Определение № 5126 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно решение № 1184 от 12.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1572/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

С посоченото съдебно решение е отменено решение № 3930 от 02.12.2023 г., постановено по гр. д. № 16349 по описа на Районен съд - Варна в следните части: - в частта, в която Н.С. на Р.Б. е осъдено да заплати на ищцата А. Б. А. обезщетение за имуществени вредите за сумата над 11 636.58 лева до 18 388.76 лева, представляваща неполучената от ищцата основна заплата за периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г. в резултат на приетия при достатъчно съществени нарушения на ПЕС §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ, бр.98/2018 г.; - в частта, в която Н.С. на Р.Б. е осъдено да заплати на ищцата А. Б. А. обезщетение за имуществени вредите за сумата над 3 616.62 лева до 5 005 лева, представляваща мораторната лихва върху всяка неполучена основна заплата, считано от първо число на месеца, следващ месеца, в който е дължима до датата на подаване на исковата молба; - в частта, в която Н.С. на Р.Б. е осъдено да заплати на ищцата А. Б. А. обезщетение за неимуществени вредите за сумата над 2 000 до 5001 лева за понесените от ищцата неимуществени вреди в резултат на приетия при достатъчно съществени нарушения на ПЕС §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ, бр.98/2018 г.

В така отменените части съдът е постановил отхвърляне на предявения от А. Б. А. срещу Н.С. на Р.Б. иск с правно основание в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 11 636.58 лева до 18 388.76 лева обезщетение за имуществени вредите; за разликата над сумата от 3 616. 62 лева до 5 005 лева мораторната лихва и за разликата над сумата от 2 000 лева до 5001 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат приетия при достатъчно съществени нарушения на ПЕС §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ, бр. 98/2018 г.

С обжалваното въззивно съдебно решение е потвърдено решение № 3930 от 02.12.2023 г., постановено по гр.д. № 16349 по описа на Районен съд - Варна, в останалите му части, в които Н.С. на Р.Б. е осъдено да заплати на ищцата А. Б. А. сумите 11 636.58 лева, 3 616.62 лева и 2 000 лева с основание, посочено по-горе, както и в частта му, в която е отхвърлена исковата претенция на А. Б. А. против Н.С. на Р.Б. за изплащане на обезщетение за понесените от нея вреди от неполученото ДВПР в размер на 1 270 лв. /за периода от 08.01.2019 г. до 13.07.2020 г./, претърпени от законодателната дейност на НС, осъществена при съществено нарушение на ПЕС, ведно с лихва върху него, считано от датата на подаване на исковата молба.

В постъпилата от ищцата А. Б. А., действаща чрез адвокат И. В. от АК – В., касационна жалба въззивното съдебно решение сe обжалва в частта му, в която са отхвърлени претенциите й, както следва: - за неполучената от нея основна заплата за периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г. за сумата над 11 636.58 лв. до 18388.76 лв., ведно с лихвата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на главницата; - за мораторната лихва върху всяка неполучена за същия период заплата от първо число на месеца, следващ месеца, в който е дължима до датата на подаване на исковата молба за сумата над 3 616.62 лв. до 5 005 лв., - за понесените от ищцата неимуществени вреди за сумата над 2 000 лв. до 5001 лв., ведно с лихвата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на главницата.

Касаторът-ищец твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения, че въззивният съд е излязъл извън правомощията си, като се е произнесъл по въпроси, които не са посочени в жалбата. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за уважаване на исковите претенции.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ищец се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитирана от него практика на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба?

Излагат се съображения, че въззивното решение противоречи на мотивите към т. 1 и т. 3 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК, както и на практиката на ВКС по въпроса като се посочва решение №42/09.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, трето г.о., решение № 670 от 27.10.2010 г. по гр. д. №1728/2009 г. на ВКС, трето г. о., решение № 290 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 759 по описа за 2009 г. на четвърто г. о.

2. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях?

Касаторът сочи задължителната практика на Върховния касационен съд, сдържаща се в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и решение № 239/07.01.2020 г. по гр. дело № 4910/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС решение № 493/05.03.2013 г. по гр. дело № 236/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 104 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 2017/2020 г. на Върховен касационен съд, IV-то гр. отд. на ВКС.

3. Когато въззивният съд приеме, че в резултат от допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение твърдени от страната факти, чието осъществяване е оспорено от противната страна, не са били доказани, тъй като заключението не е обосновано и възниква съмнение в неговата правилност, може ли да замести заключението на вещото лице със свои мотиви, или е длъжен да назначи повторно заключение?

Сочи се противоречие с т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 96 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 4696/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.отделение

4. Какви са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД?

Твърди се, че решението на В. противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в ТР 3/22.04.2005 по т. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 9 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 1692/2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отд.

По така постъпилата от ищцата касационна жалба е депозиран отговор от евентуалния ответник Държавата, представлявана от министъра на финансите, по пълномощие чрез ст. юрисконсулт Р. С., в който отговор се излага становище за неоснователност на жалбата. Изложени са съображения по повдигнатите от касатора-ищец въпроси.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна – Н.С. на Р.Б.

Постъпила е касационна жалба от Н.С. на Р.Б. срещу посоченото въззивно решение в съответните му части, с които като краен резултат същото е осъдено да заплати на ищцата А. Б. А. сумите 11 636.58 лева обезщетение за имуществени вреди, 3 616.62 лева мораторна лихва и 2 000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на приетия при достатъчно съществени нарушения на ПЕС §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ, бр.98/2018 г., на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Твърди се, че въззивното решение е недопустимо, респективно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърдяната недопустимост на въззивното съдебно решение се обосновава с наличието на специален закон – ЗДСл, който регламентира последиците от отмяна на незаконното прекратяване на служебното правоотношение с държавен служител, поради което се твърди, че ЗОДОВ не е приложим. Касаторът-ответник изразява становище, че не е пасивно процесуално легитимирана страна по исковите претенции.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ответник поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства?

Въпросът се обосновава с предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане до касационно обжалване. Сочи се съдебна практика - решение № 63 от 28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2296/2018 г., II г. о., ГК.

2. Длъжен ли е съдът да анализира и обоснове съобразно всички факти и обстоятелства по делото приложението на Х. на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), в частност чл. 15 ХОПЕС с оглед твърденията за нарушения на правото на ЕС?

Въпросът се обосновава с предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК основание за допускане до касационно обжалване. Излагат се съображения, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение на Съда (пети състав) от 7 ноември 2019 година по съединени дела С-80/18—С-83/18, Решение на Съда от 26 февруари 2013 година по дело С-617/10, Решение на Съда от 10.07.2014 г. по дело С- 198/13, Определение на Съда от 12.09.2024 г. по дело С-122/2024 г.

Касаторът-ответник поставя и следните въпроси, които обосновава с приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. Допустим ли е иск по ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди поради незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение по ЗДСл, предвиждащ право на обезщетение в определен размер?

2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, когато специален закон предвижда право на обезщетение в размер на получаваните възнаграждения?

3. При наличие на предвидено в ЗДСл обезщетение (компенсация) за имуществени вреди на служител при незаконосъобразно уволнение може ли да се ангажира отговорността на държавата на основание правото на ЕС за имуществени вреди в по-голям размер?

4. Правното основание за издаване на заповед за прекратяване на служебно правоотношение, отменена като незаконосъобразна, може ли самостоятелно, отделно от акта, да ангажира отговорността на държавата чрез процесуалния й субституент - законодателният орган, на основание правото на ЕС за имуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразното уволнение? Представлявайки задължителен реквизит от заповедта за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 108, ал. 1 ЗДСл, същото има ли пряко действие, независимо от акта, чийто реквизит е? Може ли да породи правни последици, различни от издадената заповед, вкл. да ангажира отговорността на субект, различен от органа по назначаване?

5. Когато вредите формално са произтекли от заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, издадена от орган по назначаването - директора на Агенция „Митници“, за да бъде постановено валидно съдебно решение, необходимо ли е този процесуален субституент да бъде конституиран като страна по делото?

Касаторът-ответник цитира извадка от решение № 594 от 15.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1449/2008 г., IV г. о., ГК.

По така постъпилата от ответника касационна жалба е депозиран отговор от А. Б. А. чрез адвокат В., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата и подробно са изложени съображения по повдигнатите от касатора-ответник въпроси.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на всяка една от страните е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По допускане на касационното обжалване:

За да постанови обжалваното пред касационната инстанция въззивно съдебно решение, въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, депозирана от А. Б. А., с която са предявени искове, както следва: главен иск срещу Н.С. да бъде осъдено да изплати на ищцата обезщетение за вредите (имуществени и неимуществени), които e понесла в резултат на приетия при достатъчно съществени нарушения на ПЕС §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ, бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 г., с който били направени промени в Закона за Митниците, чрез изменение на чл. 10, ал. 1, от Закона за митниците (ЗМ) чрез добавяне на изр. второ, което гласи: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“, включващо: - неполучената от ищцата основна заплата за периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г. вкл. в нетен размер от 18 388,76 лв., - ведно с мораторната лихва върху всяка неполучена основна заплата, считано от първо число на месеца, следващ месеца, в който е дължима до датата на подаване на исковата молба в общ размер от 5 005 лв., - както и лихвата от датата на подаване на исковата молба - 13.12.2022 год. до датата на изплащане на главницата; - неполученото от ищцата ДВПР (допълнително възнаграждение за постигнати резултати) за периода от 08.01.2019 г. до 13.07.2020 г. вкл., което е било начислено на служителите, заемащи същата длъжност всеки месец и изплатено всяко тримесечие, в общ размер от 1270 лева; - понесените от ищцата неимуществени вреди: влошаване на здравето на ищцата, развиване на силно чувство за безпокойство, напрежение по цялото тяло, проблеми със съня, често събуждане и получаване на паник атаки, невъзможност за концентрация и др., както и развиване на чувство за непълноценност, неувереност размер на 5001 лв., ведно с лихвата от датата на завеждане на иска - 13.12.2022 г. до изплащането на главницата, на основание чл. 2в ЗОДОВ, вр. чл. 86 ЗЗД; както и евентуален иск - ако се приеме, че описаните по горе претенции са неоснователни, ищцата ги предявява в условията на евентуалност срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, на основание чл. 49 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД.

Въззивният съд подробно е изложил твърденията на ищцата в исковата молба, а именно: че в периода от 01.02.2002 г. до 07.01.2019 г. работела в Митница – В., но тъй като на 01.01.2019 г. влязла в сила промяна на чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците /ЗМ/, чрез добавяне на второ изречение, което гласи: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“, тази промяна дала основание на директора на АМ да издаде заповед № 3023/07.01.2019 г., за прекратяване на служебното й правоотношение на длъжност главен митнически инспектор, длъжностно ниво - 6 в митница В. с ранг V старши, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСЛ, във връзка с чл. 10, ал. 1 изречение 2 от ЗМ, тъй като тя е била привлечена като обвиняема за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8/2016 г. по описа на ТСБОП - В..

Въззивният съд е отбелязал, че ищцата е посочила, че е обжалвала заповедта като незаконосъобразна, като с влязло в сила решение на Административен съд - Варна, същата била отменена и тя била възстановена на работа. Ищата обосновала претенциите си с това, че според нея нормата на чл. 10, ал. 1 изречение второ от ЗМ е приета от Н.С. при съществени нарушение на ПЕС, тъй като неправомерно е ограничила правото на труд на гражданите на ЕС, които са обвиняеми или подсъдими, като ги лишава от основните им права и свободи предвидени в нормите на ЕС/ ХОПЕС, ДЕС, ДФЕС/ - правото им да избират професия. Съдът е отбелязал, че ищцата е изложила твърдения, че в резултат на противоречащата на ПЕС и КРБ промяна в законодателството е претърпяла имуществени и неимуществени вреди. Въззивният съд подробно е изложил и защитните тези на главния ответник (Н.С. на Р.Б.) и на евентуалния ответник (Държавата чрез министъра на финансите).

Въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: По делото не е спорно, че ищцата е била служител в Агенция Митници като със заповед № 3023 от 07.01.2019 г. служебното й правоотношение е било прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл поради това, че била привлечена като обвиняема. Безспорно е прието, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМ в тази й редакция е обявена за противоконституционна по отношение на изречение второ с Решение № 7 на КС на РБ - бр. 75 от 24.09.2019 г., а с решение № 8644 от 01.07.2020 г., постановено по адм. дело 12596/2019 на ВАС, е оставено в сила Решение № 1626 от 31.07.2019 г. на Административен съд - Варна, с което е отменена цитираната по-горе заповед. Съдът е посочил, че със заповед № 3511 от 14.07.2020 г. ищцата е възстановена на длъжност главен митнически инспектор с основна месечна заплата от 1470 лв.

Въззивният съд се е позовал на назначените по делото съдебно-счетоводни експертизи, които е кредитирал като пълни, ясни, компетентно извършени и непротиворечащи с останалите доказателства, и е приел, че общият сбор на месечното нетно трудово възнаграждение на ищцата за периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г., ако ищцата бе работила на служебно правоотношение на заеманата длъжност, отчитайки 10 % увеличение от 01.01.2020 г. би бил в размер на 16 084,17 лв., обезщетението за забава е в размер на 4 687,21 лв., а общият размер на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати, ако ищцата е била на работа за процесния период е 1 028,70 лв. нето. Съдът е посочил, че видно от предоставения трудов договор и трудова книжка А. А. е работила на длъжност спедитор в „И. С.“ О. в периода от 09.04.2019 до 06.12.2019 г., с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 100 лв. като не й е начислявано допълнително възнаграждение за професионален опит. Съдът служебно е извършил изчисления с помощта на сайта Калкулатор: Заплата по трудов договор и всички начисления, като е приел, че нетната работна заплата на ищцата е била в размер на 853.58 лв. Посочил е, че за месец април 2019 г. е работила 14 дни от общо 20 работни дни, за което е получила нетно възнаграждение 597.50 лв. Тъй като декември 2019 г. има 19 работни дни, от които ищцата е работила 4, съдът е приел, че за този месец полученото от ищцата нетно трудово възнаграждение възлиза на 179,69 лева. Съдът е приел, че за седем месеца от май 2019 до ноември 2019 ищцата е получила нетна заплата в общ размер от 5 975,06 лв.

Съдът е обсъдил назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза като е приел, че за периода от 2017 г. до 2019 г. А. преживяла удължената депресивна реакция, която наложила четирикратно лечение в психиатрична клиника като уволнението е единственият фактор ищцата да отключи психогенетично разстройство. Изпаднала в състояние на стрес непосредствено след уволнението си и той е отключил разстройство в адаптацията. От разпита на свидетеля С. Г. съдът е приел за установено, че по повдигнатото й обвинение А. била в арест 3-4 месеца, но после бързо се е възстановила. Харесвала си много работата, но след процесното уволнение се променила, станала затворена и асоциална, избягвала лични контакти, сринала се психически.

По отношение на въззивната жалба на Народното събрание съдът е приел за неоснователно възражението на въззивника-ответник за недопустимост на обжалваното решение, тъй като при предявени искове по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, Народното събрание носи отговорност за това, че приетите от него закони нарушават Конституцията и правото на ЕС. Съдът е посочил, че отговорността е деликтна, защото неизбежно се причиняват вреди на правните субекти; че според съдебната практика Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. Посочил е, че нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др.

Съдът е акцентирал, че правото на Европейския съюз може да бъде нарушено, когато е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз; когато правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно), и в др. случаи. Доколкото според изложеното в исковата молба се касае за вреди, настъпили в резултат на приложение на законова норма, която противоречи на правото на ЕС, съдът е достигнал до извода, че искът е предявен срещу надлежен ответник, а именно НС, чието основно задължение е приетите от него закони да съответстват на съюзното право и на Конституцията.

Съдът е приел за безспорно, че правилото в чл. 10, ал 1, изречение второ, съществуващо към момента на прекратяване на служебното правоотношение на ищцата, че не може да бъде митнически служител лице, на който е повдигнато обвинение, противоречи на чл. 15 от ХОПЕС. Съдът е посочил, че Х. на основните права на Европейския съюз е част от първичното право на ЕС, има пряко приложение, доколкото е част от националното право и има примат над правото на държавите- членки. Съдът е отбелязал, че съгласно чл. 15 от ХОПЕС всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия, а въведените с чл. 10, ал. 1 изречение от ЗМ изисквания към митническите служители, като митнически органи, ограничават правото на труд и правото на свободен избор на професия, гарантирано в чл. 15 от ХОПЕС, като поставят знак за равенство между ограничението, налагано в резултат на осъждане, и това, възникващо на образувано, но неприключило наказателно производство – т. е. за приравняването на правните последици не е налице конституционно оправдано основание, което представлява съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Съдът е приел за установено и наличието на пряка причинно-следствена връзка, тъй като именно в резултат на приложението на нормата, която противоречи на общностното право, се е стигнало до прекратяване на служебното правоотношение на ищцата независимо, че самото прекратяване е настъпило по силата на заповедта на директора на Агенция Митници.

Въззивният съд е обсъдил разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД като при предявена претенция за обезщетение от работодателя за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, съдът е приел, че ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди отколкото се обезщетяват по ЗДСл, той може да ги търси срещу прекия извършител на деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на всички вреди, пряка последица от увреждащото действие, проведен и в правилото на чл. 4 от ЗОДОВ. Доколкото претенцията е насочена срещу Държавата за присъждане на обезщетение в размер на претърпени имуществени вреди, равностойни на неполучено трудово възнаграждение, причинени в резултат на непозволени действие на нейни държавни органи, съдът е приел че искът за обезщетение за имуществени вреди е основателен.

По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че на ищцата се дължи обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи, изразяващи се в липса на трудово възнаграждение. Според въззивния съд, установено е в производството, че ако ищцата би била работила като главен митнически инспектор в периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г., би реализирала доход от получаване на нетна работна заплата в общ размер на 16 084,17 лв. Предвид, че за част от процесния период - месеците 07, 08, 09, 10, 11. 2019 г. ищцата е получила нетно възнаграждение в общ размер на 4 267 лв., а за месец декември е получила нетно възнаграждение 179,69 лв., като работник в „И. С.“ О., то тези суми, според въззивния съд, следва да се приспаднат от сумата от 16 084,17 лв. или дължимото на ищцата обезщетение за имуществени вреди е в размер на 11 636.58 лв. С оглед тези свои съображения, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени за сумата над 11 636.58 лева до присъдената от 18 388,76 лв. неполучена нетна работна заплата за периода от 08.07.2019 г. до 13.07.2020 г. като за тази разлика искът се отхвърли.

Предвид частичното уважаването на главния иск, съдът е приел, че следва да уважи акцесорния иск за присъждане на мораторна лихва върху всяка неполучена основна заплата, считано от първо число на месеца, следващ месеца, в който е дължима, до дата на подаване на исковата молба, изчислена с Calculator.BG. в размер на 3 616,62 лв., поради което е приел, че този иск следва да се отхвърли като неоснователен за разликата над 3 616,62 лв. до присъдената сума от 5005 лв.

Относно размера на иска за неимуществените вреди въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението, което ответникът следва да заплати на ищцата за претърпените неимуществени вреди от приета в противоречие с правото на ЕС норма, е 2 000 лв. При определянето му съдът е посочил, че изхожда от това, че уволнението е причинило тежък стрес на ищцата, удължена депресивна реакция и разстройство в адаптацията. Под внимание е взел предвид още времето, през което ищцата е останала без работа, като е съобразил, че по това време срещу ищцата се е водило наказателно производство, била е задържана в следствения арест, от което е достигнал до извода, че не малка част от състоянието й е причинено от повдигнатото й обвинение.

При определянето на обезщетението съдът е взел предвид и конкретната за страната и региона икономическа обстановка към момента на осъществяването на деликта, като за нейното определяне е отчел фактори, които й влияят - минималната работна заплата за 2019 г. в РБ е била 560 лв.; по данни на НСИ годишната инфлация за 2019 г. е била 3.1%, както и нарастването на БВП и повишаване на потреблението на домакинствата. С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че предявеният иск за осъждане на НС да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, които тя е получила в резултат на приетата в противоречие с правото на ЕС норма на чл. 10, ал. 1, изречение второ ЗМ, изразяващи се в незаконосъобразно уволнение, довело до влошаване на здравето на ищцата, развиване на силно чувство за безпокойство, напрежение по цялото тяло, проблеми със съня, често събуждане и получаване на паник атаки, невъзможност за концентрация и др., както и развиване на чувство за непълноценност, следва да бъде уважен за сумата от 2 000 лева, като за разликата до 5001 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

С решението си съдът се е произнесъл и по насрещната въззивна жалба на ищцата, касаеща претенцията й за допълнително възнаграждение като е приел, че същата е неоснователна. В тази част въззивното решение е влязло в сила.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. За валидността и допустимостта на въззивното съдебно решение касационната инстанция следи служебно.

Не се констатира вероятна недопустимост на въззивното решение по изложените от касатора-ответник съображения и наведени доводи. Доколкото предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ за обезщетяване на вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, в конкретния случай - приемане на норма в нарушение на правото на Европейския съюз, то Народното събрание е органът по чл. 7 ЗОДОВ. Не е налице отношение на специален закон (ЗДСл) спрямо общ такъв (ЗОДОВ). Нормата на ЗДСл изисква отменена уволнителна заповед за разлика от другата, а другата норма изисква нарушение на ПЕС за разлика от първата. И двете норми са позволителни, те уреждат субективни права на обезщетение за причинени вреди съответно във формата на пропуснати ползи в ограничен размер в първия случай и за всички видове преки вреди във втория случай. Право на избор е кое право ще бъде упражнено. Когато са упражнени и двете права за обезщетение за пропуснати ползи, се приспада вече присъдено обезщетение по едното право, за да не се допусне неоснователно обогатяване.

По касационната жалба на касатора-ищец:

Първия поставен от касатора-ищец въпрос обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение, но не и наличието на специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е изяснен в ТР № 1/2013 година на ОСГКТК на ВКС и доразвит в съдебната практика. Безспорно е, че въззивното обжалване по режима на действащия от 01.03.2008 г. Граждански процесуален кодекс е от вида на ограниченото въззивно обжалване. Една от най-ярките негови характеристики е ограничената възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства като израз на идеята за ускоряване движението на делото до приключването му с краен съдебен акт. Прието е, че пред въззивния съд страните не могат да сочат такива обстоятелства и доказателства по делото, които са могли, но съзнателно или поради небрежност са пропуснали да изтъкнат пред първата инстанция. Така ограниченото въззивно обжалване е гаранция за обезпечаване на по-висока процесуална дисциплина на страните в процеса и способ за преодоляване на ефекта от злоупотреба с процесуалните им права. Типични за ограниченото въззивно обжалване са и правомощията на въззивната инстанция след проверката на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение – тя е длъжна да разглежда и да реши материалноправния спор само въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В конкретния случай въззивният съд е действал съобразно тези разрешения като е изхождал от оплакванията и доводите на ответника, съдържащи се във въззивната жалба. В нея изрично е оспорено не само основанието на предявените искови претенции, но и техния размер. Въззивникът е направил своето оплакване, че „присъждайки в полза на ищеца имуществени вреди в размер 18 388.76 лв., съдът въобще не се е съобразил с всички факти и доказателства по делото.“ Още с отговора на исковата молба ответникът в лицето на Народното събрание изрично е възразил освен по основанието на исковите претенции, но е изложил и съображения по размера на претенциите на ищцата за имуществени вреди като е посочил, че ако същата е работила през процесния период, полученото от нея възнаграждение следва да се приспадне от евентуално дължимото обезщетение за имуществени вреди. По този начин размерът на обезщетението за имуществени вреди, с наведения довод, че същото следва да се намали, ако ищцата е работила, е включено в предмета на делото и за установяване на този факт са събрани писмени доказателства.

При това положение следва да се приеме, с депозираната от него въззивна жалба ответникът е оспорил размера на присъденото от първоинстанционния съд в полза на ищцата възнаграждение за имуществени вреди. Въззивният съд е разполагал с правомощието, след като е установил основателност на тази искова претенция, сам да установи какъв е дължимият размер на обезщетението, изхождайки от вече събраните пред първата инстанция доказателства – основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза и данни за доходите, които ищцата е реализирала през претендирания период.

На следващо място, вторият въпрос в изложението на касатора-ищец съответстващ на първия въпрос от изложението на касатора-ответник, е процесуалноправен и е важим за всяко едно производство като обобщен се свежда до това какви са задълженията на въззивната инстанция като инстанция по същество; длъжен ли е въззивният съд с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните; да изложи съображения ако не кредитира някои от тях; да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства.

По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочените постановки. Въззивният съд подробно и ясно е очертал предмета на спора като е изложил твърденията на ищцата в исковата молба, както и постъпилите по нея отговори. Очертал е пределите на въззивното обжалване като е изложил направените във въззивните жалби доводи и оплаквания. Посочил е въз основа на какви доказателства е стигнал до съответния правен извод. Обсъдил е подробно въпросите относно допустимостта на обжалваното пред него решение; предпоставките за уважаване на исковите претенции и начинът, по който е формирал извода за техния размер.

Третият въпрос на касатора-ищец не е относим към спора и не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въззивният съд не е отрекъл приетите по делото основно и допълнително заключение на вещото лице, назначено да извърши съдебно-счетоводна експертиза по въпроси, касаещи размера на исковата претенция за размера на обезщетението за имуществени вреди, дължимо на ищцата. Напротив, изхождал е от данните и констатациите, съдържащи се в него. В тази връзка следва да се посочи, че заключението е дадено в три варианта и въззивният съд се е съобразил с основния вариант по делото. Доколкото с така поставения въпрос не се обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се изследва дали е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълното на изложението следва да се посочи, че в практиката на ВКС се поддържа последователно тезата, че съгласно чл. 202 от ГПК заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, а следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. Основните критерии въз основа, на които съдът трябва да преценява доказателствената сила на заключението са посочени в чл. 201 от ГПК (уреждащ допускането на допълнително или повторно заключение) и са неговата пълнота и яснота, а също така и неговата обоснованост. Съгласно първия от тези критерии заключението трябва да дава пълни и ясни отговори на въпросите, за които е допусната експертизата, по начин, че да не се налага извличането на отговора или на липсваща част от него чрез тълкуването на посоченото от вещото лице или чрез правенето на предположение в каква насока и какъв точно е даденият от същото отговор на въпроса. Също така заключението на вещото лице трябва да съдържа отговор на всички поставени от съда и страните въпроси. Вторият критерий е обосноваността на заключението, което означава, че вещото лице не само трябва да даде отговор на поставените му въпроси, но трябва и да мотивира изводите си, като посочи защо дава тези отговори и как е стигнало до тях. Двата критерия са свързани, тъй като обосноваността на заключението на вещото лице е предвидена с оглед на възможността съдът и страните да проверят правилността на заключението, което пък от своя страна изисква те да са наясно с дадените от вещото лице отговори на поставените му въпроси. Проверката на заключението се извършва не само чрез оценка на изложените в него мотиви на вещото лице за даване на приетия от него отговор на поставения му въпрос, но и чрез съпоставката му с останалите писмени и гласни доказателства по делото, а също така и с оглед на неговата документираност - дали същото се потвърждава от останалите по делото доказателства и дали почива на обективни факти, документи и други, които биха могли да бъдат проверени от съда и страните. Във връзка с това съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (дори то да не е оспорено от страните), като е задължен да мотивира извършената от него оценка на заключението чрез излагане на мотиви защо го възприема или не. Когато съдът не възприема заключението на вещото лице той може, вземайки предвид данните от същото, сам да формира други крайни изводи, като при това обаче изложи начина, по който е достигнал до тях, като това трябва да бъде направено ясно и разбираемо.

Четвъртият поставен от касатора-ищец въпрос относно това какви са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, е въпрос от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, поради което спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Не се обосновава обаче наличието на специалната предпоставка, визирана в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По този въпрос следва да се посочи, че с разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Критериите, които се прилагат при преценка за размера на справедливото обезщетение в хипотезата на претенция за неимуществени вреди вследствие на деликт, независимо от неговия източник почиват на обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства. Тези обстоятелства са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер, като размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

Обжалваното въззивно решение е съобразена с посочените по-горе основни положения. Въззивният съд е изходил от събраните по делото доказателства относно състоянието на ищцата в здравословен и социален план след настъпилото уволнение и е постановил съдебния си акт въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства. По този въпрос също не се обосновава наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По касационната жалба на касатора-ответник:

По поставените от касатора-ответник въпроси в изложението му по чл. 284, ал. ал. 3, т. 1 ГПК, касационната инстанция приема следното:

По първия посочен въпрос настоящата касационна инстанция изложи становището си по-горе поради факта, че този въпрос е зададен и от двете страни по делото. Както бе отбелязано, въпросът не обосновава наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

Вторият въпрос, поставен от касатора-ответник, е относно това дали съдът е длъжен да анализира и обоснове съобразно всички факти и обстоятелства по делото приложението на Х. на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), в частност чл. 15 ХОПЕС с оглед твърденията за нарушения на правото на ЕС. Въпросът е относим, тъй като самата искова претенция е обоснована със съществено нарушение на ХОПЕС, поради което съдът несъмнено е длъжен да обсъди при преценка на основателността на претенцията дали е налице такова нарушение или не. Не се обосновава специалната предпоставка, посочена в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както твърди този касатор. Излагат се съображения, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение на Съда (пети състав) от 7 ноември 2019 година по съединени дела С-80/18—С-83/18, Решение на Съда от 26 февруари 2013 година по дело С-617/10, Решение на Съда от 10.07.2014 г. по дело С- 198/13, Определение на Съда от 12.09.2024 г. по дело С-122/2024 г. Липсват конкретни мотиви и изложение на приетото в изброените решения на СЕС, поради което не става ясно в какво се изразява противоречието между решението на въззивния съд и тези решения. Предвид изложеното няма основание за допускане на решението до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Поставените от касатора-ответник в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, група от въпроси, обосновани с приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и свързани с обема на отговорността за вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, изразяващи се в неполучаване на месечен доход, и обезщетен ли е служителят за тях, когато е получил максималния размер на обезщетението, определено в специалния закон (ЗДСл), са намерили отговор в съдебната практика с постановеното от състав на ВКС по сходен случай решение № 425 от 28.06.2024 г. по гр. дело № 1517/2023 година по описа на ВКС, IV г.о.

В посоченото решение е прието, че когато вредите са настъпили от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, служителят може да претендира различни по вид вреди. При предявена претенция за обезщетение от работодателя за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, е ограничено времето, за което може да се търси обезщетение: през което служителят не е заемал държавна служба, но за не повече от 6 месеца (чл.104, ал.1 от ЗДСл.). Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, срещу прекия извършител на деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на всички вреди, пряка последица от увреждащото действие, проведен и в правилото на чл. 4 от ЗОДОВ. Не са налице пречки и законови забрани за предявяване на иск за заплащане на обезщетение за неполученото трудово възнаграждение за период, следващ определения в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. срещу деликвента (прекия извършител) за обезщетение на действително претърпените от ищеца вреди в пълен размер, надхвърлящ обема на отговорността на работодателя. Посочената материално-правна разпоредба е специална спрямо общите правила на деликтната отговорност и същата не изключва отговорността на деликвента за пълна обезвреда на действително претърпените от деянието (действие или бездействие) вреди.

При наличие на новосъздадена съдебна практика по тази група от въпроси не се обосновава наличието на специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, нито един от касаторите не обоснова наличието на предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване по въпросите и основанията, изложени към касационните им жалби, поради което достъп до касационен контрол следва да се откаже.

Водим от горното, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение