Определение № 1904 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4176/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Б. и Г. Г. С. против решение № 657/31.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 2568/2023 г. от 14-ти състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД за основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че с оглед на заявените в исковата молба фактически основания за разваляне на договора следва да се приеме, че ответникът се позовава на различни нарушения на договора от страна на купувача- неспазване на предвидения 45-дневен срок за сключване на окончателен договор по предвидения в него начин на уведомяване, както и неплащане на продажната цена. Посочено е, че клаузата на чл.6.2 е недостатъчно ясна в тежест на коя от страните се следва задължението да организира изповядването на окончателния договор, като уведоми другата страна в 2-дневен срок за място, ден и час на сделката. При съмнение относно точният смисъл на договорните клаузи, отделните уговорки подлежат на тълкуване в общия смисъл на договора, за изясняването на които следва да се вземат предвид и обстоятелства, предхождащи или следващи неговото сключване. В цитираната клауза е посочено, че „прехвърлянето на собствеността ще се извърши от определен от купувача нотариус, като продавачът ще уведоми купувача за деня и часа на нотариалното прехвърляне поне 2 дни по-рано..“ От така цитирания текст съдът е приел, че продавачът е този, който дължи уведомяване на купувача за датата и часа на сделката, от което пък логично следва, че преди това самият той следва да е бил уведомен от ищеца –купувач, доколкото на него е предоставена възможността да направи избор на нотариус. Независимо от неясното съдържание на цитираната договорна клауза е прието, че всяка от страните /по арг.но чл.63 ал.1 ЗЗД/ дължи точно изпълнение на поетите договорни задължения, както и съдействие на другата страна. Фактически няма спор, че именно ищецът е поел подготовката за приключване на сделката чрез осигуряване на кредитиране в рамките на 45-дневния срок и посредством връчване на уведомления на ответника на посочения от самия него в договора адрес. По делото са представени гласни и писмени доказателства от които съдът е приел, че се потвърждава тезата на ищеца, че е използвал всички възможни начини да осъществи контакт с ответника и го уведоми 2 дни преди датата и часа на сделката, но не е получил дължимото кредиторско съдействие. Прието са за еднозначни свидетелските показания, установяващи отсъствието на ответника не само на посочената дата, но и по принцип на местата, където логично би могъл да бъде открит. Поради това съдът е приел, че дори да се приеме, че уведомленията не са получени в предвидения в договора /чл.6.1/ 4 срок, то в този случай ще е налице хипотезата на чл.96 ЗЗД, в която неоказаното от страна на кредитора съдействие, освобождава длъжника от последиците на собствената му забава. Извън посоченото, възможността да се развали договора без предоставяне на срок за изпълнение следва да се счита за изключение, чието приложно поле е ограничено в хипотезите на императивната рамка, очертана от чл. 87, ал.2 ЗЗД, според който текст, кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, поради забава на длъжника е безполезно или ако е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. Няма твърдения, а и доказателства някое от предвидените изключения да има отношение към конкретния случай. Поради това, в настоящата хипотеза съдът е приел, че не е налице отклонение от общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, изразяващо се в задължение на страните да дадат подходящ срок за изпълнение, който да предхожда по време отправянето на изявлението за разваляне. В конкретния случай такива доказателства не са представени от ответника – приложеният за целта пощенски плик е бил изключен като доказателство от делото на осн. чл.183 ГПК, а нотариалната покана връчена на 17.09.2021г след дарственото разпореждане с имота /на 20.08.2021г/ е ирелевантна и не следва да се обсъжда. От изложеното съдът е приел, че ответникът не е упражнил валидно правото си на разваляне на договора и е бил обвързан от облигационните му последици към момента, когато се е разпоредил със спорния имот чрез дарение в полза на втората ответница. Следователно е прието, че са реализирани всички материални предпоставки на чл.135 ал.1 ЗЗД. Купувачът по предварителен договор е кредитор на непарично вземане, който на общо основание е легитимиран да получи защита срещу увреждащите го действия на длъжника. Налице е знание за увреждане от страна на длъжника, който съзнава дълга си към кредитора, а също и по отношение на втория ответник /приел дарението/, тъй като се намира в посочената в чл.135, ал.2 ЗЗД родствена връзка с дарителя, която попада в обхвата на презумпцията за знание, а доказателства в процеса, които да я оборват не са представени. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, без да се посочва в коя от хипотезите на чл.280 ГПК попада произнасянето на съда, като се твърди и наличието на очевидна неправилност, без да се обосновава същата. В конкретния случай съдът е приел, че не е налице отклонение от общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, изразяващо се в задължение на страните да дадат подходящ срок за изпълнение, който да предхожда по време отправянето на изявлението за разваляне. По поставения правен въпрос с Р № 75/01.07.2014 г. по т.д. №3723/2013 на ВКС,ІІ т.о ТК е прието следното: „Правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87,ал.1 или ал.1 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната страна.За да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора, е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл. 87,ал.1 ЗЗД с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне поради невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност при безполезност на изпълнението или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. По правило договорът за продажба на недвижим имот не е фикс сделка по смисъла на чл. чл. 87,ал.2, предл.3 ЗЗД, освен ако страните не са му придали характер на такъв”. Аналогично е разрешаването на правния въпрос с Р №186/15.07.2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. 6836/2013 г. където е прието, че „ правила за разваляне на двустранните договори са приложими, когато особената част на ЗЗД липсва уредба за различните договори. Едностранното разваляне на двустранен договор от изправната страна е допустимо и при изтичане на срока за изпълнение на насрещната страна, която не е изпълнила като в хипотезата на чл. 87,ал.1 ЗЗД възможността за разваляне на договора е обусловена от предоставяне на допълнителен срок подходящ за изпълнение с предупреждението, че след изтичането му ще се счита, че договорът е развален .Разпоредбата на чл. 87,ал.2 ЗЗД регламентира хипотези за разваляне на договора от кредитора без искане за изпълнение в подходящ срок. Следователно и с двете решения е прието, че при доказано виновно неизпълнение на една от страните по договора, в полза на изправната страна възниква потестативното право на разваляне на договора. Ефекта на развалянето обаче ще настъпи само ако страната е дала допълнителен срок за изпълнение с предупреждение, че след неговото изтичане, договорът ще се счита за развален. Изключение от това правило са хипотезите на чл. 87,ал.2 ЗЗД. Поставените въпроси във връзка с даването на срок за изпълнение не са разрешени от съда в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, като нейното наличие от друга страна води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По останалите въпроси съдът не е формирал правни изводи, като на това основание следва да се приеме, че същите не могат да доведат до наличие на основание за допустимост на касационното обжалване, като също така въпросите са фактически, а не правни. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответникът по касационната жалба се присъдят направените по делото разноски, в размер на 2 800 лева. Водим от горното, състава на ВКС