Определение № 455 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 319/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 17.11.2021 г., постановено по в. гр. дело № 706/2021 г., Плевенският окръжен съд е обезсилил решение № 600 от 22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 2123/2021 г. на Плевенския районен съд, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца Л. Ц. Р. законната лихва върху главницата от 8 000 лв. за периода от 31.07.2018 г. до 08.01.2021 г. като недопустимо и е прекратил производството по делото в обезсилената част. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта: 1/ с която на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. Ц. Р. сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл 342, ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан по НОХД №210/2019 г. на РС Плевен, 2/ с която на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. Ц. Р. сумата от 2800 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл 342, ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан по НОХД №210/2019 г. на РС Плевен, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 29.03.2021 г., до окончателното изплащане на сумата и 3/ за разноските, направени пред първата инстанция. Касационна жалба с вх. № 8453/05.12.2021 г. е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б. от Плевенска окръжна прокуратура, против въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение като краен резултат е уважен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл 342, ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан по НОХД №210/2019 г. на РС Плевен. Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е силно завишено и въззивният съд неправилно е приложил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ като неоснователен или намаляване размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди под определения от 8000 лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“ както и въпросът, „свързан с определянето на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“. По първия въпрос се поддържа притоворечие със задължителната съдебна практика на Върховния съд, като не се посочват конкретни съдебни актове. Ответникът по жалбата Л. Ц. Р. в писмен отговор счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като изразява становище и за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 31.07.2018 г. срещу ищеца е било образувано досъдебно производство №77/2018 г., като му е взета мярка за неотклонение „Подписка“ за това, че на 18.02.2018 г. около 05,45 часа в [населено място], на [улица]срещу ЖП гара П. при управление на МПС л.а. марка „Опел“ модел „А.“ с [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, както следва: чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. В. К. с ЕГН[ЕИК] от [населено място], като деянието е извършено при условията на независимо съпричиняване с И. В. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], който по същото време и място управлявал л.а. „Шевролет“, модел „Авео“ с [рег.номер на МПС], което съставлява престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Сочи се като безспорно, че с присъда по НОХД № 210/2019 г. на П. Окръжен съд, ищецът е признат за невиновен в извършване на гореописаното престъпление, като присъдата е потвърдена с решение на Апелативен съд – Велико Т., което е оставено в сила с решение на ВКС № 154/08.01.2021 г. Въз основа на изслушаните свидетелски показания пред първата инстанция, въззивният съд е приел, че макар и от кръга на най-близките хора на ищеца, показанията на св. М. Р. относно състоянието на съпруга ѝ, са правдоподобни, житейски адекватни, в синхрон помежду си и с останалите доказателства. Оплакването, че само нейните показания в твърде ограничена степен установяват твърденията по исковата молба за негативните изживявания на ищеца, е прието от въззивния състав за неоснователно. Сочи се, че тези показания установяват страх от затвора, депресия, притеснения и затваряне в себе си, както и приемане на лекарства във връзка със смесеното тревожно-депресивно разстройство. От събраните писмените доказателства и свидетелски показания, въззивният съд е обосновал извод, че в резултат на обвинението, по което ищецът е оправдан с влязлата в сила присъда, същият е претърпял неимуществени вреди, свързани най-вече с негови негативни психични изживявания. С оглед продължителността на наказателното производство, а именно – две години, пет месеца и осем дни, въззивният състав е счел, че делото е разгледано и е приключило в разумен срок и не е налице забавено правосъдие. Съдът е приел, че в достатъчна степен, съответна на критериите по чл. 52 ЗЗД, са отчетени всички релевантни фактори и определеното обезщетение от 8 000 лв. е съобразено с всички обстоятелства по конкретното дело, имащи значение за неговото определяне като размер. При тези мотиви не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи. При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е представляван от адв. П. П. при уговорено в договора условие за безплатно процесуално представителство по делото. Предвид резултата по делото, адв. П. има право да получи адвокатско възнаграждение за инстанцията, платимо от насрещната страна. Размерът на същото съдебният състав определя на 500 лв., като съобразява извършената работа по делото от адвоката пред настоящата инстанция, фактическата и правна сложност на спора пред ВКС. Воден от горното ВКС