Определение № 547 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2281/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба с вх. № 15434/12.06.2020 г. подадена от С. С. Н. от [населено място] заявена чрез адв.Е. П. от АК - П. против Решение № 265 от 26.02.2020 год. постановено по в. гр. дело № 512/2019 г. на ОС – Пловдив в производство по иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. С посоченото решение окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е отменил Решение № 1 от 03.01.2019 г. постановено по гр.д. № 192/2018 г. по описа на РС – Карлово и е отхвърлил заявения иск по чл. 108 ЗС за собственост по отношение на приземния етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], с площ от 117 кв. м., като самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор *** с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; ниво 1; и 1/2 ид. ч. от сграда – постройка на допълващо застрояване с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], находяща се в [населено място], [община], Област П.. Със същото въззивно решение е отменено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден на основание чл. 55 ЗЗД да заплати на ищеца сумата в размер на общо 1200 лв. представляваща неоснователно обогатяване от ползването без основание в периода от 01.01.2016 год. до 31.12.2017 г. на процесните недвижими имоти. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК по въпроса длъжен ли е въззивния съд да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелени фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, които са очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 2 ГПК и съобрази становищата в тях? с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, както и в каузалната практика на ВКС обективирана в Решение № 53 /17.07.2015 г. по търг.д. № 674/2014 г. на II – т.о., Решение № 50 /22.05.2019 г. по гр.д. № 1441/2018 г. на I – г.о. и Решение № 8 /05.06.2019 г. по гр.д. № 1295/2018 г. на I – г.о. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпроса: „К аква се явява оспорената сделка – Договорът от 15.07.1981 год. по НА № 170/81 г.), ако изобщо не бъде изготвен архитектурен проект за обособената част, предмет на оспорената сделка и възможно ли е такава сделка да произведе вещно – правно действие? с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в ТР № 3/ 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и в каузалната практика на ВКС обективирана в Решение № 30 /07.02.2012 г. по гр.д. № 401/2011 г. на I – г.о., Решение № 163 /09.01.2019 г. по гр.д. № 1100/2018 г. на III – г.о. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и по поставения в аналогична насока въпрос: „ валидна или нищожна е сделка с реална част от сграда с оглед формалното наличие или липса на определени актове на длъжностни и технически лица и органи по ЗУТ/ЗТСУ/ и с оглед обективното съответствие на тази реална част с изискванията на действащия благоустройствен закон? с доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС обективирана в Решение № 142 /12.02.2018 г. по гр.д. № 4689/2016 г. на I – г.о., Решение № 163/ 09.01.2019 г. по гр.д. № 1100/2018 г. на III – г.о. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК по въпроса:“ при липса на одобрен архитектурен проект, както и одобрен архитектурен проект по чл. 62 от ЗТСУ/отм./, съответно – чл. 202 ЗУТ за промяна предназначението на реално определена част от недвижим имот и при категоричен извод на назначената по делото СТЕ, че тази определена част не отговаря на изискванията на действащото законодателство за обособяването ѝ, като самостоятелен обект на собственост – жилище, допустимо ли е съдът да обоснове свой извод, че въпросната част е самостоятелен обект на собственост само на база на свидетелски показания установяващи, че въпросната част е ползвана като жилище? с доводи, че отговора на формулирания въпрос е от значение за точното прилагане на закона. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Г. М. чрез адв. Б. Б. от АК – П., в който са изложени съображения за недопускане на касационното обжалване поради невъзможността да се обуслови извод за противоречие с практиката на ВКС, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Съставът на ВКС - второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 3 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че преценката дали един обект представлява принадлежност към жилищен обект в сграда в режим на етажна собственост или е самостоятелен обект на право на собственост, следва да бъде направена към момента, в който настъпва ефекта на съответния придобивен способ (сделка или придобивна давност), въз основа на който се поддържа, че е придобито правото на собственост от лицата, които не притежават самостоятелен обект в сградата, а предмет на самостоятелно придобиване може да бъде само такава част от жилищна сграда, която е обособена като самостоятелен обект /жилище, ателие и др./ или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект. Според въззивния съд съгласно чл. 62, ал. 1 от ЗТСУ /отм./ правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища могат да бъдат сключени само, ако обособените дялове или части отговорят на одобрен архитектурен проект, като това се удостоверява от специализираните органи на общинската администрация. Прието е, че в процесния случай жалбоподателят се легитимира като собственик на процесния приземен етаж с НА № 170/81 год. за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка въпреки, че по делото не е представен одобрен архитектурен проект за строителство на сградата, решаващия съд приема, че имотът отговаря на изискванията за самостоятелно жилище, а посоченото обстоятелство е удостоверено от общинската администрация ( Удостоверение № 1450/02.07.1981г., описано в нотариалния акт ). Прието е, че съгласно задължителните разяснения в ТР № 3/2014 год. на ОСГК на ВКС, когато предмет на прехвърляне е реално определена част от недвижим имот /сграда, жилище или други обекти/, договорът има предмет, ако страните са постигнали съгласие, коя част се прехвърля. При възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. Въззивния съд приема, че по настоящето дело не е налице нито фактическа невъзможност на предмета на сделката, нито правна такава, поради което не е налице и хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. първо от ЗЗД за нищожност на договора, поради невъзможен предмет. Решаващия съд приема, че с НА за покупко-продажба на недвижим имот № 86, том V, рег. № 10282, дело № 828/15.12.2015 г. ищецът е придобил собствеността само на първи жилищен етаж от сградата. Процесната постройка на допълващо застрояване не е описана в НА № 10/2009 г., с който се легитимират праводателите на ищеца, а от гласните доказателства по делото се установи, че второстепенната сграда е построена от двамата братя – Н. М. и Г. М., състои се от две помещения и дълги години от построяването й са я ползвали при равни права - всеки от тях е ползвал по едно помещение от нея. С оглед на това и доколкото процесната постройка на допълващо застрояване има спомагателен, обслужващ, стопански и второстепенен характер към сградата на основното застрояване, следва да се приеме, че всяка от страните притежава по 1/2 ид. част от тази постройка, като прилежаща към жилищния й етаж, респ. ответникът не я владее без основание. Въз основа на констатациите си, въззивният съд приема, че решението на районния съд е неправилно в частта, с която е уважен предявения ревандикационен иск досежно приземния етаж от двуетажната масивна жилищна сграда с идентификатор ****, както и по отношение на претенцията за собственост на 1/2 ид. ч. от второстепенната постройка с идентификатор **** в установителната му част, а в осъдителната за предаване на владението досежно цялата постройка, като в тази част искът следва да бъде отхвърлен, а по отношение на останалата 1/2 ид. част от второстепенната постройка в установителната му част, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. След преценка на наведените доводи и правни съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на релевираните основания. Поставеният въпрос за приложение на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По естеството си тези въпроси съставляват оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване. По въпросите, формулирани от касатора касаещи валидността на сключената сделка с предмет недвижим имот. По естеството си тези въпроси също съставляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон от решаващия съд, касаещи крайния изход на спора. Предвид предмета на производството по чл. 288 ГПК, в него правилността на съдебния акт не подлежи на преценка. Нарушението на материалния закон не е сред предвидените в чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване и преценка за съответствието на решението с приложим по делото закон касационната инстанция дължи при произнасяне на решение по същество, след като обжалването бъде допуснато. За да постанови своето решение въззивния съд е приел, че към момента на сключването на сделката процесния недвижим имот е отговарял на изискванията за самостоятелно жилище (в този смисъл е Удостоверение № 1450/02.07.1981г., описано в нотариалния акт от общинската администрация) като постановеното решение не противоречи на каузалната практика на ВКС цитирана от касатора, в която е възпроизведена тезата базирана на задължителните разяснения на ТР № 3/2014 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието че „Ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет.“. По формулирания от касатора въпроса при липса на одобрен архитектурен план, както и одобрен архитектурен проект по чл. 62 от ЗТСУ (отм.) респективно чл. 202 от ЗУТ допустимо ли е съда да обоснове извод, че въпросната част е самостоятелен обект на собственост само на база на свидетелски показания? В случая решаващият съд не е постановил своето решение само на свидетелските показания, според които от момента на построяването на сградата приземния етаж е използван като жилищен, обосновал своето решение, че процесното жилище е отговаряло на изискванията на закона за обособяването му като самостоятелно жилище към момента на прехвърлянето. Това обстоятелство е удостоверено от общинската администрация (Удостоверение № 1450/02.07.1981г., описано в нотариалния акт). Наред със задължителните разяснения обективирани в ТР № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, с което се приема, че не е налице хипотеза на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. По направеното искане на oтветника по касация за присъждане на разноски за касационното производството: При изложените съображения за недопускане на касационното обжалване, настоящият състав намира искането за присъждане на разноски за основателно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Приложеният Договор за правна защита и съдействие № 42675 от 23.07.2020 г. на адв. Б. Б. от АК – П. /лист 48 по делото/, в който е разписано, че уговорената сума е заплатена в брой се доказва размера на сумата, която следва да бъде присъдена за възстановяване на направените за защита в касационното производство разноски, а именно в размер на 700 лв. /седемстотин лева/. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия