Определение № 60325 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1957/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Т. П. от [населено място] срещу решение № 11630 от 21.07.2020 г. по в. гр. д. № 5121/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, I-5 състав решение № 4852 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 10790/2015 г. предявеният от касаторката срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 13.09.2011 г. е отхвърлен за разликата от 40 000 лв. до 60 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Според касаторката, при определяне на размера на дължимото й обезщетение не са съобразени конкретните обективно съществуващи факти, а именно – високият интензитет на търпените от нея болки и страдания и продължителният период на лечение. Допускането на касационното обжалване е заявено на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика – т. II от ППВС № 4/68 г. по въпроса „за приложението на принципа на справедливост във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя“. Ответникът – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 19.10.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищцата неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 13.09.2011 г. Поради това, че първоинстанционното решение не е обжалвано за присъдената сума до размер на 10 000 лв. и че в жалбата на застрахователното дружество не са релевирани оплаквания във връзка с фактическия състав за ангажиране отговорността му, решаващият състав е счел, че следва да се произнесе само по спорния въпрос за размера на дължимото на ищцата обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. След задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. и заключението на медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение в случая се явява сумата 40 000 лв., а не присъдената от първата инстанция сума 60 000 лв. Този извод е направен, като са съобразени следните обстоятелства: получените от ищцата физически увреждания – голяма 30-40 см разкъсно-контузна рана по вътрешно-страничната повърхност в горната трета на ляво бедро с разкъсване на вена сафена магна и на два от мускулите аддуктури-привеждачи на бедрото, което е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за повече от 30 дни; предприетото двукратно оперативно лечение, изразяващо се в изрязване на нежизненоспособните тъкани и на втори етап покриване на раната с кожа чрез свободна и несвободна кожна пластика; претърпените от пострадалата болки, които през първите два месеца са били по-интензивни; продължителността на възстановителния й период – около 2 месеца и половина; необходимостта от чужда помощ за определен период от време; съществуващ понастоящем голям деформиращ формата на бедрото в горната част белег с размери 15/20 см под нивото на кожата с липсваща под белега тъкан и друг белег по външната страна на лявото бедро в средната му част от взета кожна присадка с размери 10/20 см; невъзстановеност на увредените при инцидента мускули-привеждачи на бедрото. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е посочил, че следва да бъдат съобразени и икономическите условия към правно релевантния момент (настъпването на произшествието), една от проявните форми на които съставляват и лимитите на отговорност на застрахователите. И доколкото първоинстанционният съд не се е съобразил в достатъчна степен с този критерий, въззивният съд е отменил постановеното от него решение частично, като е отхвърлил претенцията на ищцата по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 40 000 лв. до уважения размер 60 000 лв. Върховен касационен съд, в настоящия му състав, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Освен поради поставянето му принципно, а не с оглед конкретния случай, поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване и поради това, че е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Освен това, не може да се счете, че въпросът е разрешен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Напротив, като е посочил конкретно обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в случая, в т. ч. и икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, решаващият въззивен състав е съобразил практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на извършената преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК