Определение № 60453 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД, подадена чрез адв. В. М. от САК, срещу въззивно решение № 1798/17.12.2020 г. по в. гр. д. № 1824/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 44/28.02.2020 г. по гр. д. № 666/2019 г. на Районен съд – Девня, с което е уважен предявеният от С. Д. Й. срещу „Енерго – Про Продажби“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и е признато за установено по отношение на „Енерго – Про Продажби“ АД, че С. Д. Й. не дължи сумата в размер на 7898,35 лв., представляваща начислена без правно основание стойност на ел. енергия за период от 24.11.2016 г. до 23.11.2017г. за посочен обект. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендира се присъждането на разноски. В приложеното към жалбата изложение като общо основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“, 2.) „При установено софтуерно въздействие върху средството за измерване, в резултат на което с него е измерена цялата доставена и потребена от абоната електрическа енергия, но е отчетена само част от нея поради записването й в неизведен на дисплея на електромера регистър, следва ли да се ангажира отговорността на купувача на електрическа енергия по реда на чл. 183 ЗЗД?“. По въпросите се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Посочва се противоречие на въззивното решение с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, IІ г. о., решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на ВКС, IІІ г. о. и решение № 21/01.03.2017 г. по гр. д. № 50417/2016 г. на ВКС, I г. о. Към касационната жалба са приложени още решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д. № 2291/2018 г. на ВКС, IІІ г. о. и определения на ВКС, постановени по чл. 288 ГПК, като последните не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да бъдат обсъждани. Ответната по жалбата страна С. Д. Й., чрез адв. Е. М., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен отрицателен установителен иск, по който ищецът иска да установи по отношение на ответника, че не му дължи сумата от 7898,35 лв. за обект на потребление в [населено място], [улица], по издадена фактура № [ЕГН]/11.12.2018г. Цитиран е Констативен протокол № 1104134/23.11.2017 г. за извършена проверка на измервателната система на обекта, от която при софтуерно четене се установява външна намеса в тарифната схема и разпределена електроенергия в невизуализирани тарифи Т3 и Т4. При тези данни е одобрено становище за начисляване на допълнително количество електроенергия в размер на 48155 кВтч за период от 24.11.2016 г. до 23.11.2017 г., като е фактурирана стойност 7898,35 лв. с ДДС. Според въззивния състав енергийното дружество е формирало задължение за ищеца от допълнително начислено количество електроенергия за реално потребление в корекционния период, прилагайки нормата на чл. 50 ПИКЕЕ, обн. ДВ, бр. 98/2013 г. Към датата на проверката са били отменени чл. 1-47 и чл. 52-56 ПИКЕЕ с решение № 1500 от 06.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС, обн. ДВ, бр. 15/2017 г., а впоследствие с решение № 2315/2018 по адм. д. № 3879/2017г. на ВАС, обн. ДВ, бр. 97/2018 г. са отменени и чл. 48-51 ПИКЕЕ. Втората инстанция е приела, че извършеното допълнително начисляване на електроенергия не е правно обосновано. Начисленото количество електроенергия е определено изцяло по показанията от регистри 1.8.3. /Т3/ и 1.8.4. /Т4/ като реално потребление на доставена и неотчетена ел. енергия за посочения период, след проверка на електромера в лабораторни условия. Според съда при несъответствие между данните за параметрите на измервателната група и въведените в информационната база данни за нея, водещо до неправилно изчисляване на потребената електроенергия, енергийното дружество има право да начисли допълнителна сума за потребената електроенергия за минал отчетен период за срок от допускане на грешката до констатирането й, не по-дълъг от една година. За извършване на корекция трябва да са налице предходни данни за показанията от всички регистри на електромера – активни и неактивни, при които в условията на последваща проверка е възможно установяването на точното потребено количество електроенергия за едногодишния период, за който е възможна корекция. Според въззивния състав ответникът обаче не е доказал несъответствие с въведените в информационната база данни за периода на корекция, респ. основанието на начисленото допълнително количество електроенергия в хипотезата на чл. 50 ПИКЕЕ /отм./. Представеният протокол за монтаж на СТИ от 22.06.2015 г. предвид вписаните показания „0“ само на активните регистри, респ. невписани показания в регистрите 1.8.3. и 1.8.4., не може да послужи за сравнителен анализ с констатираните при проверката данни и да формира непротиворечиво заключение, че начисленото количество електроенергия действително е доставено и потребено в посочения корекционен период. При тези мотиви на въззивния съд, са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не да е свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 от ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Поставеният от касатора въпрос: „При установено софтуерно въздействие върху средството за измерване, в резултат на което с него е измерена цялата доставена и потребена от абоната електрическа енергия, но е отчетена само част от нея поради записването й в неизведен на дисплея на електромера регистър, следва ли да се ангажира отговорността на купувача на електрическа енергия по реда на чл. 183 ЗЗД?“ е от значение за крайния изход на конкретното дело като включен в неговия предмет и обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд за уважаване на предявения иск, свеждащи се до приемане за невъзникнало процесното субективно право на ответника поради недоказване на несъответствие с въведените в информационната база данни за периода на корекция, респ. на основанието на начисленото допълнително количество електроенергия в хипотезата на чл. 50 ПИКЕЕ /отм./. Релевираното от касатора допълнително основание за допускане на касационния контрол е разрешаването на правния въпрос от въззивния съд в противоречие с дадените разрешения в практиката на ВКС, обективирана в решение № 150 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2018 г., III г. о., ГК, и решение № 21/01.03.2017 г. по гр. д. № 50417/2016 г. на ВКС, I г. о. В първото посочено от касатора решение е прието, че дори да липсва специална правна уредба /преди приемане на ПИКЕЕ от 2013 г. и след отмяната им с решения на ВАС, постановени по адм. дела с № 2385/2016 г., в сила от 14.02.1017 г. и № 3879/2017 г., в сила от 23.11.2018 г./, приложима е нормата на чл. 183 ЗЗД. Този извод следва от общото правило, че купувачът по договор за продажба дължи заплащане на цената на доставената стока, и от общия правен принцип за недопускане на неоснователно обогатяване. В решение № 21/01.03.2017 г. по гр. д. № 50417/2016 г. на ВКС, I г. о. се съдържа разрешение, според което и преди измененията в чл. 83, ал. 1, т. 6 и чл. 98 а, ал. 2, т. 6 ЗЕ /обн. ДВ бр. 54/2012 г./ и преди приемането на ПИКЕЕ от 2013 г., е допустимо операторът на съответната мрежа да преизчислява сметките за потребена електроенергия за минал период, когато действително доставената енергия погрешно е отчетена и заплатена в по-малък размер поради грешно въведени данни за техническите параметри на СТИ. Същевременно според константната практика на ВКС /решение № 97 от 28.07.2015 г. по т. д. № 877/2014 г. на ВКС, І ТО, решение № 115 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 4907/2014 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 19 от 21.02.2014 г. по т. д. № 2014/2013 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 228/10.09.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 487/29.11.2012 г. по гр. д. № 1750/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др. /, при неправомерно въздействие върху СТИ от страна на потребителя, той дължи заплащане на реално потребената електрическа енергия, ако доставчикът докаже наличието на потребление и действителния му размер, като това разрешение не влиза в колизия с дължимата и законово регламентирана защита на потребителите от евентуални неравноправни клаузи. Софтуерното въздействие върху СТИ, извършено от потребителя, при което не е отчетена при електроразпределителното дружество част от действително потребената електрическа енергия, влече като последица ангажиране на отговорността на потребителя по чл. 183 ЗЗД, в който смисъл е и решение по гр. д. № 2991/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО. Въззивният съд е дал разрешение, което следва да бъде проверено дали съответства на разрешенията в горепосочените решения на ВКС, поради което релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е осъществено. Следователно по горепосочения правен въпрос са осъществени основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общо и допълнително/ за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед допускането на въззивното решение до касационно обжалване на касатора „Енерго – Про Продажби“ АД следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната й жалба в размер на 157,97 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,