Определение № 50565 от 17.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2082/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на З. С. С. [ЕГН] срещу решение № 622 от 29.04.2022 на Софийски апелативен съд по гр.д. №519/2022 г., с което е било отменено първоинстанционното решение по гр.д. № 460/2021г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен изцяло искът на З. С. С. срещу „ДЗИ Общо Застраховане“АД ЕИК[ЕИК] за сумата от 30 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания, претърпени от ищеца от смъртта на М. Б. Л.-негова баба, в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП /, настъпило на 12.01.2021г., както и в частта за присъдените в тежест на касатора съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, относно преценка за неоснователност на иска, с оглед установените факти по делото. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК и се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ Общо Застраховане“АД изпраща писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да счете иска за неоснователен, въззивният съд е приел следното: По делото е безспорно установена материалноправната легитимация на ответника като застраховател на гражданската отговорност на виновния водач на МПС. Безспорно е, че загиналата в резултат на пътния инцидент М. Б. Л. се явява баба на ищеца. Застрахователното дружество не оспорва пред настоящата инстанция елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане на застрахования при него водач на МПС, причинил инцидента, в който се е возила като пътник загиналата му съпруга. Спорно, според въззивния състав, се явява налице ли са обстоятелствата съгласно ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. за присъждане на обезщетение на ищеца и дали е налице принос на пострадалата за това. По повод наличието на обстоятелствата за присъждане на обезщетение на внука на починалата, въззивният състав е изложил следните свои съображения: Материалноправната легитимация на ищеца и наличието на роднинска връзка, които са безспорни по делото, не са достатъчни, за да бъдат уважени исковете за обезщетение. Предвид разширяването с ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г.на кръга от лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, следва да са налице обстоятелства, посочени в същото. Най-близките на починалия, по смисъла на Постановление на Пленума на ВС № 4/61 г. и Постановление на Пленума на ВС № 5/69 г., се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на свой близък. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди от неговата смърт. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Съдът е подчертал, че в тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Според съда, от посочените разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. При преценката за наличието им следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, според въззивния състав, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма степен на близост от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, според съда, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина. Позовал се е на практика на ВКС: решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.д. 1275/2019 II т. о. В случая, според свидетелските показания на лелята на ищеца, дъщеря на загиналата, ищецът е живеел в едно домакинство с баба си и майка си (сестра на свидетелката). Загиналата имала петима внуци от трите си дъщери и обичала всички, но З. й бил любимец. Преди раждането му майка му имала детенце, което починало на 32 дни и З. бил силно желано дете. Майката на ищеца починала, когато той бил на 24 години и след това баба му се грижела за него, като гладела униформите му на служител в МВР. Ищецът имал жена и дете и живеели заедно с баба му в същия апартамент, като баба му помагала за отглеждането на неговото дете. След смъртта на баба му последният заедно със семейството си се изнесъл от него и отишъл да живее в къщата на баща си. Според съда, от тези свидетелски показания не може да се заключи, че привързаността е станала толкова силна, каквато е нужна, за да се приеме изключението на ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. Разказът на свидетелката, по повод на която следва да се отчете и нейната заинтересованост от изхода на спора, според съда, не създава убеденост, че тяхната връзка е надхвърляла обичайното съдържание на връзката баба-внук. Въпреки, че ищецът и загиналата са живели в един апартамент, този факт, сам по себе си, не е достатъчен за съда, да се приеме, че привързаността е станала толкова силна, че да му е причинила извънредни болки и страдания. Такива извънредни болки и страдания следва да бъдат доказани, а свидетелските показания не ги установяват. Съдебният състав е приел, че между ищеца и баба му са съществували отношения на взаимна обич и силна привързаност, че бабата се е грижила за внука си наред с майка му, докато е бил дете, а след нейната смърт, при която З. е бил на 24 години до смъртта на бабата, когато е бил на 28 години, са продължили да живеят заедно и двамата са се грижили един за друг, като междувременно З. е създал свое семейство и му се е родило дете, при отглеждането на което загиналата при ПТП баба на ищеца също е помагала. Връзката между бабата и внука, според съда, следвало да е по-дълбока по-трайна и изключение от общоприетите за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност между баба и внук. Съдът е приел също така, че твърдените действително претърпени болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, също подлежат на пълно доказване от ищеца, каквото не е проведено. Свидетелските показания относно тези вреди се свеждат до това, че ищецът се е изнесъл от апартамента, в който е живял преди това с баба си, жена си и детето си и се покриват с показанията относно скръбта на същия по неговата майка, починала 4 години преди това. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че така установените обстоятелства, съгласно ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. не обосновават наличие на изключителна / надхвърляща общоприетата традиционна/ емоционална връзка на близост на ищеца със загиналата му при ПТП баба като предпоставка за присъждане на обезщетение, както и че самите болки и страдания произтичащи от това не се доказват. По тези съображения, според съда, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочи като обуславящ изхода по спора въпрос: до каква възраст на ищеца следвало да се разглеждат отношенията баба-внук, с оглед загубата на майка му в зряла възраст и това обстоятелство, обусловило ли е създаването на по-голяма близост с баба му от обикновената близост между баба и внук. Така формулираният въпрос няма качеството на правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като няма за предмет тълкуване и приложение на конкретна правна разпоредба, с оглед изясняване на съдържащата се в нея правна норма. Същият е изцяло фактически, т.е. касае установяването на специфичните за спора факти и тяхното възприемане от решаващия съдебен състав. Липсата на формулиран именно правен въпрос, който да се подложи на дискреция по допълнителните критерии на закона за това-чл.280 ал.1, т.т. 1-3 ГПК е пречка за допускане на касационно обжалване/ така т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г./. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. В полза на ответника по иска се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева на основание чл.78 ал.8 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което