Определение № 638 от 19.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1454/2015 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Д. Г., чрез адв. А. Г., срещу въззивно решение № 644/03.12.2014 г.. постановено от Русенския окръжен съд по гр.д. № 837/2014 г. Въззивното решение е постановено по иск с правно осн. чл. 127, ал. 2 СК, поради което децата не са страни по спора, като е недопустимо някой от родителите им да действа вместо тях, като законен представител, по делото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност. Насрещната страна Т. Й. П., чрез адв. С. И. И. от АК – Т., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Беленски районен съд, е предоставил упражняването на родителските права по отношение на децата Р. Г. Г., [дата на раждане] и К. Г. Г., [дата на раждане], на майката Т. Й. П.; определил е режим на лични отношения на бащата Г. Д. Г. с децата, като го е осъдил да плаща месечна издръжка на детето Р. по 110 лв. месечно и на детето К. – 100 лв. месечно, считане от влизане на решението в сила, до настъпване на законна причина за изменението или прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума. Г. Г. е осъден да заплати на Т.П. разноските по делото. В изложението към касационната жалба са поставени следните, уточнени от касационната инстанция правни въпроси: Съдът, при преценка на фактите по делото, трябва ли да вземе предвид всички обстоятелства, имащи значение за преценката за най-добрия интерес на детето; следва ли да обсъди и да вземе под внимание желанията и чувствата на детето; трябва ли съдът да се произнесе по предявения иск за издръжка на децата за минало време от единия родител, при отхвърляне на иска му по чл. 127, ал. 2 СК, да отхвърли само на това основание и иска за издръжка на децата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че първите два поставени въпроса са включени в предмета на въззивното решение и са от значение за постановения краен резултат. Принципно съдът е длъжен да се произнесе въз основа на всички събрани поделото доказателства, което не е сторил въззивния съд, и в този смисъл, е налице противоречие между постановеното от него и разрешението на състав на ВКС, І г.о., дадено в решение № 24/2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., на което се позовава касаторът. Налице е и поддържаното противоречие с Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС – за обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права спрямо малолетните и непълнолетни деца. Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК По втория правен въпрос – за значението на желанията и чувствата на детето при постановяване на решение по чл. 127, ал. 2 СК, е постановена съдебна практика, включително по реда на чл. 290 ГПК, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая, с оглед предмета на спора, в който съдът служебно следи и за правилността на въззивното решение, касационно обжалване следва да се допусне и по втория правен въпрос, на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решения на ВКС по чл. 290 ГПК – напр. решение № 20/24.05.2013 г., по гр.д. № 911/2012 г. на ВКС, ІV г.о., в което е изяснено, че желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда, но задължително техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшия критерии за решението на съда е интересът на децата. Третият правен въпрос е извън предмета на спора. В случая исковете – и на майката и на бащата, са по чл. 127, ал. 2 СК, като съдът при произнасянето на кого от тях да предостави упражняването на родителските права, задължително опеделя мерки на лични отношения с другия родител и определя дължимата издържка, дори и без тяхно изрично искане. Цитираните в разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК норми – 59, 142, 143, са относно предпоставките, при които съдът се произнася, а не, че разглежда освен иск по чл. 127, ал. 2 СК, и самостоятелни искове по цитираните разпоредби. Няма никакво съмнение, а и практиката е напълно непротиворечива, че в този случай, издръжката се дължи, считано от датата на влизане в сила на решението. До настоящия момент липсва разрешение на съд или одобрено от него споразумение по чл. 127, ал. 1 СК, с което на един от родителите да е било предоставено упражняването на родителските права спрямо двете малолетни деца. Мотивиран от горното, съдът