Определение № 5434 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. П. Д., чрез адвокат К. Г., и касационна жалба от същата страна, чрез адвокат Я. П., срещу въззивно решение № 108 от 26.02.2024 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по въззивно гр.д. № 478/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещните страни М. А. Б., М. Л. З. и М. З. И., чрез адв. Й. Ц. Й., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Настоящото производство е второ по ред пред ВКС. Първият въззив е уважил исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от М. А. Б., М. Л. З. и М. З. И. против Л. П. Д.. Това решение е обезсилено от състав на Върховния касационен съд и делото е върнато с указания да се спре производството по делото, поради наличието на преюдициален спор – чл. 229, ал. 1 ГПК. По същество става реч за хипотезата на чл. 229,ал. 1, т. 4 ГПК – висяща преписка за установяване на престъпно обстоятелство от значение за делото – подправяне на документ. При новото разглеждане на делото от Великотърновския окръжен съд, производството е спряно до приключване на досъдебно производство № 3/02.12.2022 г. в ОСО на ОП – В. Търново, пр.пр. № ТОП – 863/2020 г. на РП Велико Търново с влязъл в сила акт. По-късно производството е възобновено, тъй като наказателното производство е прекратено на осн. чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. Чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд постановил ново решение, с което, като отменил това на първостепенния Павликенски районен съд, осъдил Л. П. Д. да заплати: на М. А. Б. сумата от 9500 лв.; на М. Л. З. сумата от 9000 лв.; на М. З. И. сумата от 6500 лв. - главници по договор за заем от 29.05.2018 г., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от 26.09.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД; За да постанови този резултат, съдът установил, че ответникът Л. Д. е получил в заем поотделно горните суми от ищците, за което е съставен документ, съдържащ изявленията му с характер на разписки, от 29.05.2018 г., Съдът, във връзка с заявено оспорване от ответника и анализ на съдебни експертизи, приел, че документът е подписан от заемополучателя Л. Д., както и, че не е установено по делото да е налице пренасяне на подписа му в оспорения документ. Името „Д.“ е изпълнено след полагането на подписа на Д., но приел, че липсва формирано заключение на вещото лице по отношение на останалото съдържание на документа, което всъщност представлява неговата правопораждаща част. Съдът посочил, че не може да бъде установено коя част от съдържанието на документа (извън текста „Д.“) е допечатана, т.е. изпълнена е след полагането на подписа от страна на заемополучателя. Втората инстанция заключила, че не би могло да се обоснове извод, че съдържанието на документа изцяло и в неговата съществена правопораждаща част е напечатано, след като ответникът вече е положил подписа си върху него. Допълнено е, че от приетите по делото доказателства - включително и от заключението на технико-документалната експертиза, не може да бъде направен извод, че има допечатване на части от това съществено негово съдържание, а ако и да има такова допечатване, то същото може се установи единствено по отношение на текст, който стои след основното съдържание на документа и след положения подпис. В заключение е прието, че документът не е неистински. Той удостоверява наличието да предоставени от ищците суми в заем на отевтника. Същият не ги е върнал в уговорения срок, поради което исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД са основателни и са уважени. Като въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, касаторът поставя два, свързани със заключението на въззивния съд относно оспорването на документа – „разписка“, като неавтентичен и като подправен с прибавяне на текст. Въпросите са: при представяне на частен свидетелстващ документ, за който се установява в производството по чл.193 ГПК, че документът е допечатван с допълнителен текст, съдът следва ли да приеме, че оспорването е надлежно; при условие, че документ е изявление на автора, материализирано върху носител, то изявлението следва ли да се разглежда от части („съществена“ и „несъществена“) или доказателството следва да се разглежда изцяло. Съставът на Върховния касационен съд намира, че на първия въпрос не може да се даде еднозначен отговор, така че не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на по см. чл. 280, ал. 1 ГПК – от значение е какво е оспорвано, какъв е видът на документа, а и е възможно само част от документа да е подправена, но тя по никакъв начин да няма отношение към авторството или към съществуването и съдържанието на право или правоотношение, от значение за разрешаването на материалноправния спор. Последица от развилото се производство по чл. 193 ГПК е дали документът ще остане част от доказателствения материал по делото или ще бъде изключен; няма пречка да бъде изключен като доказателство само за част от своето съдържание. Това разяснение има отношение и към следващия въпрос – разглеждането на документа на части – в едната си част е възможно да е автентично, в друга – не, в едната си част е възможно да е подправено или невярно, а в друга – не, така, както една клауза в договор може да бъде нищожна, а в останалата част споразумението да е валидно. Еднозначен отговор, който да може да се ползва при разрешаването на конкретния казус, няма как да бъде даден. Както е изяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, от значение е какво е отношението на повдигнатите правни въпроси към конкретния резултат, постановен от въззивния съд. Те могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване, ако са налице и другите допълнителни условия, само ако отговора по тях би могъл да промени крайния резултат по делото. В случая съдът не е установил подправка в частта от документа, който съдържа на практика три изявления с характеристиките на разписка – от лицето Л. Д. за получена от него конкретна сума от всеки един от ищците, в заем, с поето задължение да я върне в указан срок. Съдът не е установил неавтеннтичност на подписа, положен в документа след трите волеизявления (разписки), нито пренасянето му от друг документ. Съдът е приел, че има допечатване на текст в документа след поставяне на подписа, като със сигурност това касае името Л. Д. в скоби, под подписа. Тази данни относно автентичността и допечатване на част от текста на документа съдът е анализирал, за да достигне до извод има ли изявления с характеристиките на разписки досежно претенциите на ищците. Касаторът обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и с въпроса: при множество ищци, черпещи правата си от общ документ, обективиращ договори за заеми, сключени с всеки един от тях и ответника, следва ли да се приемат ищците за другари или следва производството да се раздели в отделни индивидуални производства между всеки от ищците и ответника. Въпросът няма отношение към валидността, допустимостта на въззивното решение и крайния резултат по спора. Съдът не е приел, че ищците са другари (такива са обикновените и необходимите – задължителни или факултативно). Предявяването и разглеждането в общ процес на вземания от няколко ищци, които не са другари, срещу общ ответник, дори и да не води до другарство, няма отношение към крайния резултат по делото, а още не влияе върху валидността и допустимостта на исковото производство, съответно на решението. Наличието или не на другарство между ищците, е от значение за това има ли обвързваща сила на мотивите решението в отношенията между тях, съответно – в кои части. Според касатора налице е и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – решението е очевидно неправилно поради несъобразяване на формалната логика „относно издаването на такъв документ в отпечатването му повторно, само за да се принтира текстът под подписа – имената на издателя, а не да се изпишат собственоръчно от автора“. Страната е несъгласна с извода на съда, който не се явява очевидно явно необоснован и няма как оплакването да се отнесе към хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тя обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Само оплакването на страната, че фактически и/или правен извод на съда, съответно на крайния резултат по спора е неправилен, а още и окачествяването му като очевидно, не го прави такова. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.