е осъдено да заплати на „Златни пясъци“ АД сума в размер на 25 100 лв., представляваща дължими вноски от задължението за възнаграждение, поето с чл. 30 от договор за продажба на хотел „Тинтява“, обособена част от „Златни пясъци“ АД, [населено място], сключен между Министъра на търговията и туризма и „Хун-Екс“ ООД, които са вноска в размер на 11 242, 33 лв. с падеж 30.07.2020 г., вноска в размер на 10 878, 23 лв. с падеж 01.02.2021 г. и част в размер на 2 979, 44 лв. от вноска с падеж 30.07.2021 г., чийто пълен размер е 11 102, 40 лв., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, както и сума в размер 5 593, 56 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на предявените вноски от възнаграждението за периода от деня на падежа на всяка от тях до 10.02.2023 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че въззивният съд не е отчел, че по делото се установява, че ищецът „Златни пясъци“ АД не е изпълнил в цялост задължението, което е поел с чл. 13 от приватизационния договор за продажба на обособена част от „Златни пясъци“ АД. Това задължение включва извършване както на дейности по поддържане на общата инфраструктура на к.к. Златни пясъци, така и втора група дейности в този курортен комплекс, които са такива по поддържане на водоснабдяването и електрическото захранване, поддържане на плажната ивица, обща охрана и противопожарна безопасност, паркоподдържане, сметоизвозване, екологични мероприятия, поддържане на съоръженията, обсужващи телекомуникационната мрежа и обща реклама. В производството не са представени доказателства ищецът да е извършвал за спорния период дейности от втората група, което и няма как да е осъществено, защото те са изпълнявани от други субекти, на които ответникът е заплащал насрещна престация – общината, доставчиците на електрическа енергия и ВиК услуги, органите, част от структурата МВР, както и други търговски дружества. С оглед на това касаторът намира, че в негова тежест не е възникнало задължение да заплати на ищеца претендираното възнаграждение. Счита за неправилен изводът на въззивния съд, че отношенията между страните във връзка с неизпълнената част от договорното задължение следва да се уредят или чрез изменение на приватизационния договор от съда по предявен иск за това, или чрез промяна в Закона за туризма, която се очаква да бъде приета от законодателния орган. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулира и един правен въпрос, без да се позовава на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касация „Златни пясъци“ АД оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Златни пясъци“ АД срещу „Хун-Екс“ ООД обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Хун-Екс“ ООД да заплати на „Златни пясъци“ АД сума в размер на 25 100 лв., представляваща дължими вноски от задължението за възнаграждение, поето с чл. 30 от договор за продажба на хотел „Тинтява“, обособена част от „Златни пясъци“ АД, [населено място], сключен между Министъра на търговията и туризма и „Хун-Екс“ ООД, които са вноска в размер на 11 242, 33 лв. с падеж 30.07.2020 г., вноска в размер на 10 878, 23 лв. с падеж 01.02.2021 г. и част в размер на 2 979, 44 лв. от вноска с падеж 30.07.2021 г., чийто пълен размер е 11 102, 40 лв., както и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Хун-Екс“ ООД да заплати на „Златни пясъци“ АД сума в размер на 5 593, 56 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на предявените вноски от възнаграждението, дължимо за периода от деня на падежа на всяка от тях до 10.02.2023 г. Въззивният съд е счел, че по делото е доказано, че на 03.04.1998 г. между Министъра на търговията и туризма и ответника „Хун-Екс“ ООД е сключен договор за приватизационна продажба на хотел „Тинтява“, обособена част от „Златни пясъци“ АД, [населено място]. Позовавайки се на разрешението, дадено в решение на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, е направил извод, че при сключване на този договор министърът, който е орган по чл. 3 ЗППДОбП /отм./, представлява дружеството „Златни пясъци“ АД, от капитала на което е обособената част, която се продава, поради което последното не е трето за приватизационната сделка лице, а е лице, което пряко се е задължило пред купувача да изпълнява конкретни задължения по този договор. Ето защо и за ищцовото дружество по силата на чл. 13 от договора е възникнало задължение да извършва следните дейности в к.к. Златни пясъци, в който се намира закупения хотел: да поддържа общата инфраструктура, да поддържа плажната ивица, да извършва обща реклама, да извършва обща охрана и противопожарна безопасност, да извършва паркоподдържане, сметоизвозване, екологични мероприятия и поддръжка на съоръжения, обслужващи общата телекомуникационна мрежа на курортния комплекс. По силата на чл. 30 от договора за ответника е възникнало насрещно задължение да заплаща на „Златни пясъци“ АД възнаграждение за изпълнението на описаните дейности, което се дължи за всяка година след сключване на договора в размер на левовата равностойност на 13 500 щ.д. и се заплаща на две равни вноски с падежи 30 януари и 30 юли на съответната година. Апелативният съд е разгледал направеното от ответника възражение, че това задължение е отпаднало за продавача по приватизационния договор с прехвърлянето на притежаваните от държавата акции от „Златни пясъци“ АД на трето лице на 14.04.2000 г., тъй като от този момент държавата е загубила собствеността върху общата инфраструктура на к.к. Златни пясъци, с която са свързани всички възложени дейности. Приел е, че то е неоснователно, защото задължението по чл. 13 от приватизационния договор за извършване на дейности по поддръжка на курортния комплекс не е възникнало за държавата, а за самото дружество „Златни пясъци“ АД. Съдът е заключил, че от събраните по делото доказателства се установява, че през 2020 г. и 2021 г., за които години се претендират вноските от уговореното възнаграждение, ищецът е извършил действия в к.к. Златни пясъци за поддържане на общата инфраструктура, за паркоподдържане, както и за осъществяване на охраната на комплекса, които са част от тези, възложени с чл. 13 от договора, като изпълнението е осъществено освен чрез действия на самия ищец и чрез действия на други дружества, на които е възложено това. За да стигне до този извод, въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице, изготвило допуснатата в производството съдебно-счетоводна експертиза, в което е направена констатация, че в счетоводството на ищеца и на свързаното с него дружество „Паркстрой – Златни пясъци“ ООД са осчетоводени извършени разходи за дейности по поддръжка на общата инфраструктура в курортния комплекс. Кредитирал е и показанията на двама от изслушаните във въззивната инстанция свидетели, които са тези, доведени от ищеца, и от техния разпит е счел за доказано, че през процесния период в к.к. Златни пясъци от служители на две дружества, на които това е възложено от ищеца, са предприети действия за поддържане на тревните площи, храстовите и цветните насаждения, алейното осветление, пътната настилка, както и действия по охрана на комплекса. Намерено е, че настъпването на тези факти не се опровергава от показанията на доведения от ответника свидетел, който не изнася пред съда обстоятелства за неизпълнение на дейностите по озеленяване и охрана в целия комплекс, тъй като заявява, че няма впечатления за поддръжката на общата инфраструктурата в него, а само за поддръжката на незастроените имоти, прилежащи към собствения му хотел, които не са част от тази инфраструктура. В решението е обосновано, че за да се счете, че задължението по чл. 13 от договора е изпълнено, не е нужно да бъдат извършвани едновременно всички дейности, изброени в договорната клауза, а само тези от тях, чрез които се постига целеният с него резултат, а именно да се осигури такова състояние на курортния комплекс, което да дава възможност за предоставяне на конкурентноспособен туристически продукт. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че възложените с договора дейности са изпълнявани през спорния период не от ищеца, а от други субекти, като общината, доставчици на електрическа енергия, ВиК услуги и държавни органи в структурата на МВР, защото уговорените в чл. 13 от приватизационната сделка дейности са напълно различни от тези, извършвани от изброените субекти. Посочил е, че част от уговорените с процесния договор дейности, които са тези по осигуряване на охрана и пожарна безопасност в курортния комплекс, по естеството си са такива, които налагат да бъдат осъществявани съвместно със съответните държавни органи, в чиято компетентност е опазването на обществения ред и борбата с пожарите, което обаче не означава, че ищецът не е предприемал никакви действия в тази насока. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че по делото е доказано, че ищецът е изпълнил точно поетото с чл. 13 от договора задължение за спорния период. С оглед на това за ответника е възникнало насрещно задължение да му заплати възнаграждение в уговорения в договора размер, който не е изменян, включително чрез предявяване на иск за това пред съда, основан на промените в обема на общата инфраструктура на курортния комплекс, настъпили в годините след сключване на договора. Апелативният съд е приел, че ответникът не е направил в процеса възражение за некачествено изпълнение от ищеца на онези дейности, които се установява, че са извършени през 2020 г. и през 2021 г. за поддръжка на курортния комплекс в необходимото състояние за осигуряване на конкурентноспособен туристически продукт, поради което няма основание за намаляване на размера на дължимото възнаграждение по реда на чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Това прави предявените осъдителни искове основателни в пълния им заявен размер, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. Въззивният съд е констатирал, че в първоинстанционното решение е записано, че предявената в процеса сума от 25 100 лв. представлява частична претенция от общо вземане за възнаграждение в размер на 57 767, 33 лв., което обаче не отговаря на формулирания от ищеца петитум, който е за осъждане на ответника да заплати две от вноските от задължението за възнаграждение в пълния им размер, до който са уговорени, като само по отношение на третата вноска се заявява частична претенция от общия размер на това вземане. Ето защо обжалваното решение на първата инстанция е обезсилено в частта, в която в него е посочено, че сумата от 25 100 лв. е част от задължение в размер на 57 767, 33 лв., а в останалата част то е потвърдено, като правилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът заявява, че в обжалваното решение са направени два неправилни извода, които са следните: - че отношенията между страните във връзка с неизпълнената част от задължението, възникнало за ищеца по чл. 13 от процесния приватизационен договор, следва да се уредят или по реда на изменение на договора по съдебен ред чрез предявяване на иск за това, или чрез очаквана промяна в Закона за туризма; - че за възникване на задължението за заплащане на възнаграждение за извършване на възложените дейности е без значение това, че ответникът е плащал цена за ползвана от него електрическа енергия и ВиК услуги на съответните доставчици, както и местни данъци и такси в полза на [община]. Във връзка с първия извод, на който се основава твърдението за очевидна неправилност на обжалваното решение, трябва да се посочи, че такъв изобщо не е правен от въззивния съд, който не е приел, че е налице частично неизпълнение на възникналото в тежест на ищеца задължение за извършване на възложените дейности в к.к. Златни пясъци. Напротив, в решението е заключено, че от събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период ищецът е осъществил всички необходими по вид и обем дейности, при които уговореното в приватизационния договор задължение се счита за изпълнено с оглед на целта, която то преследва, а именно да се осигури създаването на конкурентноспособен туристически продукт в курортния комплекс, поради което е налице точно изпълнение. Предвид извода си за точно изпълнение на договорното задължение, съдът изобщо не е излагал съображения за начина, по който може да бъде компенсирано неговото неизпълнение в отношенията между страните. В решението действително е посочено при какви обстоятелства може да се счете, че приватизационният договор е изменен в частта за размера на задължението за възнаграждение за извършените дейности по поддръжка на общата инфраструктура на курортния комплекс, но това е направено, за да се обоснове, че в случая такова изменение липсва и възнаграждението се дължи в първоначално уговорения размер, а не за да се изясни реда, по който следва да бъдат уредени отношенията между страните по повод на неизпълнението на процесното задължение. Следователно единият от изводите, на които касаторът се позовава, за да обоснове очевидна неправилност на решението на въззивния съд, изобщо не се съдържа в него. По отношение на втория извод на въззивния съд, който касае възражението за недължимост на възнаграждението за извършените от ищеца дейности, тъй като те са изпълнявани от други субекти, трябва да се посочи, че касаторът не е заявил, че той е направен в резултат на допуснато особено тежко нарушение на материалния закон или на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. От съдържанието на мотивите на въззивния съд по това възражение не може да се приеме, че постановеното от него решение страда от такива тежки пороци, които да го правят очевидно неправилно. С оглед на това касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя и един въпрос, по който счита, че се е произнесъл въззивният съд, който е: Следва ли частично изпълнение на договор за поръчка да се тълкува като пълно изпълнение с аргумент, че неизпълнената част ще е предмет на бъдещ договор между страните или бъдеща промяна в законодателството или бъдещо съдебно решение?. По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, тъй като, както беше посочено, в него въззивният съд изобщо не е направил извод, че ищецът е изпълнил частично процесното задължение, за което претендира заплащане на възнаграждение, а е счел, че това задължение е изпълнено точно и оттам не е излагал съображения как следва да се уредят отношенията между страните по повод неговото частично неизпълнение. Ето защо формулираният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това по отношение на този въпрос касаторът не обосновава нито едно от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, при наличие на които се допуска касационно обжалване на едно въззивно решение. Това означава, че по този въпрос решението на апелативния съд не може да се допусне до касационен контрол. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 296 от 12.11.2024 г., постановено по в.т.д. № 130/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, 3-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 538 от 13.12.2023 г., постановено по т.д. № 83/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 150 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение