Определение № 60615 от 03.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 221/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. С., чрез адв. М. И. против решение № 260072/27.10.2020 г., постановено по в.гр.д. № 384/2020 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е изменено решение № 169/06.02.2020 г. на Районен съд Пазарджик по гр.д. № 1531/2019 г. относно местоживеенето на детето Г. П. С. и режима на лични отношения на детето с бащата П. Г. С. и е потвърдено решението в останалата му част, с която упражняването на родителските права върху детето Г. П. С. е предоставено на майката И. Й. Н.; определено е местоживеене на детето при майката в [населено място], [улица], ет.8, ап.35; определен е режим на лични отношения на бащата П. Г. С. с детето, както следва: бащата да взема детето всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца от 16.00 ч. в петък до 19.00 ч. в неделя, както и 30 дни през лятото и 5 дни през зимата, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; бащата е осъден да заплаща на малолетното дете, чрез неговата майка, издръжка в размер на 180 лв. месечно, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от предаването на детето от бащата на майката; отхвърлен е иска на П. Г. С. срещу И. Й. Н. за възлагане на него упражняването на родителските права върху детето, определяне на режим на лични отношения на майката с детето и за осъждане на майката да заплаща месечна издръжка за детето в размер на 140 лв., считано от датата на предявяване на първоначалния иск – 12.04.2019 г. С обжалваното въззивно решение е изменено първоинстанционното решение в частта относно местоживеенето на детето, като е определено последното да е на адреса на неговата майка И. Й. Н.- в [населено място], [улица], като при промяна на този адрес, адресът на местоживеене на детето ще бъде адресът на майката и е допълнен режима на лични отношения между детето и бащата, като е определено, че бащата П. Г. С. има право да взема детето при себе си всеки Великден и Коледа за по три дни в годините, които завършват на четно число и за три дни за Новогодишните празници в годините, които завършват на нечетно число, а също така има право да взема и вижда детето в деня след рождения му ден от 11.00 до 20.00 ч. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че събраните по делото доказателства са анализирани избирателно от въззивния съд и последният не е отговорил на всички възражения относно поведението на майката, жилищните условия и материалните й възможности и по-конкретно липсата на доходи от трудова дейност. В противоречие с изслушаното заключение на съдебно-психологичната експертиза, съдът е приел, че е налице отчуждение на детето от майката, т.е. за първи път за „синдром на родителско отчуждение“ се споменава във въззивното решение, като до този извод съдът е достигнал без да вземе становище на експерт след изследване на детето, което представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на обжалваното решение и връщането му за ново разглеждане от въззивния съд. На следващо място се твърди необоснованост на изводите на съда, че поведението на бащата е насочено към отчуждаване на детето от майката, като не е отчел обстоятелствата, че майката е блокирала телефона на бащата и той не е имал връзка с нея. Не било обсъдено и твърдението на касатора, че дистанцията, която е настъпила между майката и детето се дължи и на поведението на майката, а не само на бащата. Изразява се и несъгласие с изводите на съда, че бащата се е укривал и не е получавал покани за изпълнителните действие на държавния съдебен изпълнител, свързани с предаването на детето. В нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не е назначил служебно съдебно-медицинска експертиза във връзка с твърденията на бащата, че майката е удряла детето и представените в тази връзка три броя медицински удостоверения. Не били обсъдени от въззивния съд и всички критерии, поставени в нормата на чл.59, ал.4 СК, в т.ч. „социално обкръжение“ и е пренебрегнал следните критерии: полаганите до момента грижи и отношението на бащата към детето; привързаността на детето към него, социалното обкръжение на двамата родители, материалните им възможности и помощта от трети лица, на която могат да разчитат. Неоценена от съда останала и сериозната опасност промяната на местожителството да се отрази негативно на емоционалното състояние на детето, при положение че жилището, в което евентуално може да заживее детето, се обитава от друг мъж и неговото малолетно дете. Според касатора неизискването от въззивния съд на нов социален доклад от ДСП Младост, гр.София, а само от ДСП, гр.Пазарджик, представлява съществено процесуално нарушение, тъй като нарушава принципа за равнопоставеност на страните в процеса. Изложени са и доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с допускането и събирането на поискани от въззивника доказателствени средства, както и доводи за неправилност на изводите на първата и на въззивната инстнация относно определяне на местната подсъдност на делото, водещи до недопустимост на обжалваното решение. С оглед изложените доводи, касаторът иска обезсилване на въззивното решение, евентуално - отмяна на решението като неправилно и постановяване на друго, с което упражняването на родителските права върху детето да бъдат предоставени на бащата, като се определи режим на лични отношения на майката с детето и осъждане на последната да заплаща месечна издръжка или евентуално - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на съдебно-психологическа и съдебно-медицинска експертизи и излагане на мотиви по всички критерии на чл.59, ал.4 СК, както и за събиране на поисканите, но недопуснати от въззивния съд доказателствени средства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК четири въпроса /с №№ 1,2,7 и 11/, но без обосновка защо последните са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите са следните: Трябва ли съдът да изследва причините за поведението на единия родител, въвеждащ ограничения и условия при физическите срещи на детето с другия родител или единствено следва да констатира факта, че такива са създадени и въведени, в резултат на което режимът на лични отношения не се изпълнява; Правилно ли е да се оценява негативно от съда поведението на родител, което макар да е предприето в изпълнение на нормата на чл.123, ал.1 СК, нарушава акт, регламентиращ отношенията на този родител с другия по повод на детето им, като за действията си този родител е уведомявал както другия родител, така и съответните социални служби; Допустимо ли е съдът да разглежда обезщетението, което получава майката за отглеждане на новороденото си дете, като доход, с който тя може да издържа и детето си, за което се води процеса за родителски права и представлява ли обезщетението за майчинство „материална възможност“ на родителя по смисъла на чл.59, ал.4 СК; Когато към датата на завеждане на иска детето се намира на адреса на ищеца, но към момента на предявяване на насрещния иск от другия родител, то вече е на адреса на ответника и това е домът, в който е било обичайното му пребиваване преди делото, кой адрес на детето съдът следва да зачете, за да прецени дали е спазена подсъдността по чл.127, ал.2 СК и въз основа на какви критерии следва да стори това. Останалите въпроси, посочени с номера 3, 4, 5, 6, 8, 9 и 10 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и същевременно с това по отношение на същите въпроси бланкетно се поддържа и допълнителния критерий по т.3 – че имат значение точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроси с № 3, 4 и 5 се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 199 от 05.11.2014 г. по гр.д. № 480/2014 г. на III г.о. и решение № 240/23.10.2019 г. по гр.д. № 414/2019 г. на IV г.о. на ВКС. По шестия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на решение № 128/15.03.2012 г. по гр.д. № 795/2011 г. на IV г.о. на ВКС, по осмия въпрос – противоречие с решение № 350/01.10.2012 г. по гр.д. № 477/2012 г. на IV г.о. на ВКС, по деветия въпрос – противоречие с решение № 85/08.06.2020 г. по гр.д. № 3317/2019 г. на IV г.о. на ВКС, а по десетия въпрос, свързан с приложимите съгласно чл.59, ал.4 СК критерии, се твърди противоречие с решение № 5 от 11.05.2020 г. по гр.д. № 1241/2019 г. на I г.о. на ВКС. Ответната страна по жалбата – И. Й. Н., чрез пълномощника си адв. Г. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По същество изразява становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. За да уважи предявените от И. Й. Н. искове с правно основание чл.127, ал.2 СК и да отхвърли предявените от касатора П. Г. С. насрещни такива, след извършена съвкупна преценка както на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, така и на тези, събрани в хода на въззивното производство, в т.ч. и изслушване на родителите, въззивният съд е приел, че и двамата притежават родителски капацитет да упражняват родителските права по отношение на детето, но и двамата са укорими в своето поведение предвид събраните по делото доказателства: майката е удряла детето, който факт самата тя признава както пред районния съд, така и в изслушването й пред въззивната инстанция, а бащата е агресивен в отношението си към майката и трайно не зачита обществения ред, като не се съобразява с разпорежданията, дадени от съда в съдебни актове, по които той е страна. При наличието на данни за укоримо поведение и у двамата родители, въззивният съд е дал приоритет на родителските качества на майката по следните съображения: безспорно установено е, че от 19.04.2019 г. и до момента на постановяване на въззивното решение, детето живее при баща си в [населено място], вкл. и поради факта, че той не се е съобразявал с определенията на съда относно постановените привременни мерки, и независимо от определения режим на лични отношения, бащата трайно е възпрепятствал възможността на майката да вижда детето. Позовавайки се на личните си възприятия при изслушването на двамата родители, а и на събраните по делото гласни доказателства и заключението на психологическата експертиза, изготвена след изследване на детето, съдът е достигнал до извод, че родителските права следва да бъдат упражнявани от майката, тъй като независимо от факта, че през последната година и половина детето не живее с нея, тя не е преставала да го търси и да осъществява правото си да го вижда, вкл. и със съдействието на социалните служби и съдебен изпълнител. Съдът е отчел факта, че бащата на детето пренебрегва постановените съдебни актове абсолютно съзнателно, включително и определението на въззивния състав от 17.09.2020 г., с което са постановени привременни мерки, предоставящи му упражняването на родителските права до приключването на съдебното производство, но при разширен режим на лични отношения между майката и детето, за да може то отново да свикне с нея и настъпилото отчуждение между тях да бъде преодоляно. Възпрепятстването на режима на лични отношения между майката и детето и ограничаването на контактите между детето и майката, осъществявано от бащата, сочи на нисък родителски капацитет на бащата, който не осъзнава вредните последици за детето от прекъсване на връзката с единия родител. Съдът е посочил, че подобно поведение следва да бъде критично оценено в комплекса от установените по делото факти и обстоятелства при конкуренцията между родителите относно предоставянето на детето за отглеждане и възпитание и е в защита на неговия интерес. Отделно от това са съобразени и следните обстоятелства: в грижите за децата /през м. юни 2020 г. майката е родила дете от съжителството си с друг мъж/ последната е подпомагана активно както от съжителя си, така и от своите майка и сестра; че между детето и неговата леля по майчина линия е налице силна връзка, но със своите действия бащата ограничава и този контакт; с оглед пола на детето, личният пример на майката е изключително важен във всеки момент от развитието и съзряването на детето; наличието на нормални условия за отглеждане и възпитание на Г. в дома на майката. За неоснователни са приети наведените от ответника твърдения за системно осъществявано физическо насилие от майката над детето, като съдът е взел предвид влязлото в сила решение по гр.д. № 3580/2019 г. на Районен съд Пазарджик, с което е отхвърлено искането на бащата за защита на детето от домашно насилие, както и заключението на психолога, че детето не се възприема като жертва на домашно насилие и не се страхува от майка си. Относно твърдението, че детето не искало да вижда майка си, съдът е посочил, че с оглед възрастта му, последното не може да изразява правнорелевантна воля, а се намира в период, в който трябва да се възпитава в любов към родителите си и близкото роднинско обкръжение, вкл. и в изразяването на чувства, а с оглед събраните по делото доказателства, подобно възпитание то не би могло да получи в дома на бащата. Този извод е изведен от съда при отчитане поведението на бащата, изразяващо се в неспазване на съдебни актове по производства, по които е страна, от личното впечатление на съдебния състав при изслушването му, както и от съдържанието на изпращаните от него до майката съобщения и снимки, разкриващо дефицит на възпитателски качества. С оглед на така установената родителска годност и на двамата родители и ръководен от интереса на детето, съдът е приел, че съществуващото фактическо състояние, наложено именно поради поведението на бащата, ограничаващо контактите на детето с майката и нейното роднинско обкръжение, следва бъде променено, поради което упражняването на родителските права следва да се предостави на майката и местоживеенето му да бъде определено на адреса й към момента на постановяване на решението. По отношение на режима на лични отношения на бащата с детето, съдът е приел, че последният следва да бъде по-разширен с оглед необходимостта детето да продължава да общува и да поддържа емоционална близост с баща си, поради което е разширил определения от първата инстанция режим, като е допълнил същия с определяне на лични контакти от по три дни по Великден, Коледа през годините, завършващи на четно число и по Новогодишните празници през годините, завършващи на нечетно число, както и в деня, следващ рождения ден на детето. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, съставът на Четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че не следва да се допуска касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение. Противно на доводите в жалбата, обжалваното въззивно решение е допустимо. По поставения във връзка с определянето на местната подсъдност по споровете по чл.127, ал.2 СК въпрос, не е налице сочения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по въпроса е налице трайна практика на ВКС, обективирана в определения по чл.274, ал.3 ГПК, която не се нуждае от промяна. Според тази практика, която се споделя от настоящия състав, за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал.2 СК. Въпросите с №№ 1 и 2, повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а фактически, тъй като предполагат касационният съд да съобразява конкретните факти по спора още в процедурата по селекция на касационната жалба, каквато не е целта на производството по чл.288 ГПК. Въпрос № 7, който е свързан с критерия „материално положение“, макар и да отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК няма претендираното от касатора значение, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а по отношение на същия не е налице и сочения допълнителен критерий за допускане на касационен контрол. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. В трайната съдебната практика по споровете относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения между родители и деца се възприемат и преутвърждават постановките на ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г. – интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето и какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. При извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези обстоятелства са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, както и в § 1, т.5 от ДР на ЗЗакрД. Съгласно основаната на тези задължителни разяснения трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, материалната възможности и условия на живот, са само част от целия комплекс обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при извършването на преценката си при всеки конкретен случай в рамките на спор за упражняването на родителските права – с оглед висшия критерий за това – интересът на самото дете, на кого от двамата родители да предостави непосредственото отглеждане и възпитание на детето, и при кого то да живее. Не обосновават допускане на касационно обжалване на решението и формулираните въпроси с №№ 3, 4 и 5 от изложението, тъй като макар и да имат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице сочения от касатора допълнителен критерий - даденото от въззивния съд разрешение по тях да е в противоречие с практиката на ВКС. В решението по гр.д. № 480/2014 г., ВКС е разгледал въпроса за материалноправните предпоставки за ограничаване на родителските права, поради което същото е неотносимо към настоящия спор с предмет искове по чл.127, ал.2 СК. Във второто посочено от касатора решение е дадено разрешение на въпроса за служебното задължение на съда да назначи съдебно психологическа експертиза, при наличие на данни за родителско отчуждение у детето, в случаите когато се разрешава спор относно упражняването на родителските права. Нито един от поставените три въпроса не е свързан със синдрома „родителско отчуждение“, а освен това по делото е изслушано вещо лице-психолог, което е дало заключение, че макар и детето да има изградена емоционална връзка с майката, дългият период на откъсване на детето от нея носи риск от депривация в психическото му развитие, т.е. на състояние на лишеност от определена човешка необходимост, в случая отсъствие на майката от нейното дете. Според вещото лице отчуждението е в резултат на периода на раздяла на детето с майката и на мнението на разширеното семейство, в което то се отглежда по отношение на майката. Съобразявайки заключението на психолога, въззивният съд е приел, че е започнал процес на отчуждаване на детето именно в резултат от поведението на бащата, създаващ пречки за осъществяване на личните отношения с другия родител, вкл. чрез нарушаване на постановените от съда привременни мерки. Въззивният съд се е съобразил с трайната съдебна практика на ВКС, според която обстоятелството, че единият родител отчуждава детето от другия и го настройва срещу него и близките му, сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества за упражняване на родителските права и това обстоятелство има съществено значение за интереса на детето при спор за упражняване на родителските права Въпросите под №№ 6 и 8 - дали новият съжител или съпруг на родителя, на който са предоставени за упражняване родителските права, има задължение да го подпомага при отглеждането на детето и дали раждането на друго дете от майката по време на процеса от друг партньор и възникналата роднинска връзка между децата може да се обсъжда от съда като водеща спрямо критериите по чл.59, ал.4 СК, също не представляват правни въпроси, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда при разрешаване на спора относно родителските права, поради което е безпредметно обсъждането на допълнителния критерий – противоречие с посочените решения на ВКС. Не обуславя допускане на касационно обжалване и въпросът дали местоживеенето на делото и негова продължителност, представлява критерий при решаване на въпроса на коя от страните да бъде предоставено упражняването на родителските права, тъй като е зададен от касатора абстрактно и без да се отчита причината поради която детето е живяло при единия родител продължително време. В посоченото от касатора решение № 85/08.06.2020 г. по гр.д. № 3317/2019 г. на IV г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса кога е налице промяна в обстоятелствата, при които следва да се променят мерките относно упражняването на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца, като е прието, че когато по време на фактическата раздяла по съгласие на родителите или по обективни причини децата са отглеждани продължително време при единия родител, в техен интерес е те да продължават да бъдат отглеждани от същия родител, ако той разполага с необходимите качества и условия за това. В конкретния случай обаче продължителното време, през което детето е отглеждано от бащата, не е в резултат на постигнато съгласие на двамата родители или наложено от някакви обективни причини, а е в резултат на поведението на бащата, който не се е съобразявал с определените от съда мерки и е създавал пречки за осъществяване на личните отношения с другия родител, поради което даденото от ВКС разрешение е неотносимо към настоящия спор. Не се разкрива и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите за приложимите съгласно чл.59, ал.4 СК критерии и задължението на съда да ги разгледа в съвкупност. В конкретния случай при извършване на преценката си, съобразно установената по делото фактическа обстановка, за да достигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, въззивният съд е съобразил в съвкупност редица обстоятелства - възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към детето, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към двамата родители, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Приемайки, че и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет, но и двамата са укорими в своето поведение предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд е дал приоритет на родителските качества на майката, поради обстоятелството, че с поведението си бащата отчуждава детето от майката и го настройва срещу нея и близките й, а подобно поведение предполага за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето да бъде предпочетен другия родител. Мотивиран от гореизложеното и при извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.01.2021 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,