Определение № 2906 от 08.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 603/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на И. Е. И. и А. Н. А., двете от [населено място], срещу решение № 1156 от 17.10.2023 г. по в. гр. д. № 1425/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-6 състав решение от 03.02.2023 г. по гр. д. № 3306/2021г., предявените от същите лица срещу ЗК „Лев Инс” АД, [населено място] искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Е. Н. А. (син на първата и брат на втората касаторка), настъпила при пътно-транспортно произшествие на 13.03.2016 г., са отхвърлени, съответно: искът на И. Е. И. е отхвърлен за разликата над 120 000 лв. до пълния претендиран размер 250 000 лв., а искът на А. Н. А. е отхвърлен изцяло. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевирани са оплаквания срещу размера на присъденото на ищцата И. И. обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същото не съответства на критерия „справедливост“ и при определянето му не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства. Изразено е несъгласие и с приетото от въззивния съд съпричиняване на вредите от страна на починалия при произшествието Е. А.. Според касаторката И. И., съдът не е отчел липсата на доказателства за узнаване от страна на починалото лице на факта, че водачът на автомобила е бил алкохолно повлиян. Подробни доводи са изложени и срещу извода, че ищцата А. А. не е активно материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за смъртта на своя брат, който извод, според тази касаторка, противоречи на събраните по делото доказателства и на задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Като значими за конкретното дело в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Налице ли е съпричиняване на вредите, ако не е било налице знание у пострадалото лице, че виновният водач е управлявал автомобила след употреба на алкохол; 2. Явява ли се А. А. легитимирано лице, което да получи обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на брат й Е. А., причинена по повод процесното ПТП; 3. Какви са предпоставките, които следва да бъдат изпълнени за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г.; 4. Какви критерии следва да бъдат изпълнени при предявен иск по чл. 432 КЗ, за да се приеме, че лицето, претендиращо обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на свой близък родственик, извън кръга на посочените в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г., е изградило с починалия особено близка и трайна емоционална връзка и в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, какъв е критерият за продължително проявление на болките и страданията, за да се признае правото на обезщетение“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, съответно: в противоречие с т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС – за първия въпрос, и в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС – за останалите въпроси. Освен това се твърди, че съдът е решил процесуално-правен въпрос в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като служебно е събрал доказателства чрез назначаване на комплексна съдебно-медицинска техническа експертиза, без да са релевирани оплаквания във въззивната жалба, че делото не е изяснено от фактическа страна. Заявено е и бланкетно твърдение, че решението на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение „е белязано от очевидна неправилност“. Ответникът – Застрахователна компания „Лев Инс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 01.03.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Третото лице-помагач на ответника – Л. Л. Е. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на въззивното решение съставът на Софийски апелативен съд, като е взел предвид, че първоинстанционното решение не е обжалвано в частта за присъдената на ищцата И. Е. И. сума в размер на 60 000 лв., е приел за доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за неимуществените вреди, причинени й от смъртта на лицето Е. А., починал при процесното пътно-транспортно произшествие от 13.03.2016 г. Поради това, като спорни по делото е преценил само въпросите: какъв е справедливият размер на дължимото на ищцата И. Е. И. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя син и налице ли е съпричиняване на вредите от страна на последния, респ. какъв е обемът на съпричиняването; активно легитимирана ли е ищцата А. А. да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя брат. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение за неимуществени вреди за ищцата И. И. – майка на починалия – е приетата от първата инстанция сума 150 000 лв. Аргументирал се е с това, че се касае за настъпила внезапна и неочаквана смърт на млад, здрав мъж (21 годишен), в който майката (45 годишна) е намирала подкрепа и опора за бъдещето си; че между двамата е съществувала близка връзка – майката е живяла в общ дом с децата си, споделяли са ежедневие и бит, създали са семейни традиции и рутина, внезапно, неочаквано и необратимо прекъснати; с преживените от ищцата шок и стрес; с непреодоляната още мъка и с настъпилата пълна промяна в живота й – от общителен човек тя е започнала да се затваря и да се концентрира върху посещения на гробищата. Същевременно обаче, съдът е взел предвид и дадената от експертизата благоприятна прогноза за психическото здраве на ищцата. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди е съобразено също икономическото състояние в страната и обществените нагласи за справедливост към момента на настъпване на вредата – 2016 г. По отношение възражението за съпричиняване поради непоставен предпазен колан, решаващият въззивен състав е приел, както и първостепенният съд, че същото е неоснователно поради липса на пряка причинна връзка с настъпилото увреждане, като се е позовал на неоспореното заключение (основно и допълнително) на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, установяващо, че със или без предпазен колан, с оглед скоростта и механизма на произшествието, за пострадалия пътник биха настъпили същите или подобни увреждания. За основателно обаче е счел възражението за съпричиняване, изразяващо се в това, че пострадалият е пътувал в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. С оглед влязлата в сила присъда по нохд № 4557/2017 г. на Софийски градски съд, за обвързващо, съгласно чл. 300 ГПК, е преценил обстоятелството, че причинилият процесното произшествие водач е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1.9 промила, при каквато концентрация, съобразно приетите в първоинстанционното и във въззивното производство заключения на комплексната експертиза, водачът е със средна степен на алкохолно опиване, характеризиращо се със значителни нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентацията и координацията, като проявлението на опиването би могло да се възприеме от 86 % от околните. Според съдебния състав, тези външни, видими признаци на алкохолно повлияване не биха могли да останат незабелязани от починалия, доколкото същият е бил мъж, нормален от гледна точка на възприятия и интелект. Като ирелевантно е преценил обстоятелството, че самият починал може да е бил алкохолно повлиян, тъй като поведението му, с което сам се е поставил в невъзможност или в намалена възможност за преценка, не го освобождава от отговорността за собствения му живот. Счел е, че починалият е имал време и възможност да възприеме поведението на водача на МПС и при проявена загриженост за собствения си живот и здраве е могъл да предвиди опасността да се качи в автомобил, управляван от пияния водач. Именно поради възможността за узнаване – при проявена нормална дължима грижа и критичност – от страна на починалия, че водачът на МПС е управлявал автомобила алкохолно повлиян, с наличие на видими и възможни за възприемане признаци, достъпни за почти всички околни с нормални възприятия (86% според заключението на комплексната експертиза), съдебният състав е направил извод, че починалият е поел риск, който се е реализирал и който риск се явява съпричиняване на увреждането от самия него, като е определил същото в размер на 20%. Въззивният съд не е споделил преценката на първата инстанция за основателност на иска, предявен от ищцата А. А.. Приел е за безспорно установено от свидетелите, че: като по-голям брат, починалият е закрилял своята малка сестра и се е грижил за нея, двамата като малки са били неразделни, излизали са заедно и са споделяли обща компания; между брата и сестрата е имало голяма привързаност, засилена и от напускането на семейството от страна на биологичния им баща; те са си помагали, обичали са се, подкрепяли са се, между тях е имало много обич, близост, доверие. Според съдебния състав, това са нормални отношения между по-голям брат и сестра –близки, здрави семейни отношения, изпълнени с подкрепа и обич, каквито са обичайни и традиционни за българското семейство, когато децата израстват заедно, като няма нито едно доказателство по делото, от което да се направи обоснован и категоричен извод за връзка между брата и сестрата, която да има съдържание, излизащо извън рамките на обичайното и нормалното. Съдът е взел предвид, че децата са израснали в семейство, в което рожденият им баща не е намерил своето място, но същевременно е съобразил факта, че в живота им е присъствала фигурата на втори баща - съпруг на майката, от връзката с когото се е родило дете. Приел е, че не се установява да е имало необходимост починалият брат да замества фигурата на бащата в живота на сестра си или фактически да е изпълнявал такава роля. Поради това е направил извод, че в отношенията между починалия и ищцата няма изключителност в смисъла на задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и формираната след приемането му практика по чл. 290 ГПК, за да бъде легитимирана същата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя брат. С оглед липсата на изключителност в отношенията между починалия и ищцата, съдът е счел за безпредметно да обсъжда дали е налице изключителност в претърпените от нея болки и страдания, но независимо от това е изложил съображения и в тази насока. На база свидетелските показания е приел, че ищцата е понесла тежко и продължително смъртта на своя брат, но че преживяванията й не се дължат само на смъртта на брат й, но и на предшествалата я (две години по-рано) смърт на баща й, която също се е отразила върху нейното емоционално и психическо състояние, като смъртта на брат й е задълбочила негативните проявления на стрес и безнадеждност до паническо разстройство. Поради това, съдът е преценил, че дори да се приеме наличие на необичайно силно проявление на скръб и загуба, то при ищцата тези вреди не са породени и не са в причинна връзка само с внезапно починалия неин брат. Ето защо, след отмяна на първоинстанционния акт е отхвърлил предявения от А. А. иск. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените в изложението въпроси не обосновават допускане на касационния контрол. Въпросът, свързан със съпричиняването на вредата, изразяващо се в качването на пострадалото лице в автомобил, управляван от пиян водач, не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ. Въпросът съдържа твърдението на страната (касаторката И. И.), че „не е било налице знание у пострадалото лице, че виновният водач е управлявал автомобила след употреба на алкохол“, което обаче не кореспондира с приетото от въззивния съд. Решаващият състав е направил извода си за съпричиняване не поради наличието на знание у починалия, а с оглед съществувалата възможност същият да узнае – при проявена нормална дължима грижа и критичност, че водачът на МПС е управлявал автомобила алкохолно повлиян, предвид проявените видими и възможни за възприемане признаци, достъпни за почти всички околни с нормални възприятия (86% според заключението на комплексната експертиза). Този негов извод не само, че не е в противоречие, а е изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС – т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, според която: Рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно - транспортно произшествие. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, касаещи материалноправната легитимация на ищцата А. А.. Дали тази ищца „се явява легитимирана да получи обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на брат й Е. А.“, е въпрос, изцяло относим към правилността на обжалваното решение. Отговорът на същия е предпоставен от извършването на преценка за основателността на иска и на направените от въззивния съд изводи по съществото на правния спор, т. е. от обсъждането на събраните по делото доказателства и установените от тях конкретни факти, което е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Безспорно, въпросите по т. 3. и т. 4 от изложението са значими при всяка претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г. Предпоставките за присъждането на обезщетение на такива лица са изяснени подробно в задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, а именно: Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия следва да се допуска само в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. При преценката на активната материалноправна легитимация на ищцата А. А. въззивният съд не се е отклонил от цитираната задължителна съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с указанията, дадени в цитираното тълкувателно решение и формираната въз основа на него казуална практика по чл. 290 ГПК, решаващият състав е взел предвид установените по делото обстоятелства, имащи отношение към предпоставките, пораждащи правото на тази ищца да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Правилността на изводите, до които е достигнал въз основа на тези обстоятелства, може да бъде проверена единствено при разглеждането на касационната жалба по същество, но не е основание за допускане на касационното обжалване. Предвид наличието както на задължителна, така и на богата казуална практика по поставените въпроси, по отношение на тях не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (при това заявено бланкетно, без да е аргументирано). Що се отнася до твърдението за противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото касаторките не са поставили конкретен въпрос, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същото не подлежи на обсъждане в настоящото производство. На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторките са заявили посоченото основание напълно бланкетно, без да са посочили в какво, според тях, се изразява очевидната неправилност на акта. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК