Определение № 3815 от 31.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 505/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Д. Е. К., приподписана от адвокат Н. Н., срещу въззивното решение №239/07.11.2023г. на Окръжен съд – Враца по в.г.д.№406/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност, незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при съществени съдопроизводствени нарушения и необоснованост. Насрещната страна Г. П. С. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат С. Г., оспорва жалбата. Твърди, че касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а се отнасят до конкретния казус. По всички тях е налице установена съдебна практика, която е била съобразена от решаващия съд при постановяване на обжалваното решение. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция и прави възражение за прекомерност за заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд постановил решение, с което потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Бяла Слатина за отхвърляне на предявения от Д. Е. К. срещу Г. П. П. /С./ иск с правно основание чл.490, ал.2 ГПК за обявяване недействителността на публична продан, извършена по изп.д.№976/2013г. по описа на ЧСИ В. Й., с рег.№721 на КЧСИ, по което с Постановление за възлагане на недвижим имот от 19.06.2015г., влязло в сила на 08.07.2015г., ответницата придобила собствената на ищеца 1/2 ид.ч. от недвижим имот – апартамент №.., находящ се в [населено място], ЖК ..., №.., ет..., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 37798.512.261.1.15. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено, че ищецът Д. К. е бил собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент №.., ет... в жилищна сграда ... в [населено място], придобит въз основа на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 26.11.1990г., по време на брака му с неучастващо в производството лице. Срещу Д. К. било образувано изпълнително дело №976/2013г. по описа на ЧСИ В. Й., въз основа на изпълнителен лист, издаден от Районен съд – Козлодуй по ч.гр.д.№345/2013г., с който Д. Е. К. бил осъден да заплати на Т. В. Т. сумата от 16 500лв., дължима по запис на заповед, ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.03.2013г. до окончателното ѝ изплащане, както и разноски в размер на 830лв. Молбата за образуване на изпълнително производство била подадена от взискателя чрез неговия пълномощник адв.М. С.. Съдът констатирал, че принудителното изпълнение било насочено върху собствената на длъжника 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, съпружеска имуществена общност с Д. Г. Й.. Същата била описана и изнесена на публична продан. На 27.05.2015г. ответницата Г. П. упълномощила адв. Е. О. да я представлява по изпълнителното дело във връзка с участието ѝ в търга за продажба. С Постановление за възлагане на недвижим имот от 10.06.2015г. съдебният изпълнител възложил на ответницата продаваната 1/2 ид.ч. от недвижимия имот за сумата 10 011лв., заплатена изцяло. Въззивният съд приел за установено и обстоятелството, че на 14.07.2018г. ответницата Г. П. сключила граждански брак с М. С., при регистриран режим на лични отношения "законов режим на разделност". Двамата имали две деца, родени през 2015г. и 2016г. С влязло в сила решение от 10.07.2018г. по гр.д. №1421/2015г., процесният недвижим имот бил изнесен на публична продан, като неподеляем, при равни дялове между съсобствениците Г. П. и Д. К.. С Постановление за възлагане на недвижим имот по изп.д.№313/2022г. по описа на ЧСИ Г. Б., след проведена публична продан, същият бил възложен на "Авто Е. 2009" ЕООД. Съдът посочил, че в периода 2018г. – 2023г. ответницата заплащала редовно данъка и таксите за битови отпадъци за закупения при публичната продан имот, като към 2023г. регистрираните адреси на двамата съпрузи (Г. П. и М. С.) били различни. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаната по делото свидетелка Т. П. (сестра на ответницата), от които приел за установено, че преди 2015г. сестра ѝ живеела в [населено място], но работела в "АЕЦ К."ЕАД, което налагало да пътува всеки ден. Затова започнала да търси жилище в [населено място]. Според свидетелката към 2015г. сестра ѝ се познавала с адв. С. и имала връзка с него, която била съпътствана с чести раздели, породили необходимостта от намиране на жилище в [населено място]. Посочил още, че според свидетелката ответницата П. и адв. С. заживели заедно като семейство през 2018г., когато сключили брак. Въз основа на така установеното съдът приел, че към момента на участие в наддаването при публичната продан и издаването на постановлението за възлагане (10.06.2015г.) ответницата не е била съпруга на адвокат С., тъй като гражданският им брак бил сключен на 14.07.2018г., в режим на имуществена разделност. Посочил, че доколкото адвокат С. е бил пълномощник на взискателя по изпълнителното производство, по което е проведена оспорената публична продан, основният спорен въпрос е дали ответницата попада в кръга на лицата, които нямат право да участват в наддаването. За да даде отговор на същия, въззивният съд посочил, че разпоредбите съдържащи забрана за определени лица да участват при сключване на договори за покупко-продажба и при принудителна продажба имат забранителен характер, тъй като създават ограничения за посочените в тях лица и ги задължават да се въздържат от извършване на определени действия. С оглед на това направил извод, че правилото на чл.185 от ЗЗД е императивно и не може да бъде тълкувано разширително, нито прилагано по аналогия за лица, които не са посочени в него. Адресати на забраната да участват в наддаването при процесната публична продан са само изрично посочените в разпоредбата лица, като ответницата не попада сред тях. Съдът намерил за неоснователно и въведеното в производството твърдение, че при участието си в процесната продан Г. С. е действала като подставено лице на адв.С.. Посочил, че при този вид симулация следва да бъдат установени три сделки: между продавача и действителния купувач (желана, но прикрита); между продавача и привидния купувач (предмет на придобивния акт) и между действителния и привидния купувач (упълномощаването за придобиване на имота), както и целта – да се укрие страната по сделката/купувача. Приел, че в конкретния случай не са събрани доказателства, че адв.С. е бил действителният купувач на продадения при публичната продан имот, и че ответницата е участвала в наддаването като негово подставено лице и в негов интерес. При обосноваване на този извод съдът отчел обстоятелствата, че ответницата не е прехвърляла придобития при публичната продан имот на адв.С.; заплащала е данъците за него, а гражданският им брак бил сключен при регистриран режим на имуществена разделност. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Твърди, че поставените въпроси са с оглед разпоредбите на чл.5, ал.1 и 2; чл.17, ал.1 и 2; чл.32, ал.1 от Конституцията на Република България; чл.8 и чл.14 от ЕКЗПЧОС; чл.2, 3 и чл.15 от Закона за съдебната власт. Същите са от значение за точното прилагане на закона по конкретното дело, което зависи от правилното установяване на фактите от събраните доказателства, от точното определяне въз основа на тях на приложимия закон и от определяне на точния смисъл на този закон. Първият поставен въпрос е: Представляват ли „Членове на семейството“ съпруг, лицето, с което проверяваното лице е във фактическо съжителство, и има ненавършили пълнолетие деца? Така формулиран въпросът е неотносим, тъй като не е включен в предмета на спора, нито е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. При постановяване на решението и обосноваване извода си за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по въпроса дали ответницата попада в кръга на лицата, за което е предвидено ограничение за участие в публичната продан на недвижим имот (чл.185 от ЗЗД), като е посочил, че разпоредбите са императивни и не подлежат на разширително тълкуване и прилагане по аналогия. Въпросът не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че въззивното решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика по приложение на чл.185 от ЗЗД (част от която са решение № 135/8.12.2009 г. по т. д. № 88/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1032 от 18.11.2008 г. по гр. д. № 2941/2007 г. на ВКС, III г. о.). Същата е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, поради което не са налице и сочените от касатора допълнителни предпоставки за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Съгласно доктрината и съдебната практика, представлява ли публичната продан договор за покупко-продажба?; и 2/ Поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за възлагане на недвижим имот в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор. Тези въпроси също са неотносими, тъй като не са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Сочените в тях твърдения не са били въвеждани в производството и не са обсъждани от въззивния съд при постановяване на решението, в което са разгледани твърденията за недействителност на оспорената публична продан поради участие в същата на лице, което не е имало право да наддава. Въпросите не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно трайно установената съдебна практика публичната продан е способ за принудително изпълнение на изпълняемо парично право, а постановлението за възлагане представлява едностранен властнически акт на изпълнителния орган, който приключва проданта и поражда вещноправни последици. Според даденото в т.1 на ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, заключителният акт на проданта не се ползва със сила на пресъдено нещо по изпълняемото право, а възлагането на привиден кредитор не поражда вещноправни последици. Постановлението няма сила на пресъдено нещо и по отношение на правото на собственост върху продадения на публична продан чужд имот, като същото е непротивопоставимо на действителния собственик (чл.499 ГПК). Вещнопрехвърлителния ефект на постановлението за възлагане настъпва от деня на влизането му в сила, съобразно правилото на чл.496, ал.2 ГПК, като прехвърля върху купувача от проданта правата, които длъжникът е имал върху продадения имот към момента на възбраната. Както в правната теория, така и в съдебната практика е прието, че публичната продан не е договор за продажба, а изпълнителен способ, производство, което завършва с едностранен властнически акт на съдебния изпълнител и за нея се прилагат специалните правила на изпълнителния процес. След влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и на ограничени основания, предвидени в чл.496, ал.3 ГПК. По отношение на поставените въпроси не са налице и допълнителните предпоставки за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Д. Е. К. следва да бъде осъден да заплати на Г. П. С. сумата от 1 500лв., представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение