Определение № 5319 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2644/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 425/11.04.2025 г. по възз. гр. д. № 540/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 155/13.01.2025 г. по гр. д. № 10935/2024 г. на Районен съд – Пловдив и прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Д. Х. М. сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу нея сл. д. № 365/2020 г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, завършило с постановление за прекратяване, със законната лихва върху сумата, считано от 06.03.2023 г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение е влязло в сила в останалата си част, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до предявения размер на сумата 24 990 лв. В касационната жалба са изложени доводи за необоснованост на въззивното решение, като се сочи, че определеният размер на обезщетението е неоправдано завишен, респ., че според съдебната практика справедливият размер обезщетение е сумата 2 000 лв. В изложението си касаторът поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за необходимостта от доказване на причинно-следствена връзка между твърдените вреди и воденото наказателно производство и за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи. Ответната страна по жалбата – Д. М., чрез адв. Р. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Посочено е, че лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното спрямо него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. В случая, спрямо Д. М. е било образувано сл. д. № 365/2020 г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК - за това, че на неустановена дата след месец септември 2018 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е бил въведен в заблуждение М. Д. К., че за него ще бъдат полагани грижи (срещу прехвърлянето на имот), с което е причинена имуществена вреда на наследника му А. М. К.. В хода на досъдебното производство са извършени редица процесуално-следствени действия спрямо ищцата, сред които множество разпити в качеството й на свидетел, събиране на писмени доказателства, претърсване и изземване, извършване на съдебно-графологична и почеркова експертизи. С постановление от 27.10.2022 г. на РП – Пловдив, влязло в сила на 06.03.2023 г., е прекратено наказателното производство по сл. д. № 365/2020г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив, тъй като е прието за недоказано наличието на намерение и користна цел у ищцата да възбуди заблуждение в М. К., за да набави за себе си или другиго имотна облага. При формиране на преценката си за размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид интензитета на претърпените морални вреди (стрес, притеснения, срам, неудобство); възрастта на ищцата, личния и социалния й статус; продължителността на досъдебното производство (3 години); големия обем осъществени спрямо М. процесуално - следствени действия – множеството разпити, извършеното претърсване и изземване в дома й, при което са й иззети лични парични средства. Посочено е, че воденото наказателно производство е оказало силно негативно влияние върху психическото, емоционалното и физическо състояние на ищцата. Обсъждайки всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и конкретно установените по делото неимуществени вреди, понесени от ищцата, съдът е счел, че справедливото обезщетение възлиза на сумата 5 000 лв., до който размер претенцията е основателна и следва да се уважи. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК, множество решения на състави на ВКС – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., решение № 42/22.02.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г., ІІІ г. о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г., ІІІ г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр. д. № 2611/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.), която приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищцата вреди са произтекли от воденото срещу нея наказателно преследване и в какъв размер е справедливо да се обезщетят. Предвид това, решаващите изводи на въззивната инстанция не влизат в противоречие с цитираната от касатора задължителна и установена съдебна практика. Несъгласието на прокуратурата с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и крайния резултат, представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се проверяват в производството по чл. 288 ГПК. При този изход на делото в касационната инстанция, основателно е искането на адв. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената от него на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА безплатна правна помощ и защита на Д.М. пред ВКС. В случая се касае за минимален обем извършени процесуални действия по защитата на ответницата, без участие в съдебно заседание. Предвид това, както и с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора във фазата по чл. 288 ГПК, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на сумата 600 лв., която е справедлива и достатъчна за положения от адвоката труд в този етап от производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение