Определение № 699 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 46/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Дурдашлар Комисьон Лимитед Ширкети“, Кумлуджа, Анталия, Турция срещу решение № 105 от 29.08.2025 г. по в. т. д. № 117/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 27 от 13.03.2024 г. по т. д. № 118/2023 г. на Русенски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на дружеството-касатор за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Новград” ЕООД, [населено място] (понастоящем със седалище [населено място]). Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и поради необоснованост. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства (без да посочва конкретно кои са необсъдените доказателства, нито в каква връзка са представени), както и че не е приложена трайната практика на съда (също без да е посочена). Според него, решаващият състав не се е произнесъл по основното му възражение във въззивната жалба, че не е уважено искането му за промяна на подсъдността и че не е назначен особен представител, с което страната е лишена от достъп до правосъдие. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като въззивното решение съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, какъвто въпрос обаче не е формулиран. Освен това, касаторът твърди, че изложените в акта мотиви противоречат на задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2017 на ОСТК на ВКС. Ответникът по касация – „Новград” ЕООД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 633, ал. 2 ТЗ, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение на Русенски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на “Дурдашлар Комисьон Лимитед Ширкети“, Турция за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника „Новград” ЕООД, въззивният съд е счел за недоказано твърдението за настъпила неплатежоспособност на същия. С оглед данните от заключенията на изслушаните в първоинстанционното и във въззивното производство съдебно-счетоводни експертизи, в които е констатирано, че коефициентите за обща и бърза ликвидност на дружеството-длъжник за целия изследван период 2019 г. – 2023 г., към 31.12. на всяка от годините, са над „единица“, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд, че финансовите затруднения на дружеството нямат траен и необратим характер. Посочил е, че дори при изчисляване на показателите за ликвидност в размера на краткосрочните задължения на ответника да бъде включен целият твърдян от молителя размер на задължението му към него, отново не е налице състояние на неплатежоспособност през анализирания период, тъй като от изчисленията във вариант 1 на ССЕ пред първата инстанция е видно, че и при това положение с краткотрайните си активи дружеството ще може да покрие краткосрочните си задължения. Освен това, според решаващия състав, доколкото не може с категоричност да се приеме, че длъжникът има несъбираеми вземания към свои кредитори в размер на сумата 303 099.42 лв. (както e преценило вещото лице Дионисиева), липсва основание с тази сума да се намали размера на краткосрочните му вземания, което би се отразило на коефициентите за ликвидност, респ. на извода за икономическото състояние на дружеството. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Преди всичко, необходимо е да се отбележи, че макар формално да е изпълнено изискването на чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, същото не позволява да бъде извършена преценка относно наличието на визираните в закона предпоставки, с оглед поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението изобщо не е посочен конкретният материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, според касатора, е съществен за изхода на спора. То съдържа единствено твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалноправните и процесуалноправните норми и със „задължителните указания, дадени в постановленията и тълкувателните решения на ВКС – ТР № 1/2017г. на ОСТК“, което твърдение обаче е относимо към правилността на акта, а не към основанията за допускане на касационния контрол. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на конкретно посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос е напълно достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да бъде обсъждано наличието на поддържаните основания по чл. 280 ГПК. Отделно от това, в случая заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е и недоказано. В подкрепа на същото касаторът се е позовал единствено на Тълкувателно решение № 1/2017 по 03.12.2018 г. на ОСТК, което, макар да е постановено по въпроси, свързани с производството по несъстоятелност, в случая е неотносима съдебна практика. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК