Определение № 451 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 754/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. К. С., чрез адвокат Т. П., срещу въззивно решение № 76/15.09.2020 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.гр.д. № 79/2020 г. С определение № 77/09.03.2021 г. по ч.гр.д. № 753/2021 г. съставът на ВКС е присъединил за съвместно разглеждане частна жалба, подадена от “АНТИК 2004“ ООД срещу определение № 100866/12.11.2020 г., постановено по въззивното дело по реда на чл. 248 ГПК. С определение № 167/12.05.2022 г. производството по делото е възобновено след обявяване на Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС Касатора А. С. счита, че въззивното решение е недопустимо – въззивният съд не е имал право сам да се произнася по съществото на материалноправния спор, а е трябвало да обезсили решението на първостепенния съд и нему да върне делото за разглеждане по иска, който е предявен. Развива и съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски. Насрещната страна “АНТИК 2004“ ООД, представлявано от управителя П. И., чрез адвокат М. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – не е изведено общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са представени съдебните актове, на които въззивното решение противоречи; то не е очевидно неправилно; предходният състав на ВКС е дал изрични указания на въззивната инстанция да съобрази споразумението, поради което твърденията за неговата нищожност са в противоречие с чл. 229, ал. 1 ГПК; твърденията за нищожност са несвоевременно и неправилни, преклудирани са и по съществото си са злоупотреба с права; ако споразумението е нищожно, то и претенцията на касатора е изцяло неоснователна. В евентуалност поддържа, че касационната жалба е неоснователна; предходен състав на ВКС вече е обсъдил спогодбата и я приел за валиден акт, който трябва да се съобрази от въззивния съд. Освен това, самата спогодба не страда от пороци и валидно обвързва страните. В допълнителна молба от 09.05.2022 г. излага съображения, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с разясненията, дадени по Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима – срещу въззивното решение, постановено в интерес на касатора С., с което е уважен искът й за сумата до 25 000 евро. В тази част касационната жалба следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекрането. В останалата част – срещу въззивното решение, с което искът на С. е отхвърлен за разликата над 25 000 евро до 58 000 евро, както и в частта относно съдебноделоводните разноски по делото, касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски апелативен съд отменил решението на първостепенния Бургаски окръжен съд в обжалваната пред него част, с която “АНТИК 2004“ ООД е осъден да заплати на А. К. С. сумата от 58 500 евро, представляващо дадено по прекратен предварителен договор от 24.08.2016 г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, и вместо това постановил друго, с което осъдил “АНТИК 2004“ ООД да заплати на А. К. С. сумата от 25 000 евро, дължима по т. 3 от сключено между страните на 23.10.2017 г. споразумение за прекратяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот, като отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 58 500 евро, дължимо на посоченото основание. Осъдил “АНТИК 2004“ ООД да заплати на А. К. С. 3750,70 лв. разноски за всички инстанции, съразмерно уважената част от иска. А. С. е осъдена да заплати на търговското дружество 11 115 лв. съдебноделоводни разноски за всички инстанции съразмерно отхвърлената част от исковете. С определение № 100866/12.11.2020 г. въззивният съд е отказал по реда на чл. 248 ГПК да измени решението си в частта за разноските, присъдени в полза на А. С., Обжалваният е акт е постановен след връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с решение № 289/26.02.2020 г. на ВКС по гр.д. № 950/2019 г., IV г.о. Със същото съставът на ВКС е обезсилил решение № 76/26.11.2018 г., постановено от Бургаския апелативен съд по в.гр.д. № 287/2018 г., като е приел, че с последното съдът е разгледал иск на непредявено основание. За да постанови обжалваното решение, съдът установил, че на 24.08.2016 г. между “АНТИК 2004“ ООД (като продавач) и А. К. С. (като купувач) е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 4, по проект – ателие № 102, с обща застроена площ от 75,83 кв. м., находящ се на първи етаж в жилищна сграда в [населено място]. Уговорена е обща продажна цена на имота в размер на 68 247 евро, като заплащането й е уговорено да се извърши както следва: първа вноска - 2 000 евро (платима при подписване на договора), втора вноска - 3 000 евро (платима до два дни след подписването на договора), трета вноска - 15 400 евро (платима не по-късно от 10.10.2016 г.), четвърта вноска - 20 400 евро (платима не по-късно от 20.12.2016 г.), пета вноска - 20 400 евро (платима не по-късно от 20.02.2017 г.) и последната вноска от 7 047 евро – платима в деня на подписване на окончателния договор. По делото са приложени документи за извършени от купувача плащания – разписка от 26.08.2016 г. за платени 28 500 евро, получени от П. Т. (пълномощник на продавача); разписка от същата дата за платени от купувача на управителя на “АНТИК 2004“ ООД 5000 евро; платежно нареждане от 05.11.2016 г. за платена по банкова сметка на продавача сума в размер на 10 000 евро; 3 бр. вносни бележки от 20.03.2017 г. за платени по банкова сметка в полза на продавача суми от по 5000 евро и платежно нареждане от 23.10.2017 г. за платена от купувача по банкова сметка на продавача сума в размер на 9 747 евро. Последната сума е върната от продавача на купувача на 31.10.2017 г. С пълномощно от 20.10.2017 г. А. С. е упълномощила В. И. да я представлява по сключения от нея предварителен договор, за подписване от нейно име и за нейна сметка на анекси към договора, за отправяне на нотариални покани, за извършване на всякакъв вид действия по негова преценка, както и да подписва всякакъв вид документи. Предоставени са и правомощия за промяна на страните по договора и/или прекратяването му при цени и условия каквито представителят намери за добре, дадено е и право на представителя да договаря сам със себе си. Впоследствие, между продавача и пълномощника на купувача, на 23.10.2017 г., е сключено споразумение за прекратяване на предварителния договор за продажба на недвижим имот от 24.08.2016 г. В споразумението е посочено, че страните не си дължат взаимно неустойки и каквито и да е други обезщетения за неизпълнение, нямат насрещни претенции една спрямо друга за каквото и да е неизпълнение на задължения по предварителния договор, както и за произтекли от това вреди. В т. 3 е посочено, че продавачът се задължава да възстанови на купувача платената до момента сума в размер на 25 000 евро, не по-късно от 15.11.2017 г., по посочена от купувача банкова сметка, с което се считат за окончателно уредени всички финансови отношения по сключване и изпълнение на предварителния договор. В т. 5 от споразумението е посочено, че с подписването му се обезсилват всички издадени от страните частни документи по повод действието на договора, включително и разписки за получаване на плащания, като същите се връщат в оригинал на изправната страна. При горната фактическа обстановка съдът е приел, че между страните е постигната спогодба по чл. 365 ЗЗД, обективирана в споразумението от 23.10.2017 г. С него страните валидно и окончателно са уредили отношенията си по повод на прекратяването на договора, а в частта, с която те са постигнали споразумение за последиците от прекратяването на предварителния договор. Като се е позовал на т. 5 от уговореното в споразумението, съдът приел още, че представените от ищцата разписките за получени от ответника суми, платени по предварителния договор, не са годни доказателства - купувачът не може да черпи права от собственото си неизпълнение на задължението по т. 5 – да ги върне в оригинал на продавача, както се е съгласила. Предвид договореното между страните обезсилване на всички платежни частни документи (вносни бележки и разписки), те не могат да се ценят като годно доказателство по твърденията на ищцата за предоставени от нея суми на ответника. Съдът е установил и пред настоящата инстанция не се спори, че продавачът е върнал на купувача сума в общ размер на 33 500 евро, останал е задължен с 25 000 евро, така както е установено в в т. 3 от споразумението между страните. Продавачът също не отрича дължимостта на сумата в този й размер и съдът е постановил решение, с което е уважил иска за посочената част. Съдебноделоводните разноски са определени предвид отхвърлените и уважени части от всички предявени по делото искове (не всички са обжалвани), като са съобразени и разходите, сторени при първата касация по делото. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с твърдение за недопустимост на въззивното решение, тъй като според указанията на първата касация по настоящото дело, предходното въззивно решение е било постановено по непредявен иск. Поради това, съставът на ВКС го е квалифицирал като недопустимо, обезсилил го е и е върнал делото за ново разглеждане на друг състав на Бургаския апелативен съд. Той, в тази хипотеза е трябвало сам да обезсили решението на първостепенния съд и да го върне на него за произнасяне. Като не го е сторил, сам е постановил недопустимо решение. Това му разрешение противоречи на решение № 406/14.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1585/2013 г., IV г.о.; решение № 198/11.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 126/2015 г., I т.о.; решение № 119/26.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7034/2013 г., I г.о. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка недопустимостта на въззивното решение, нито установява противоречие между разясненията в цитираните съдебни решения и постановеното от въззивния съд в обжалваното. Вярно е, че по настоящия спор първата касация е квалифицирала порока, допуснат от въззивния съд, като произнасяне по непредявен иск, но по същество съставът на ВКС е изложил съображения, че съдът неточно е установил приложимия към предмета на спора материален закон. На практика, макар и да е обезсилил решението на първия въззивен състав, квалифицирано като постановено по непредявен иск, със съображения за неточно издирен материален закон, касационният състав е върнал делото за ново разглеждане от друг състав отново на въззивната инстанция, а не го е върнал направо на първосотепенния съд, както би трябвало, ако действително двете инстанции – първа и втора са се произнесли по непредявен иск. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран и в посочената от касатора съдебна практика не е прието друго. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но в никакъв случай не води до недопустимост на същото. Въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. В случая, въззивният съд в обжалваното решение, съобразявайки се с указанията на първата касация, е квалифицирал претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – връщане на суми в изпълнение на извънсъдебно споразумение, постигнато между страните за прекратяване на предварителен договор от 24.08.2016 г. Изяснил е, че първата инстанция се е произнесла по въведените от ищеца правопораждащи факти, но ги е подвел под грешна квалификация – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Правилно, при това положение, и в съответствие с разясненията в т. 1 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Бургаският апелативен съд е посочил, че в случая не следва да обезсилва първоинстанционното решение и да връща делото за ново разглеждане от окръжния съд, а сам се е произнесъл като въззивна инстанция, по съществото на спора. Касаторът твърди, че в противоречие с тълкуването, дадено в решение № 384/02.11.20111 г. по гр.д. № 1450/2010 г. на ВКС, I г.о., въззивната инстанция се е произнеса по въпроса: длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор и без страната да е направила възражение за това, особено когато основанието за нищожността е явно; следва ли съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор. Относно служебното задължение на съда да следи за нищожност на сделки, е дадено задължително разяснение в ТР № 1/2020 г. от 27.02.2022 г. по ТД № 1/2022 г., че съдът има такова задължение само, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, а случаят не е такъв. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. По делото не съществуват надлежно въведени и установени фактически твърдения, които биха могли да обусловят извод за нищожност на спорното споразумение, вкл. поради противоречието му в закона или неспазена форма. Само по себе квалифицирането на поддържан за първи път с втората по ред касационна жалба порок на споразумението, не значи, че такъв е виден от данните по делото или от съдържанието на самото споразумение. Нещо повече, в касационната жалба касаторът излага фактически твърдения и правни съображения, които няма как да бъдат подведени под посочените от него основания за нищожност. В изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване поради неправилност на въззивното решение, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Съставът на ВКС намира, че не може да има еднозначен отговор и принципно тълкуване на закона, за да се обоснове допускане на касационно обжалване с въпроса: „обективираното в двустранно споразумение изявление, че се обезсилват всички издадени разписки за получени плащания и поемане на задължението за връщането им в оригинал на издалата ги страна, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ответникът е провел доказване на правно изключващото си възражение, че удостоверените от него като получени от ищеца суми, са върнати, при положение, че разписките не са върнати, или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал“. Нещо повече, по делото няма други релевантни, допустими и относими доказателства, които да водят на извод, различен от възприетия от съда; разписките, както стана ясно, по споразумение между страните, са обезсилени. Броят на доказателствените средства пък никога сам по себе си не е бил критерий за това дали чрез тях е успешно установен или опроверган релевантен по спора факт. Следващите правни въпроси, поставени от касатора са: „представлява ли изявлението, материализирано в двустранно споразумение, че се обезсилват всички, издадени от страните частни документи, включително и разписки за получени суми, като същите се връщат в оригинал на издалата ги страна, разписка за извършено плащане, ако разписките не са върнати; ползва ли се разписката, удостоверяваща извършено плащане, с материална доказателствена сила прямо издателя си, ако кредиторът е заявил, че я обезсилва; при направено възражение за изпълнение на парично задължение, има ли погасителен ефект изявлението на кредитора, материализирано в частен документ, че се обезсилват издадените от длъжника разписки за получени от него суми“. Тези въпроси не са относими към постановеното от съда. Важим в случая е последващият договор между страните – споразумението от 23.10.20177 г. С него са уредени последиците от прекратения предварителен договор. Съдът ясно, подробно и обосновано е обяснил това, изследвал е договора и поетото от двете страни съглашение, че всички издадени от страните частни документи по повод действието на предварителния договор се обезсилват, което касае и разписките за получени и платени суми. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 4 800 лв. заплатен адвокатски хонорар. По частната жалба на “АНТИК 2004“ ООД: Тя е с правно основание чл. 274, ал. 2 ГПК и е срещу определение на Бургаския апелативен съд по въззивното дело, с което по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК, е отказал да измени въззивното си решение в частта за разноските, присъдени в полза на А. С., във връзка с платени от нея адвокатски хонорари. Въззивният съд посочил, че разходът е установен от представените писмени доказателства – договорите на страната с процесуалния й представител, съдържащи изявления за плащане и получаване на договорена сума, съставляват по естеството си разписки за плащане, като няма основание те да не бъдат зачетени от съда. Според съда неоснователни са и възраженията за липса на процесуално представителство на адв. П. като довереник на С., като съдът е анализирал писмените доказателства, вкл. изрично заверено от консулска служба в посолството на РБ в Брюксел изявление на довереника С.. Обяснено е, че изявлението на ответника по иска, че исковата претенция е евентуално частично основателна, не променя дължимостта за разноски съобразно уважената част от исковете за ищцата и съразмерно отхвърлената част от исковете за ответника. Посочено е, че в спор за разноски, няма как тепърва съдът да се произнася по приложението на чл. 97 ЗЗД във връзка с дълга, предмет на иска. Изяснено е и това, че разноските се присъждат според резултата по материално правния спор и по настоящото дело хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК няма приложение. Частната жалба е неоснователна. Не е вярно оплакването, че апелативният съд присъдил в полза на С. възстановяване на разноски за адвокатско възнаграждение, без да има доказателства, че такива са направени. Съдът не е тълкувал закона в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело 6/2012, ОСГТК – не е необходимо да се представят банкови документи за направени преводи, защото адвокатът и подзащитния му са се уговорили да извършат плащане в брой, което пък е установено от съдържанието на представените договори. Напълно в съответствие със задължителната практика апелативният съд е ценил изявленията за получени от адвоката суми в договора, като разписки за сторено плащане. Доводите във връзка с 78, ал. 2 ГПК нямат място по делото. Ако търговското дружество е имало желание, е можело да плати сумата, за която твърди, че всъщност не оспорва, но пък реално не плаща на насрещната страна, и така създава неоснователен правен спор. Можел е да го стори и преди, и в хода на съдебното производство, а ако не е имал данни за банкова сметка на ищцата, е трябвало да открие такава на нейно име и така да изпълни; паричните задължения не са търсими, те са носими. В този смисъл неотносими се явяват и съображенията, развити по приложението на чл. 20а ЗЗД и чл. 63, ал. 1 ЗЗД, както и цитираната съдебна практика. Разпоредбата на чл. 97 ЗЗД също няма място по спора дали ответникът не бил платил признатия дълг от 25 000 евро поради неоказано съдействие от кредитора, във връзка с разноските. По делото, при решаване на материално правния спор, съдът не е установи, а и няма дори подобни твърдения, че търговското дружество е платило спорните 25 000 евро (тогава искът щеше да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане). Друг е въпросът, че длъжникът може да плати и без съдействие на съда, дори когато кредиторът не му е посочил банкова сметка. В заключение определението по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, съдът