Определение № 208 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5079/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Х. К. срещу въззивно решение № 260163 от 29.07.2021 г., постановено по гр. д. № 340/2020 г. на Кюстендилския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 190 от 19.03.2020 г., постановено по гр. д. № 762/2019 г. по описа на Дупнишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Спортела“ ООД отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на място с площ от 600 кв. м, ведно с построената и находяща се в него сграда, със застроена площ от 23 кв. м, състояща се от стая и салон, както и на незастроено място с площ от 500 кв. м, двете находящи се в землището на [населено място], които имоти са включени и попадат в новообразуван имот № * по КВС на [населено място], общ. Кочериново, и е прекратил като недопустимо производството по делото. По делото е установено, че с нотариален акт за покупко-продажба № 155/05.12.2007 г. ищецът в първоинстанционното производство И. Х. К. е закупил от И. С. Б. и И. В. Б. недвижим имот, представляващ поземлен имот с пл. № *, попадащ в землището на [населено място], общ. Кочериново, обл. Кюстендил, м. „Р.“, с площ от 1100 кв. м, извън регулационния план на селото, ведно с построената в имота сграда със застроена площ 23 кв. м, състояща се от стая и салон. С нот. акт № 138/2004 г. праводателите на ищеца са признати за собственици на основание § 4а и § 4б ПЗРЗСПЗЗ на място от 600 кв. м, находящо се в [населено място], извън регулационния план на селото, в м. „Р.“ /„П с.“/, заедно с построената в него сграда със застроена площ 23 кв. м, състояща се от стая и салон, а с нот. акт № 137/2004 г. същите са признати за собственици по давност и наследство на празно дворно място (лозе), находящо се в [населено място], извън регулационния план на селото в м. „Р.“ /„П. с.“/ с площ от 500 кв. м. Съгласно удостоверение № 170/21.12.1982 г. на В. П. Б. /починал през 2001 г. и оставил за свои наследници И. Б. и И. Б./ и на И. В. Б. е предоставено право на ползване върху 2 дка пустееща земя в м. „Р.“, като със заповед № 344/17.04.2013 г. на кмета на Община Кочериново е наредено да заплатят 600 кв. м по с/ка на общината, както и прогресивна такса за построената сграда от 23 кв. м. Имот пл. № * е заявен за възстановяване от Л. К. К., като с решение № 1326 от 04.03.1993 г. на ПК – Кочериново е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ граници на нива от 3,200 дка в м. „Р.”. Спорните имоти попадат в ПИ № *, с площ от 37 444 кв. м, за собственик на който с нот.акт № 50/2007 г. е признато ответното дружество. За имота е проведена процедура за промяна на предназначението и има одобрен ПУП за строеж на вилно селище. За спорните имоти няма одобрени помощен план и план на новообразуваните имоти, като и кадастрална карта. Ищецът е обосновал правния си интерес от провеждането на иска с това, че е придобил новообразувания имот по силата на договора за покупко-продажба, с оглед на което съдът е приел, че следва да докаже, сочените от него основания за притежаването от него защитимо право на собственост. Изложени са съображения, че възстановяването на правата на собствениците върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ настъпва след изпълнение на предвидената в този закон и правилника за приложението му административна процедура, която за земеделски земи, попадащи в терени по § 4 ПЗРЗСПЗЗ приключва със заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 ПЗРЗСПЗЗ, каквато процедура в настоящия случай не е осъществена. В мястото, състоящо се от 600 кв. м, има построена сграда с площ 23 кв. м, поради което е налице основание за придобиване на собствеността на основание § 4а ПЗРЗСПЗЗ, но собствеността се придобива след заплащане земята на собственика чрез общината, а в настоящия случай заплащането на цената не е установено по делото, нито е налице заповед на кмета на общината за възстановяване на правото на собственост върху мястото с площ от 600 кв. м на основание § 4а ПЗРЗСПЗЗ. Посочено е, че праводателите на ищеца не са придобили правото на собственост върху процесните имоти, поради което договорът за покупко-продажба от 05.12.2007 г. няма вещнопрехвърлително действие и ищецът не е станал негов собственик. Изложени са съображения, че същият не се легитимира като собственик на имота и на основание давностно владение, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява да е упражнявал фактическа власт върху него в продължение на десет години. С оглед на това въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал обстоятелството, че е придобил собствеността върху процесния имот, поради което не е доказал наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответното дружество и същият е недопустим. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост на ответника, в хипотеза при която страните са придобили един и същ спорен имот по различен правен ред от един праводател/първоизточник и върху който имот ищецът твърди, че притежава спорното право на собственост; съдът не следва ли да извежда правния интерес от предявяването на иска от твърденията на ищеца, изложени в исковата молба; 2. Следва ли да се произнесе въззивният съд по същината на спора, ако една от спорещите страни не е доказала твърдението си за собственост върху имота и това не е ли относимо за материалноправната му легитимация на предявения иск, а не към неговата допустимост и как се прави това – с решение се прекратява като недопустимо производството по делото или с решение следва да се отхвърли като неоснователен иска; и 3. При констатирано съществено противоречие между изводите на вещо лице и неоспорени писмени документи за собствеността на имота, статута на земята и начина на придобиване на имота, изходящи от ответника, и за които не е открито производство по оспорване истинността и съдържанието, а съдът гради на това заключение изводите си, превес на кои доказателствени средства следва да се даде и намира ли приложение нормата на чл. 202 ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно. Ответната страна по жалбата „Спортела“ ООД е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два свързани въпроса са решени в съответствие с дадените в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, според които правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора, като същият следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес. Ако ищецът не докаже тези си твърдения, производството се прекратява. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В настоящия случай, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, като е приел, че след като ищецът не е доказал изложените в исковата молба твърдения, че е собственик на процесните имоти, за него не съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и същият е недопустим. Дори да се приеме, че е налице противоречие на обжалваното решение с посоченото от касатора определение № 203 от 26.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4019/2019 г. на ВКС, II г. о., то това не е основание за допускане на същото до касационен контрол, след като то е поставено в съответствие с цитираното тълкувателно решение. Последният поставен от касатора правен въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на данните по делото, както и на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 1500 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,