Определение № 1134 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на М. К. С. - К. чрез адв. О. и „Дженерали застраховане" АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Т. против решение № 874 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 1099/2022 г. на Апелативен съд - София, първи граждански състав.

От ответните по жалби страни е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от търговското дружество, което счита, че липсват основания за допускане на касационен контрол по жалбата на ищцата, респ. че по същество тази жалба е неоснователна. Претендират се разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което: 1/ след частична отмяна на решение № 47 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 7395/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I -10 състав е осъдено „Дженерали застраховане" АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) на М. К. С. - К. обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 04.07.2019 г., в размер на разликата над сумата 6 000 лв. до сумата 16 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика (от 10 000 лв.), считано от 10.06.2021 г. до окончателното плащане и разноски, вкл. за дължима държавна такса, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска и с което 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждане на застрахователното дружество да заплати на ищцата К. обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 04.07.2019 г. ПТП в размер на сумата от 6 000 лв., ведно със законната лихва от 10.06.2021 г. до окончателното плащане и за дължима държавна такса по бюджета на съдебната власт върху уважения от първата инстанция размер на иска и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 16 000 лв. до претендираните 50 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че на 04.07.2019 г. е реализирано ПТП между лек автомобил „Тойота Рав 4" и лек автомобил „Фиат", в който като пътник на предна дясна ищцата; че виновният за настъпване на произшествието водач е този, управлявал първия автомобил („Тойота"), застраховал своята „Гражданска отговорност" на автомобилистите при ответника; че при процесното увреждащо произшествие е пострадала ищцата, на която ответникът е заплатил на 11.06.2021 г. сумата от 4 000 лв. за обезщетение на неимуществени вреди. При произнасяне по размера на претендираното с иска обезщетение инстанцията по същество е обсъдила заключението на назначената по делото съдебномедицинска експертиза и е приела за установено, че в резултат на произшествието ищцата е получила следните телесни увреждания: травма на шийния отдел на гръбначния стълб и засилено проявление на симптоматиката на дисковата болест (дискови хернии), като самата тази болест не е причинена от процесното ПТП. Съобразена е продължителността на възстановителни процес - от 5 месеца, необходимостта от носене на ортопедична яка, от помощ при обслужване в ежедневието, както и продължаващите проявления на болки, световъртеж и изтръпване. В обжалваното решение е отчетено констатираното като задоволително общо състояние на пострадалата, както и момента на настъпване на увреждането, а също и конкретните, индивидуални нейни субективни изживявания, наред със стандарта на живот в страната към горния, релевантен момент, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване. Прието е, че при тези релевантни обстоятелства справедливото обезщетение за засегнатите нематериални блага възлиза на 20 000 лв., от които следва да се приспадне доброволно платената от застрахователя сума от 4 000 лв. или искът се явява основателен за сумата от 16 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят - ищец поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава - основание за достъп до касация по чл. 280,

ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия?";

2. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси към датата на увреждане?"

По първия въпрос се поддържа отклонение с постановките по т. 1 от ППВС № 4/1968 г., а по втория - с решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. и решение № 4 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г., и двете по описа на II т. о. на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят - ответник прави искане за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК като повдига следните правни въпроси (уточнени и конкретизирани от касационния съд в съответствие с постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), които според него са обусловили правната воля на въззивния съд, а именно:

1. „Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи по разрешаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?";

2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?"

По първото питане страната твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/ 2010 г., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., решение от 09.05.2011г. по гр. д. № 421/2009г., решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., всички по описа на IV г.о. на ВКС, както и с решение № 36 от 24.03.2014г. по т. д. №2366/2013 г. на II т. о.

По второто питане се сочи отклонение със задължителната практика, изразена в т. 11 и др. на ППВС № 4/1968 г., а също и с практиката на ВКС, опредметена в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., решение № 154 от 30.10.2012г., и двете по описа на II т. о. на ВКС, решение № 95 от 24.10.2012 по т. д. № 916/2011г., решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г., и двете по описа на I т. о.

Обосновка на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва.

Касационен контрол и по двете жалби не може да се допусне.

Първият поставен от насрещните страни въпрос е свързан с процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото и е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Той е обуславящ изхода на делото и реализира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страните се позовават. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по - горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Изводите му за определяне на конкретния размер на справедливата обезвреда се основават на извършен задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на Върховния касационен съд. Затова по питането липсват предпоставки за достъп до касация.

Не може да обоснове допустимост на обжалването и повдигнатия от страните втори въпрос, който е по - обобщават във вида, формулиран в изложението на касатора -застрахователно дружество - относно прилагането на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при обезвредата на засегнати нематериални блага. Това питане също удовлетворява обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не и допълнителната предпоставка на наведеното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост". Изтъкнато е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая второинстанционният съд е присъдил обезщетение, което да възмезди ищцата за болките и страданията от травмите, получени в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие, като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезвредата, както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, наред със стандарта на живот в страната към датата на увреждането. Ето защо, по този обобщаващ въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен.

Питането на касатора - ищца относно значението на застрахователните лимити по застраховка „ГО" на автомобилистите за релевантната година (на произшествието, 2019 г.) и инфлационните процеси в страната тогава спрямо размера на застрахователното обезщетение на неимуществени вреди, също не може да обоснове приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. То не е обусловило решаващата правна воля на въззивния съд, доколкото изрични доводи и съображения за застрахователни лимити по застраховката „ГО" на автомобилистите и тяхното значение към размера на застрахователното обезщетение, респ. какви са нормативно предвидените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането в обжалвания акт липсват. Но дори и да формира обща предпоставка, въпросът за лимитите не удовлетворява специалната предпоставка за селекция на касационната жалба. Установената практика на ВКС (по реда на чл. 290 ГПК) възприема лимитите като индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което те имат единствено опосредено (несамостоятелно) значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Трябва да се има предвид, че застрахователните лимити са само един от показателите за обществено - икономическото развитие на страна, като ППВС № 4/1968 г. не изисква те да бъдат изброявани или посочвани, доколкото изчерпателното им изброяване е практически невъзможно. Присъденото в случая обезщетение не е в нарушение на нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2019 г., а в решението си въззивният съд изрично е посочил, че при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага съобразява стандарта на живот в страната (т. е. икономическите условия) към датата на увреждането (2019 г.), когато е настъпило пътнотранспортното произшествие.

Касационният жалбоподател - ищец се позовава формално на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което иска също достъп до касация без обаче да излага твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Така освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и не може да позволи допускане на касационно обжалване.

В обобщение, по жалбите на насрещните страни липсват основания за допустимост на обжалването, поради което искането за селекция на тези жалби е неоснователно.

При този изход на делото разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, а следва да останат в тежест на страните, така, както са сторени.

Воден от горното, Върховният касационен съд, III г. о.