Определение № 583 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3892/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екон 91“ООД срещу решение №.233/22.05.25 по г.д.№.296/25 на ОС Русе в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.1816/30.1.24. по г.д.№.1309/24 на РС Русе, касаторът е осъден да плати на основание чл.200 КТ 24028,21лв. обезщетение за неимуществени вреди от настъпила на 10.06.22 трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане, както и 4975,86лв. лихви за периода от настъпване на увреждането 10.06.22 до 7.03.24, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна С. П. Т. оспорва жалбата; претендира разноски при условията на чл.38 ЗА. Третото лице помагач ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че през периода 2.10.14-31.07.23; страните са били обвързани от трудово правоотношение; на 10.06.22 /към която дата С.Т. е работила като “оператор каучуково производство“/ е настъпила злополука, призната за трудова /разп.№.62/23.06.22 на ТП на НОИ Русе/, вследствие на която ищцата е била нетрудоспособна за времето 10.06.22-3.06.23; на 11.10.23г. тя е предявила претенция за заплащане на направените поради претърпяното увреждане разходи по лечението й /прегледи, лекарства, операция, имплант, транспортни разходи/ на стойност 2181,18лв. /за които приложила разходни документи/ към ответното дружество, а на 17.11.23 то поискало от ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ изплащане на обезщетение в горепосочения размер по полица №.3402210600000012 „Отговорност на работодателя“. На 14.12.23 по образуваната щета /№.340221222300002 от 2023/ между ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, „Екон 91“ООД и С. Т. е била подписана спогодба, с която е прието за безспорно, че на 10.06.22, през време и по повод на извършваната работа, е настъпило застрахователно събитие, признато за трудова злополука /по време на изпълнение на служебните си задължения С. Т. се подхлъзнала и паднала/, която довела до счупване на горния край на тибията (голям пищял) /закрито/ на ищцата, като застрахователното дружество се задължава да й изплати 2181,18лв.-сума, представляваща крайно и окончателно обезщетение за всички претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди, възникнали от това събитие или по повод на него, тя няма никакви неудовлетворени претенции към ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ или към „Eкон 91“ООД за претърпените от нея вреди (неимуществени и свързаните с тях имуществени), безспорно констатирани към момента на подписване на споразумението, вкл. такива за лихва за забава, и на основание чл.108 ЗЗД се отказва от частта от вземането си спрямо тях, основаващо се на претърпените неимуществени и свързаните с тях имуществени вреди, безспорно констатирани към момента на подписване на споразумението и надхвърлящи по размер договореното с него обезщетение, в случай, че такива евентуално съществуват. Няма спор, че сумата 2181,18лв. е била платена по сметка на ищцата. Въззивната инстанция е обсъдила възражението на С.Т. за нищожност на тристранната спогодба поради нарушаване на добрите нрави и го е намерила за основателно. Посочила е, че принципно споровете за обезщетение по чл.200 КТ между работник и работодател могат да се разрешават доброволно със спогодба, която обвързва страните /естеството на правата не са пречка за такова договаряне/, но тя е договор /чл.365 ЗЗД/ и не може да противоречи на закона, да го заобикаля или да нарушава добрите нрави-което би довело до нищожността й /реш.№.578/19.10.10 по г.д.№.603/09, ІІІ ГО, реш.№.60156/14.07.21 по г.д.№.3156/20, ІІІ ГО/. В случая спогодбата е сключена по време, когато пострадалата е била силно уязвима - без работа и без доходи и с невъзстановено здраве, като й е било предложено да получи горната сума, ако подпише споразумение, че с нея се обезщетяват всички вреди-имуществени и неимуществени-т.е. предлага й се да получи разходите си за лечение (които се дължат безусловно и за които е представила всички документи), ако се откаже от всякакви претенции за други вреди - имуществени и неимуществени; налице е възползване на работодателя и застрахователя от уязвимото положение на работника /останал без работа, без доходи и с невъзстановено здраве-арг. от реш. №.60156/14.07.21 по г.д.№.3156/20, III ГО, реш.№.50217/9.11.22 по г.д. №.1201/22, III ГО/ и тази сделка противоречи на добрите нрави. Съдът се е позовал и на решение №.452/25.06.10 по г.д.№.4277/08, IV ГО, в което се приема, че понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката; тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Посочил е, че доколкото при задължението за обезщетяване на вреди от трудова злополука липсва насрещна престация от страна на работника, то цитираното разрешение следва да се прилага съответно като се сравнява платеното обезщетение с дължимото. При несъмнено доказан размер на имуществените вреди - 2181,18лв, с изплащането на тази сума неимуществените вреди не са обезщетени. Обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди са отделни и независими-първите покриват намаляването на имуществото на работника в резултат на злополуката, а вторите компенсират търпените болки и страдания. За неимуществените вреди обезщетението в случая е нула-напълно липсва такова. Доколкото в разглежданата хипотеза, съгласно цитираното по-горе решение на ВКС, практически липсва престация, това води до нищожност на спогодбата поради противоречие с добрите нрави. С оглед на горното и предвид обстоятелството, че настъпването на трудовата злополука с ищцата е установена по несъмнен начин, е заключено, че тя има право на обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди. За да определи размера му, съдът е съобразил, вкл. на база заключението на съдебно-медицинската експертиза /квалифициращо увреждането на ищцата (многофрагментно счупване на близкия край на дясна голямопищялна кост, ангажираща латералното тибиално плато и наложило метална остеосинтеза; счупване на дясна малкопищялна кост в близкия край колекция от кръв в проксималните мускулни групи на дясна подбедрица) като трайно затрудняване на движенията на десен долен крайник за срок повече от тридесет дни, с провеждано оперативно лечение, лекарствено лечение и физиотерапия, възстановителен период от почти една година, изразени болки (след травмата, по време на манипулациите, при раздвижванията на крайника, констатирани и понастоящем при прегледа поради установени усложнения, дължащи се на вида и характера на счупването), възстановена основната функция на крайника и усложнения (поради вида на счупването със засягане на ставната повърхност на тибиалното плато), изразяващи се в ограничени движения в колянната става и първични дегенеративни промени, които са в пряка причинно-следствена връзка с травматичните увреждания при злополуката и са за продължителен период, с прогноза, че могат да останат постоянни, а при пренатоварване и преохлаждане се появяват ревматични болки/ и показанията на разпитаните свидетели, че ищцата е търпяла болки и страдания със значителен интензитет и за продължително време. Тя не е била оперирана повече от три дни докато близките й съберат исканата сума за интервенцията; претърпяла е тежка операция с поставяне на импланти; след това в продължение на месеци е била първо неподвижна /на легло, обгрижвана за къпане, обличане, придвижване от нейната майка/, а впоследствие трудноподвижна /с проходилка, патерици/ - което е променила значително начина й на живот /поради физически ограничения спряла да контактува с хората, с които общувала до инцидента, не можела да извършва работа по домакинството/; през целия период е изпитвала болки, засилващи се при застудяване или промяна на времето; била е временно неработоспособна за период от една година, след което се е върнала на работа. При отчитане на вида, интензитета и продължителността на изпитваните болки и страдания е намерено, че размерът на справедливото обезщетение е 25000лв. При приспадане на сумата 971,19лв., за която ищцата признава, че я е получила, и намереното за неоснователно възражение за съпричиняване, за репариране на неимуществените вреди в крайна сметка са присъдени 24028,21лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е въззивният съд да разглежда и обсъди всички направени възражения от ответника в отговора на исковата молба- конкретно възражението за направен от ищцата в т.4 от спогодбата отказ спрямо застрахователя и спрямо „Екон 91“ООД от право да претендира обезщетение за претърпяни неимуществени и имуществени вреди в по-голям размер от договорения в спогодбата?“ /ТР 1/13, от 9.12.13, ОСГТК/; 2. „Допустимо ли е съдът да обсъжда и да се произнася по възражения на ищеца по повод дадения отговор на исковата молба при положение, че процесуалното му положение е регламентирано в чл.143 ал.2 ГПК, съгласно което той може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника?“; 3. „Допустимо ли е пострадалият при трудова злополука ищец да претендира претърпени от него неимуществени вреди, след като е налице негово писмено изявление за отказ от право да претендира обезщетение над определена сума и при наличие на споразумение, при които страните са уредили последиците за обезщетяване изцяло на имуществените и неимуществените щети от настъпилото увреждане на пострадалото лице?“; 4. „Допустимо ли е съдът да се произнася относно нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна и ако нищожността не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“ /ТР 1/16 от 30.01.17, ОСГТК, реш.№.230/12.07.11 по г.д.№.1907/09, ІV ГО, реш.№.204/4.07.11 по г.д.№.22-/10, ІV ГО, реш.№.536/17.07.12 по г.д.№.215/ 11, ІV ГО, реш.№.280/12.10.15 по г.д.№.1898/15, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с първия въпрос, безспорно съдът е длъжен да обсъди доводите и възраженията на страните, които са от значение за изхода на спора. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Тя е обсъдила наведените от ответника възражения за недължимост на претендираната сума поради подписаната тристранна спогодба. Намерила ги е, обаче, за неоснователни, доколкото е приела, че спогодбата е нищожна като сключена в противоречие с добрите нрави. Споразумението относно недължимостта на обезщетение за вреди /имуществени и неимуществени/ в размер, надвишаващ сумата 2181,18лв., е разгледано с оглед всички клаузи, които го формират – в това число относно декларирания отказ от права /който не може да се разглежда самостоятелно и изолирано, като същевременно цитираната разпоредба на чл.108 ЗЗД визира опрощаването като способ за погасяване на задължения и то съставлява договор/, във връзка една с друга и с оглед целта договора, поведението на страните и обстоятелствата около сключването му, като именно при тази комплексна преценка, при съобразяване на отделните уговорки и при тълкуването им във връзка една с друга, съдът е приел, че се касае за нищожност на спогодбата. Изрично е посочено, че на практика е постигнато съгласие да се заплатят имуществени вреди, които безспорно се дължат /размерът им е бил предварително установен, доказан и известен за страните към момента на подписване на спогодбата-2181,18лв./, и страната е била принудена да подпише споразумение, че няма да претендира неимуществени-като всъщност не е налице договор за спогодба, защото в тази част престацията, която пострадалата получава, е равна на нула. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касационно обжалване предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос не е бил предмет на обсъждане в решението и въззивната инстанция не е излагала изрични мотиви по него; цитираната от касатора практика също не е постановена по изведения въпрос. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото е обсъждана действителността на подписаното от ищцата с работодателя й и застрахователя му споразумение, това е направено предвид представянето му с отговора на исковата молба и изричното оспорване на истинността и действителността му в първия възможен момент от ищцата – в първото съдебно заседание, и задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за изхода на спора - каквото то безспорно е. Отделно от това е налице и задължение за служебно произнасяне на съда в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от заинтересованата страна-ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства /не съответства на моралните норми работодателят да се възползва от уязвимото физическо и материално състояние на работника, за да се освободи почти изцяло от отговорността си по чл.200 КТ-реш.№.50217/9.11.22 по г.д.№.1201/22, ІІІ ГО/. Третият въпрос съдържа условие, което не е било прието от съда. Той не е приемал, че страните са обвързани от споразумение, с което са уредили последиците от трудовата злополука, свързани с обезщетяването изцяло на имуществените и неимуществените вреди. Напротив, изрично е посочил, че подписаната тристранна спогодба е нищожна поради противоречие с добрите нрави – и следователно не следва да бъде зачетена. Същевременно споразумението относно недължимостта на обезщетение над сумата 2181,18лв. е тълкувано с оглед всичките му клаузи, които го формират, общия им смисъл и цел, както и предвид поведението на страните и обстоятелствата около сключването му, като не може да се приеме, че клаузата за отказ при условията на чл.108 ЗЗД не е приета за нищожна и има самостоятелно съществуване. Същевременно, доколкото цитираната практика касае постигане на споразумение между работодател и работник предвид обезщетяване на вреди от трудова злополука, в същата изрично се сочи, че пострадалият работник не може да претендира чрез иск с правно основание чл.200 КТ присъждане на обезщетения за имуществени и/или неимуществени вреди, които са предмет на споразумение, когато, обаче, е налице валидно споразумение /реш.№.536/17.07.12 по г.д.№.215/11, ІV ГО/-каквато не е разглежданата хипотеза. При тези обстоятелства не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от съда и не съответства на обстоятелствата по делото. Въззивната инстанция не е приемала, че не е било релевирано възражение за нищожност на спогодбата – напротив, такова е било направено още в първото съдебно заседание, проведено след прилагането й от ответника към отговора му на исковата молба, и съдът е бил длъжен да съобрази всички доводи и възражения от значение за изхода на спора – каквото това възражение безспорно е. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно твърдяната хипотеза на тази разпоредба. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към сочените хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от изложеното по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на пълномощника на ответната страна трябва да се присъдят 350евро адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,