Определение № 660 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4824/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Е. Т. И. срещу решение № 260579 от 27.01.2021г. по в.гр.д.№ 7168 / 2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение ОТ 16.04.2020г. постановено по гр.д. № 37866/2019г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД срещу Г. К. И. и Н. Г. И. за осъждането им при солидарна отговорност да заплатят сумата от 10 000 лева обезщетение за неоснователно ползване на собствения на ищцата имот, представляващ 1/2 ид. ч. от апартамент № 9, находящ се в [населено място], [жк], вх. А, ет. 3, за периода от 06.08.2013г. до 23.03.2018г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД се уважи. В изложението са формулирани въпросите: 1.Съставлява ли реалното ползване /фактическата власт/ и получаването на облаги от държаната без правно основание чужда вещ предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Съставлява ли доказателство по дело удостоверение за настоящ адрес на лице, регистрирано съгласно чл.94, ал.1 от Закона за гражданската регистрация, доказва ли този документ, че лицето живее в имота, упражнява фактическата власт върху имота? Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Следва ли съдът въз основа на съответните официални документи /Удостоверение за промени на настоящ и постоянен адрес/ да приеме като категорично доказан факта, че лицето реално живее и упражнява фактическата власт върху имота, на който е адресно регистрирано? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба С. Г. К. и И. Г. К. – наследници по закон на починалите в хода на делото ответници по касационната жалба Г. К. И. – починал на 03.04.2021 г. и Н. Г. И. – починала на 14.04.2021 г., чрез адв. Г. В. в писмен отговор мотивират становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, мотивиран с изложени твърдения, че в периода от 16.08.2013 г. до 23.03.2018 г. фактическата власт върху процесния имот била осъществявана от ответниците Г. К. И. и Н. Г. И., чрез лицето Н. А. А., на която ответниците са отдавали имота под наем. Посочените ответници са починали след постановяване на въззивното решение от 27.01.2021 г. на Софийски градски съд и в процеса са конституирани наследниците им по закон. От фактическа страна е прието за установено, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по покупка и влязъл в сила протокол за съдебна делба, № ..... г. Т. К. И. е признат за собственик на апартамент № 9, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Прието е, че с нотариално заверено пълномощно от 16.08.2013 г. Т. К. И. упълномощил Г. К. И. да го представлява и от негово име и за негова сметка да продаде на себе си процесния апартамент, като с договор за покупко-продажба от същата година упълномощеният продал сам на себе си процесния апартамент. Констатирано е, че с Решение № 6/10.03.2017 г., постановено по гр. д. № 4/2017 г. на Окръжен съд – Разград, изменено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 416/18.04.2017 г., упълномощителната сделка, обективирана в пълномощното от 16.08.2013 г. е била обявена за унищожаема на основание чл. 31, ал. 2 от ЗЗД, поради невъзможност на упълномощителя да разбира и ръководи действията си, а на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД договорът за покупко-продажба на апартамента е бил обявен за недействителен. Решението на Окръжен съд Разград е влязло в сила на 23.03.2018 г. От удостоверение за наследници с изх. № 7689/04.12.2018 г. съдът установил, че Т. К. И. е починал на 27.08.2013 г. и е оставил за свои наследници дъщерите си – ищцата Е. Т. И. и А. Т. И., които придобили по равни части процесния имот по силата на наследствено правоприемство. От събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че до смъртта си Т. И. е живял със свидетелката Н. А. в процесния апартамент. Съдът не кредитирал показанията на свидетелката З. Е. Ф. в частта, в която се твърдяло, че ищцата не е била допускана до апартамента, както и че Н. А. обитавала същия и след смъртта на бащата на ищцата, доколкото било установено, че свидетелката не е възприела пряко и непосредствено тези обстоятелство и не била живущ в процесната сграда, за да има наблюдение кои са постоянните ѝ обитатели Съдът е кредитирал показанията на свидетелите С. Г. К. и Н. А. А., доколкото е прието, че те са логични, последователни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал. От същите ставало ясно, че между ответниците и Н. А. А. не е имало сключен договор за наем или други договорни отношения, като ответниците не са получавали никакви парични средства от последната. Установено било още, че няколко лица са имали ключ за процесното жилище, в т.ч. и ищцата. Съдът кредитирал показанията на свидетелката А., от които се изяснило, че след смъртта на Т. К. И. тя се изнесла да живее при сестра си, като продължила периодично да посещава процесния апартамент, за да проверява дали всичко е наред в него. Обсъдени били и представените от ищцата писмени доказателства– копия от месечна сметка № [ЕГН] с титуляр Н. А. А., удостоверение за промени на постоянен адрес с изх. № 5086/17.09.2020 г. и удостоверение за промени на настоящ адрес с изх. № 5087/17.09.2020 г. за лицето Н. А. А., от които се установявало, че последната получавала фактурите си от Българска телекомуникационна компания на адреса на процесния имот, както и че имала постоянен адрес, респ. настоящ адрес, на адреса на исковия апартамент. С оглед на така установените факти съдът е счел, че не са доказани всички елементи от фактическия състав по чл. 59 от ЗЗД. Приел е за установено от писмените доказателства по делото, че ищцата е собственик на 1/2 част от процесния недвижим имот, придобит по наследство от починалия й баща Т. К. И.. Преценено е за неоснователно възражението на ответниците, че първоинстанционния съд се е позовал на удостоверение за наследници, което заради преклузия не е било прието като доказателство по делото. Посочено е, че от представените към исковата молба удостоверение за наследници и решение на Окръжен съд Разград се налага извод, че ищцата е придобила 1/2 част от процесния имот на основание наследствено правоприемство. Прието е за недоказано обогатяването на ответниците за сметка на ищцата, както и, че са недоказани твърденията на ищцата, че за периода от 2013 г. до 2018 г. ответниците са осъществявали фактическа власт над процесния апартамент чрез Н. А.. Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установява ответниците нито лично, нито чрез трето лице, в т.ч. и чрез свидетелката Н. А. да са ползвали имота. Посочил е, че представените по делото копия от фактура и удостоверения за промяна на настоящ и постоянен адрес не могат по категоричен и недвусмислен начин да установят, че през посочения в исковата молба период Н. А. е живяла в процесния апартамент или че същата е била допусната в него от ответниците. Прието е, че адресната регистрация е от значение за избора на лицето къде да бъде вписано в регистъра на населението или какъв да бъде адресът му за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. Според съда по същия начин адресът в представената фактура е от значение за кореспонденцията между доставчика на телекомуникационни услуги и потребителя на същите. Посочено е, че дори и да се приеме, че представените писмени доказателства съставляват индиция за твърденията в исковата молба същите не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Съдът е приел за установено от събраните по делото гласни доказателства, че известно време след смъртта на Т. К. И. свидетелката Н. А. е напуснала процесното жилище, като същата е продължила да го посещава от време на време с цел да го наглежда. Прието е, че това не обуславя извод, че лицето е продължило да обитава жилището, като е било изрично допуснато от ответниците и за което да им е заплащала определена парична сума. Прието е още, че по делото не е установено ищцата да е била лишавана от достъп до жилището след смъртта на Т. И. или достъпът й да е бил ограничен от ответниците лично или чрез трети лица. Посочил е, че е доказано от гласните доказателства, че няколко лица са имали ключ за процесното жилище в това число и ищцата. При тези съображения първоинстанционното решение е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С оглед изложеното, наведените от касатора доводи във връзка с допуснато от въззивния съд процесуално нарушение и нарушение на материалния закон не обосновават предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В настоящият случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението, касаещ обстоятелството дали реалното ползване и получаването на облаги от държаната без правно основание чужда вещ съставляват предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД ? Същият не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е приемал в своите мотиви, нито че ответниците са ползвали имота, нито че са получавали облаги от него. Съгласно дадените в по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК указания, обуславящ е въпросът който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Видно от съдържанието на обжалвания акт, за недоказано е прието обстоятелството, ответниците да са ползвали имота лично или чрез трето лице. С оглед това, съдът приема, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението – противоречие с практиката на ВКС и по третия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Повдигнатите въпроси не притежават характеристиката на правни по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, а представляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с възприетата от него фактическа обстановка. В производството по чл. 288 ГПК ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата – така мотивите към т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. При селектиране на касационната жалба с определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). С оглед изложеното, поставените въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – не са правни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение