Определение № 138 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2870/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [община], подадена чрез адв. Е.С. срещу решение № 260596/27.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 839/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260149/15.01.2021 г. по гр. дело № 7631/2019 г. на Пловдивския районен съд, са уважени, предявени от М. Й. У. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 5/12.04.2019 г. на кмета на общината-касатор, с която заповед е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 330, ал. 2, т. 5 от КТ, считано от 12.04.2019 г.; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „работник строителство“, дейност „чистота, озеленяване, строителство и ремонт“ при ответната община; и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 4 310.40 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното уволнение, за периода 12.04.2019 г. - 12.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.05.2019 г. до окончателното ѝ заплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавна такса по делото. Касационната жалба на ответната [община] е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на общината-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подписано също от адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изложени следните формулировки: 1) „При приети като доказателства по делото: експертно решение № 2071/21.05.2018 г. от ТЕЛК е трудоустроен с противопоказани условия на труд – тежка физическа работа и експертно решение № 1469/08.03.2019 г., [населено място], където М. У. е освидетелстван и определен процент на неработоспособност, като ТЕЛК се е произнесъл в ЕР противопоказните условия на труд – тежка физическа работа, и становище на „Медикал консулт инвест“ ЕООД, че М. У. не може да продължи да работи на длъжност „строителен работник“ към ЧОСР към [община], може ли работодателят – [община] да го възстанови на първоначално заеманата длъжност „строителен работник“ към ЧОСР, и кой ще носи отговорност при евентуални неблагоприятни последици при изпълнение на тази длъжност, имайки предвид констатациите, изложени по-горе в решенията на ТЕЛК?“; и 2) „При изложени компетентни проверени обстоятелства относно здравословното състояние на М. У., издадени от ТЕЛК експертни решения и становището на „Медикал консулт инвест“ ЕООД, могат ли същите да бъдат игнорирани от заключението на вещото лице д-р К. Р. Д., специалист „кардиолог“ в Отделение „Инвазивна кардиология“ на УМБАЛ „Свети Г.“ – [населено място], което констатира, че „лицето страна от исхемична болест на сърцето, хроничен коронарен синдром от първи функционален клас, двуклонова коронарна болест, артериална хипертония от трети стадий с органна повреда, дислипидемия, хронична сърдечна недостатъчност със запазена функция на изтласкване от първи функционален клас“, и въпреки посочената диагноза, ищецът може да извършва дейността, посочена в длъжностната характеристика „строителен работник“?“. В изложението си касаторът поддържа и че били налице „основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като твърди и „противоречие с практиката на ВКС“, но в тази връзка сам той сочи, че въпреки положените усилия, не успял да открие „противоречива практика на ВКС“, поради което моли настоящата касационна инстанция „да се произнесе по поставените въпроси, което ще допринесе до правилното прилагане на закона и развитието на правото“. В изложението също така се твърди, че обжалваното въззивно решение било „недопустимо и издадено при очевидна неправилност“, но нито в касационната жалба, нито в самото изложение са наведени оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК за процесуална недопустимост на решението на окръжния съд, нито пък са изложени съображения за очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. У., в отговора на касационната жалба излага становище, че касационното обжалване не следва да се допуска. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение. В мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено и, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В случая изложените от страна на касатора две формулировки не съставляват ясно и точно формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. На първо място, тези формулировки са граматически и смислово значително неясни. На второ място, доколкото е възможно, предвид и останалата част от изложението и от обективираното в касационната жалба, да се уточни и да се извлече смисъла на изявленията на жалбоподателя, направени чрез тези формулировки, същите съдържат правни доводи и сочат на правни въпроси, свързани с конкретната фактическа обстановка по правния спор по делото, поради което те не предполагат даване на принципен отговор – с по-висока степен на абстрактност – относно тълкуването на приложими по делото материалноправни и/или процесуалноправни норми. Така изложеното от страна на касатора изисква правна преценка и обсъждане на събраните доказателства и на установяващите се от тях правнорелеватни факти по делото, както и преценка относно основателността на предявените по делото искове и относно обосноваността на заключението на вещото лице по делото, която преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към разрешаването на правния спор по същество и проверката на правилността на въззивното решение. Тази преценка не може да бъде извършвана във фазата на селектиране на касационната жалба в производството по чл. 288 от ГПК, тъй като, както вече беше посочено, о сн ованията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, респ. – свързаните с тях доводи по съществото на правния спор по делото, както и становището на страната по събрани по делото доказателства, дори когато са формулирани във въпросителна форма, както в случая, представляват, не материалноправни или процесуалноправни въпроси – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а могат да се квалифицират само като касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това, тези оплаквания, доводи и съображения не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК, каквито в случая касаторът не сочи. Също съгласно т. 1 и разясненията в мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на ясно и точно формулирани в изложението на касатора на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. Отделно от горното, в изложението към касационната жалба от страна на общината-касатор не е надлежно наведено и никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Само по себе си посочването на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и възпроизвеждането на текста им (изцяло или отчасти) не е достатъчно. Представеното изложение е и вътрешно противоречиво и неясно относно наличието на тези допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. От една страна жалбоподателят твърди, че било налице „противоречие с практиката на ВКС“, но самият той сочи и, че въпреки положените от него усилия, не успял да открие „противоречива практика на ВКС“; не е посочил и никой конкретен акт на ВКС. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е в правомощията му да извършва служебна преценка (без посочване от страна на касатора нито на правен въпрос, нито на някой от допълнителните критерии за селекция), дали въззивното решение е в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС, в противоречие с актове на КС или на СЕС, или пък да е налице правен въпрос (каквито жалбоподателят не е формулирал), който да е разрешен от въззивния съд и и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл – също т. 1, както и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). ВКС може да допусне касационно обжалване служебно и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК, но в случая не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол обжалваното въззивно решение (също т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито пък жалбоподателят надлежно навежда подобно основание. Твърденията му, че обжалваното въззивно решение било „недопустимо и издадено при очевидна неправилност“, са изцяло бланкетни – неаргументирани по какъвто и да било начин. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведени от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 1 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение