Определение № 443 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4126/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Министерство на отбраната на Република България, подадена чрез пълномощника му юрк.М. Г., срещу решение № 858 от 10.05.2021 г., постановено по гр. д. № 477/2021 по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 261136 от 11.11.2020 г., постановено по гр. д. № 102/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от Министерство на отбраната на Република България срещу Д. П. Ц. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите за заплащане на сумата от 16 639,36 лв., представляваща разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация за времето на обучението му в НВУ „В. Л.“ пропорционално на срока на неизпълнение на военна служба по договор за военна служба от 13.08.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 07.01.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, и за заплащане на сумата от 1867,41 лв. –мораторна лихва върху главницата за периода от 30.11.2018 г. до 07.01.2020 г. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси: 1/. Изпълнил ли е ответникът задължението си по т. 12 (чл. 2) от договора с Министерството на отбраната в уговорения между страните срок от 10 години, считано от 13.08.2011 г., когато след неизпълнение на първоначално сключения договор същото лице сключи нов договор с друг срок (10 г.)?; 2/. Дължи ли ответникът възстановяване на разходите за издръжка и обучение, квалификация и/или преквалификация в случаите на освобождаване от военна служба на основание чл. 163 и чл. 165 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5 и чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и удължения срок по чл. 145, ал. 1 от ЗОВСРБ?; 3/. Задълженията по кой договор изпълнява в момента ответникът?; 4/. Счита ли се, че изпълнява задълженията си по първия договор, който лицето е прекратило едностранно и въпреки волята на другата страна или задълженията по втория договор и дължи ли възстановяване на разходите по първия договор?; 5/. С прекратяване на всеки договор не възникват ли и съответните задължения и отговорности за неизпълнението на неизправната страна?; 6/. Как следва да се тълкува срокът от 10 години за изпълнението на военната служба след завършване на обучението – като непрекъснат в продължение на следващите 10 години или няма изискване това изпълнение да е непрекъснато?; 7/. Може ли кредиторът да бъде заставен да приеме на части изпълнението на 10-годишния договор, предвид особения статут на военната служба?; 8/. Представлява ли всеки отделно сключен договор самостоятелно правно основание, което поражда съответните самостоятелни права и задължения за страните и при неизпълнението му дължи ли неизправната страна обезщетение на изправната?; 9/.Когато след изпълнение на първия сключен договор ответникът сключи след определено време нов договор с друг срок, който също не е изпълнил и прекратил едностранно, ако същевременно е изминал срок по-дълъг от 5 години от датата на прекратяване на първия договор, от кога започва да тече погасителната давност за кредитора за претенциите му за възстановяване на разходите за обучение и издръжка по първоначалния договор – от момента на прекратяване на първия договор или от момента на прекратяване на втория договор?; 10/. Ако изпълнението на договора не трябва да е непрекъснато, то следва ли да се приеме, че давността започва да тече от прекратяването на последния договор и няма ли да е погасена давността, въпреки че от всеки договор са изминали повече от 5 години?; 11/. Ако всеки договор е самостоятелен и трябва да се изпълнява непрекъснато, то давността не би ли следвало да започне да тече от прекратяването на първия договор, като в този случай кредиторът има интерес да води дело, въпреки че длъжникът в момента изпълнява военна служба?; 12/. Когато два правни субекта имат сключени помежду си няколко еднородни договора с еднакъв предмет, всеки един от договорите е със самостоятелен живот в правния мир и поражда права и задължения за страните, тогава може ли единият договор да се противопостави на другия? Касаторът счита, че в конкретния случай липсва съдебна практика, която да дава отговор на поставените въпроси по изричен начин. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касаторът разяснява, че очевидната неправилност на решението се състои във формиране на нелогичен извод за неоснователност на претенцията на Министерството на отбраната, поради това, че няма неизпълнение на договор за военна служба, тъй като имало сключен втори такъв със структура на Министерството на отбраната. Според касатора въззивният съд не е отчел факта, че това са два отделни договора, като всеки от тях има срок за изпълнение. Ответникът по касационната жалба Д. П. Ц., чрез процесуалния му представител адв. П. Й. Н., счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а по същество – че жалбата е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 13.08.2011г. е сключен договор между Д. П. Ц. и Министерството на отбраната, чрез Началника на НВУ „В. Л.“, с който ответникът е приел да изпълнява военна служба в срок от 10 години след завършване на НВУ „В. Л.“. Изпълнението на задължението е започнало на 22.07.2016 г. и е продължило до 02.10.2018 г., когато със Заповед № КВ-432 на Началника на НВУ „В. Л.“ договорът за военна служба е прекратен на основание чл. 163 от ЗОВСРБ – с предизвестие от военнослужещия до Министъра на отбраната, считано от 31.10.2018г. На 11.04.2019 г. със Заповед № ВП-2183 на Директора на служба „Военна полиция“ Ц. е приет на военна служба на длъжност „лейтенант“ в Регионална служба „Военна полиция“ – В.. На 11.04.2019 г. между същите страни е сключен нов договор за военна служба за срок от 10 години. По повод обучение в САЩ, с допълнително споразумение от 11.10.2019г. страните са уговорили, че Ц. се задължава да изпълнява военна служба в срок от 2 години след датата на завършването си, като, в случай че сроковете по чл. 142, ал. 4, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 от ЗОРБСРБ са изтекли, те се удължават с две години до датата на пределната възраст за съответното звание. Ответникът е поканен от ищецът да заплати 16 639 лв. – разходи за издръжката и обучението му, изчислени съгласно Наредба № Н-1 от 14.01.2013г. Въззивният съд е приел, че с договора от 13.08.2011 г. не е фиксирана определена длъжност, в точно определено населено място и липсва изискване службата да се изпълнява непрекъснато в рамките на уговорения срок. Тъй като ответникът Ц. е продължил да изпълнява военна служба като професия и за каквато е подготвян с обучението в структура на Министерството на отбраната, каквото е и задължението му по договора, въззивният съд е приел, че не е налице основание за възстановяване на разходи, направени за издръжката, обучението и квалификацията на Ц. в НВУ „В. Л.“. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да е налице общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, въпросите следва да имат характер на правни – да касаят приложението на материалноправни или процесуалноправни норми, извън конкретиката на индивидуалния спор, обстоятелствата и доказателствата по него, в противен случай те могат да имат значение единствено за правилността на постановеното решение, която се преценява след допускане на решението до касация. В този смисъл са постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г. на ВКС, ОСГТК. Когато не е формулиран правен въпрос, съдът не може да извърши селектиране на касационната жалба съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По настоящото дело касаторът е поставил голям брой въпроси, които обаче не удовлетворят общия критерии за селектиране на касационно обжалване. Една част от тях са въпроси, свързани с възприемане на фактите по делото, не са правни въпроси, касаят конкретната фактическа обстановка, преценка на съдържанието на конкретните договори и правилността на решението, като това са въпроси под № 1-4 – дали ответникът е изпълнил задължението си по договора за военна служба от 2011г., дали ответникът дължи възстановяване на разходи в конкретния случай; кой договор изпълнява ответникът в момента, счита ли се, че изпълнява първия договор, по кой договор да се счита, че изпълнява задълженията си. Въпроси под № 6, 10, също се отнасят до въприемане на фактическата обстановка и питания относно тълкуване на конкретните договори с условностите ако се въприеме едно или друго тълкуване. Друга част от въпросите/ №5,7,8 и 12/ не са обусловили волята на съда – дали с прекратяване на всеки договор възникват задължения и отговорности за неизправната страна; може ли кредиторът да бъде заставен да приеме на части изпълнението; представлява ли всеки сключен договор самостоятелно правно основание, което поражда права и задължения и при неизпълнението му неизправната страна дължи обезщетение и при два договора с еднакъв предмет може ли единия да се противопостави на другия. Всички поставени въпроси, свързани с давността/ въпроси 9,10, 11/ са извън предмета на делото и следователно няма как да са обусловили волята на съда. Поради изложеното не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е достатъчно за необсъждането на допълнителния критерий. Касаторът също така само формално е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е и аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитието на правото след като не е обосновал също така самото основание. Настоящият съд не счита, че е налице и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. Оплакването на касатора се свежда до неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, произтичаща от неправилно тълкуване на материалния закон. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението следва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на оказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на соченото основание. Право на разноски има само ответникът по касация, но той не е направил искане за присъждане на разноски. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.