Определение № 1210 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 503/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. И. и насрещна касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 660 от 6.05.2022 г. по в. гр. д. № 1486/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав и по касационна жалба на М. Д. И. срещу решение № 1431 от 26.11.2022 г. по същото дело, постановено по искане по чл. 250 ГПК. М. Д. И. е обжалвала решение № 660 от 6.05.2022 г. по в. гр. д. № 1486/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260660 от 1.02.2021 г. по гр. д. № 15072/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО-2 състав са отхвърлени предявените от И. срещу ответната банка установителен иск за обявяване нищожността на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП на договор за банков кредит от 29.04.2008 г. поради неравноправност на съществени клаузи на договора- чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1, установителен иск за обявяване нищожността на основание чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от същия договор и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 121, 75 лв., представляваща надвнесена сума по договор за банков кредит от 29.04.2008 г. въз основа на нищожните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от договора за периода 21.11.2010 г. – 31.10.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че не дължи произнасяне по доводите на ищцата, основани на решения на Съда на Европейския съюз, и е разрешил спора в противоречие с тези решения. Касационната жалбоподателка счита, че изводът на въззивния съд, че не са неравноправни уговорките по договор за банков кредит, сключен с потребител, за кредитиране в левовата равностойност на чуждестранна валута и за носене на риска от промяна във валутния курс не съответства на практиката на СЕС и на практиката на ВКС. Оспорва извода на съда, че дори и да не разполагала със специални икономически познания кредитополучателката можела да установи тенденцията на движение на швейцарската валута и да се съгласи или не с отпускането на кредита в левовата равностойност на швейцарски франкове и дължимостта на заемната сума съобразно същата равностойност. Излага доводи, че визираните клаузи не са ясни и разбираеми по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, както и че са неравноправни, тъй като са във вреда на ищцата потребител, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, съответно са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и ищцата не била обвързана от предвиденото в тях съгласие да погасява кредита в швейцарски франкове и да носи валутния риск. Твърди, че процесните клаузи са част от основния предмет на договора за кредит и след премахването им договорът не може да бъде запазен, поради което имат за последица нищожността на целия договор. Сочи, че с оглед неправилните си изводи за липса на неравноправен характер на клаузите, според които потребителят дължи кредита в швейцарски франкове и носи валутния риск, въззивният съд въобще не се произнесъл по въведените от ищеца основания за нищожност на целия договор. Моли атакуваното решение в обжалваните части да бъде отменено. С насрещна касационна жалба „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на М. И. срещу банката, че И. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 2815, 47 швейцарски франка, представляваща капитализирана с допълнително споразумение от 29.12.2011 г. към договор за банков кредит от 29.04.2008 г. лихва, начислена за периода 22.09.2011 г. – 10.09.2012 г., сумата от 527, 47 швейцарски франка – възнаградителна лихва, начислена за периода 29.12.2011 г. – 20.11.2015 г. върху горната главница, както и сумата от 18, 47 швейцарски франка – начислена такса за управление върху капитализираната възнаградителна лихва. Поддържа, че въззивното решение в атакуваната част е неправилно, тъй като допълнителните споразумения към процесния договор за кредит не съдържат уговорки, предвиждащи олихвяване на изтекли лихви. Касаторът сочи, че с тях е извършено еднократно капитализиране на непогасена възнаградителна лихва, а не е уговорено капитализиране на лихва за забава, което е забранено от закона. Прави искане за отмяна на обжалваното решение. М. И. обжалва и решение № 1431 от 26.11.2022 г. по в. гр. д. № 1486/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е оставено без уважение искането й по чл. 250 ГПК за допълване на решение № 660 от 6.05.2022 г. чрез отразяване, че ведно с присъдената от СГС на основание чл. 55 ЗЗД главница се дължи и законната лихва от 20.11.2019 г.- датата на подаване на исковата молба с доводи за неправилност на атакувания акт на въззивния съд. Твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното с исковата молба искане за присъждане на законната лихва върху претендираните на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД суми, като законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на искането за присъждане на законна лихва и същото може да бъде направено във всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния съд. Оспорва като неправилен решаващия аргумент на въззивния съд за постановения отказ да присъди законната лихва, а именно липсата на произнасяне от Софийски апелативен съд с осъдителен диспозитив. Моли атакуваното решение да бъде отменено. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл. 283 и чл. 287, ал. 2 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като не е налице произнасяне извън рамките на исканията, с които съдът е сезиран. Посочил е, че доводите на ищцата за нарушаване на европейски правораздавателни актове не се съдържат като правни основания в исковата молба и не са били предмет на защита в производството пред СГС, поради което не подлежат на разглеждане. Извън това е изтъкнал, че няма припокриване на казусите, доколкото в процеса пред СГС са депозирани доказателства за формирано от ищцата съгласие дългът да се изчислява като левова равностойност на чужда валута. Счел е, че така даденото от ищцата съгласие изключва наличието на неравноправни клаузи. Решаващият състав е обсъдил неоспорен от ищцата писмен частен документ – нейно искане от 06.03.2008 г. за отпускане от ответника на жилищно ипотечен кредит в размер на 120 000 лв. като равностойност на швейцарски франкове към деня на усвояване на кредита. Според състава в случая е налице съгласие на ищцата с клаузата за изплащане на дълга в лева, но не по номинална стойност, а съобразно валутния еквивалент на швейцарския франк. Изложил е съображения, че договорът е частен диспозитивен документ, който установява до доказване на противното, че лицата, посочени като съставители на документа, съвпадат с действително направилите изявленията, както и че записаните изявления имат описаното в документа съдържание. В решението на въззивния съд е прието, че ищцата като кредитополучател е направила искане за отпускане на кредит в левова равностойност на швейцарски франкове, а след това се е съгласила с отпускането и погасяването на такъв кредит (но в различен от посочения в искането й размер – тя е поискала 120 000 лв., а е получила 118 000 лв.). Поради това е формиран извод, че съгласието за кредитиране в левова равностойност на чуждестранна валута, а на тази база – носенето на риска от промяна във валутния курс, не е неравноправна клауза. Изложени са съображения, че по време на преддоговорните отношения кредитополучателят, дори да не би разполагал със специални икономически познания, би могъл да установи тенденцията на движение на швейцарската валута и да се съгласи или не с отпускането на кредита в левова равностойност на швейцарски франкове и дължимостта на заемната сума съобразно същата равностойност. Съдът е споделил като съответстващ на съдебната практика извода в първоинстанционното решение за наличие на анатоцизъм при подписване на процесното допълнително споразумение между страните с оглед отнасянето на неплатените лихви към дължимата главница. Изтъкнал е, че последното води до повторно начисляване на възнаградителна лихва и не се допуска от действащата правна уредба, съответно допълнителното споразумение е нищожно. Поради това е изразено становище за правилност на изводите на СГС, че недължими като погасени по давност се явяват вземанията за капитализирани лихви, начислени за периода 22.09.2011 г. – 10.09.2012 г. в размер на 2815, 47 швейцарски франка, както и начислените върху тях възнаградителни лихви и такси. Въззивният съд е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 относно изменението на лихвения процент са неравноправни уговорки по потребителски договор, съответно са нищожни на основание чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП. Посочил е, че определената от вещото лице разлика между договорения лихвен процент при сключване на договора за кредит и начисления след едностранното му изменение от банката се явява сума, платена без основание и подлежаща на връщане от банката. По касационната жалба на М. Д. И.: В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касационната жалбоподателка прави искане производството по делото да бъде спряно до произнасянето на СЕС по дело С-350/22. Следва да се съобрази, че на 18.01.2023 г. е постановено определение на СЕС по дело С-350/22, с което поради оттегляне на отправеното от САС преюдициално запитване е разпоредено заличаване на дело С-350/22 от регистъра на СЕС. С постановяване на този акт производството по посоченото дело пред СЕС е приключило, поради което настоящият състав не дължи произнасяне по искането за спиране на производството до произнасянето на СЕС по дело С-350/22. На настоящия състав е служебно известно, че е образувано дело С-117/23 на СЕС по отправено от Софийски апелативен съд преюдициално запитване по въпросите съответства ли на нормативните изисквания, уредени в чл. 3, параграф 1 и т. 1, б. „а“ от Приложението към чл. 3, параграф 3 на Директива 95/13, национална правна уредба, позволяваща клауза в договор за банков кредит, съгласно която разрешеният кредит се усвоява по блокирани сметки в чужда валута, но кредитополучателят не може ефективно реално да се разпорежда с авоара в чужда валута по блокираната сметка, а тази сума служебно се превалутира от банката в национална или резервната валута, вследствие на което от една страна, би се прехвърлил изцяло в тежест на потребителя валутният риск при съществена, радикална промяна в курсовите разлики, а от друга кредитната институция би получила за сметка на потребителя неуговорена облага, и дали националната юрисдикция може да приеме, че кредитът действително е уговорен в националната или в резервната валута, в случай, че установи, че само привидно кредитът е уговорен и усвоен в чужда валута - чрез заверяване на „блокираната“ валутна сметка на кредитополучателя, вследствие на което банката служебно превалутира тази сума в националната или резервна валута. Посочените въпроси са идентични с поставените преюдициални въпроси по дело С-350/22 на СЕС. На 18.10.2023 г. е постановено определение на СЕС по дело С-117/23, с което е дадено тълкуване по отправеното преюдициалното запитване. Доколкото дело С-117/23 е приключило не е налице основанието по чл. 633 вр. чл. 631, ал. 1 ГПК за спиране на производството по настоящото дело. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото: „1. В хипотезата на банков кредит, при който сумата на кредита е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута, а задължението за погасяване на кредита е в чуждестранна валута (швейцарски франк), неравноправна ли е клауза, в която се предвижда, че погасителните вноски трябва да се извършват в швейцарски франкове и възлага валутния риск върху потребителя?; 2. Дължи ли въззивният съд произнасяне по доводи на потребител за нарушаване на актове на Съда на ЕС по преюдициални заключения за тълкуване на Директива 93/13/ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, ако тези актове са постановени след подаване на исковата молба в съда и ищецът потребител се е позовал на тях във въззивната си жалба?“. Счита, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на СЕС и с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса на т. 1 – на решения на СЕС по дела С-186/16, С-212/20, С-609/19 и решения на ВКС по т. д. № 2561/2018 г., II т. о., т. д. № 1392/2018 г., I т. о., т. д. № 1766/2016 г., II т. о., т. д. № 2520/2016 г., II т. о., т. д. № 1599/2017 г., II т. о. и т. д. № 3539/2015 г., II т. о., а по въпроса по т. 2 – на решения на СЕС по делата С-92/11, С-243/08, С-397/11 и С-488/11 и на решения на ВКС по т. д. № 2165/2019 г., I т. о., т. д. № 3686/2014 г., I т. о., т. д. № 2416/2015 г. II т. о. и т. д. № 2613/2016 г., II т. о. Излага доводи, че въззивният акт е очевидно неправилен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съобразно правомощията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС релевантният материалноправен въпрос, посочен от касационната жалбоподателка в т. 1 от изложението към касационната жалба, може да бъде конкретизиран по следния начин „Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, според които цялата сума по кредита фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута /лева/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, а кредитополучателят се задължава да погасява в същата чуждестранна валута, и с които всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя?“ Така конкретизираният материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд по исковете за нищожност на процесния договор за кредит, по евентуалните искове за нищожност на уговорките по чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от договора за кредит и по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 14 121, 75 лв. – надвнесена от ищцата сума по договора вследствие валутни разлики за периода 21.11.2010 г. – 31.10.2015 г. Настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение с практиката на Съда на ЕС, обективирана в посочените от касаторката актове, както и в постановеното на 18.10.2023 г. определение на СЕС по дело С-117/23. Налице е и основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС, намерила израз в решенията, визирани в изложението на касационната жалбоподателка М. И.. С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от И. част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК преценката за правилността на атакувания съдебен акт, включително и по отношение на въведения с т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос, следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК. По насрещната касационна жалба на „Юробанк България“ АД: В изложението на основанията за достъп до касация банката сочи, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните въпроси: „1. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?; 2. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетата по делото експертиза наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение?“ Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., решения на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. и гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от „Юробанк България“ АД част. По поставените процесуални въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните във връзка с тях доказателства е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по формулираните въпроси, поради което не е обосновано допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите на касатора са въведени във връзка с осъществената от съда преценка на подписаните от страните допълнителни споразумения към процесния договор за кредит. Мотивите към решението в посочената част действително са кратки и не съдържат подробен анализ на допълнителните споразумения, като следва да се отбележи, че тяхната истинност не е била оспорена и не е съществувал спор досежно съдържанието на включените в споразуменията клаузи, а досежно техния правен характер и валидността им. Доводите на касатора „Юробанк България“ АД, поддържани включително в касационното производство, са не за липса на договорено прибавяне на просрочени задължения за лихви към главницата /признава се капитализирането на непогасената възнаградителна лихва с допълнителното споразумение от 29.12.2011 г./, а за своеобразно допълнително кредитиране на ищцата от банката, което е свързано с облекчено погасяване на кредита и не е забранено от закона. Въззивният съд е извършил собствена преценка за нищожност на допълнителното споразумение, като е приел, че същото предвижда прибавяне на просрочени задължения за лихви към дължимата главница, съответно начисляване на възнаградителна лихва върху лихва - анатоцизъм, който е недопустим в отношенията между страните - банка и потребител съобразно правната уредба. Поради това не е налице въведената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до съответствието с материалния закон и обосноваността на изводите на въззивния съд, то те биха могли да бъдат контролирани едва след допускането на касационното обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения за отсъствие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от „Юробанк България“ АД част не се допуска. По касационната жалба на М. И. срещу решение № 1431 от 26.11.2022 г. по гр. д. № 1486/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлено искането й по чл. 250 ГПК: За да отхвърли молбата на И. за допълване на въззивното решение, като й се присъди законната лихва върху дължимата на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума от 1759, 51 швейцарски франка, искане за което е направено с исковата молба, въззивният съд е приел, че не е налице постановен от него осъдителен диспозитив по главен иск, който да би могло да бъде допълнен. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на посоченото решение. В изложението на основанията за достъп до касация касационната жалбоподателка поддържа, че атакуваното решение е очевидно неправилно, поради което е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При условията на евентуалност поставя въпроса „Може ли пред въззивния съд да бъде поискана и присъдена законна лихва от датата на исковата молба, ако ищецът е поискал присъждането на законна лихва с исковата молба и първоинстанционният съд е уважил главния иск, без да се произнесе по акцесорния иск?“, като се позовава на разрешаването му в противоречие с практика на ВКС – решения по гр. д. № 1298/2020 г., III г. о., т. д. № 1897/2013 г., I т. о., т. д. № 1065/2013 г., I т. о., гр. д. № 760/2019 г., III т.о. и т. д. № 2897/2018 г., I т. о. Настоящият състав намира, че не се е осъществило основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на постановеното решение по искането за допълване на въззивния акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не е налице порокът, на който се позовава касационната жалбоподателка, а именно явна необоснованост на атакувания акт. Изводите на въззивния съд от значение за произнасянето му по чл. 250 ГПК не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на атакуваното решение. Що се отнася до правилността на заключението на въззивния съд, то същата не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване не би могло да се допусне и по поставения от касационната жалбоподателка въпрос, тъй като той не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не отразява специфичните особености на конкретния случай, а именно, че ищцата не е подала молба за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по претенцията й за законна лихва върху вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и че във въззивното производство – до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция не е направила искане по чл. 214, ал. 2 ГПК за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба. Наред с това, формулираният въпрос не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд. В обобщение, следва да се допусне касационно обжалване на решение № 660 от 6.05.2022 г. по в. гр. д. № 1486/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в обжалваната от М. Д. И. част, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260660 от 1.02.2021 г. по гр. д. № 15072/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО-2 състав са отхвърлени предявените от И. срещу ответната банка установителен иск за обявяване нищожността на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП на договор за банков кредит от 29.04.2008 г. поради неравноправност на съществени клаузи на договора- чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1, установителен иск за обявяване нищожността на основание чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от същия договор и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 121, 75 лв., представляваща надвнесена сума по договор за банков кредит от 29.04.2008 г. въз основа на нищожните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от договора за периода 21.11.2010 г. – 31.10.2015 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС и актове на СЕС по въпроса „Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, според които цялата сума по кредита фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута /лева/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, а кредитополучателят се задължава да погасява в същата чуждестранна валута, и с които всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя?“ По насрещната касационна жалба на „Юробанк България“ АД и касационната жалба на И. срещу въззивния акт, постановен по искането й по чл. 250 ГПК, касационното обжалване не се допуска. Касационната жалбоподателка е освободена от заплащането на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение