Определение № 1202 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1288/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р. като процесуален представител на [фирма] [населено място], област Д., срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд /Д./ от 20.ХІІ.2011г. по гр.д. № 729/2011г. Ответниците по касационната жалба Р. М. Р., А. Д. Б. и Н. Д. В. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК са заели становище за нейната недопустимост на основание чл.280 ал.2 ГПК, евентуално за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. С оглед настъпилата в течение на производството по делото смърт на ищцата А. Х. Х., заместена поради това от законните й наследници – останалите ищци Н. Д.В., Р. Д.Р. и А. Д.Б., нейни деца, размерите на предявените от последните искове са се увеличили с дяловете им от претенцията на наследодателката до размер на по 5562лв., при което е неоснователно възражението на ответниците по касационната жалба за необжалваемост на въззивното решение на основание чл.280 ал.2 ГПК. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение Д. е обезсилил решението на Добричкия РС от 10.ІІІ.2011г. по гр.д. № 3480/2010г., с което са отхвърлени предявените от Р. Д.Р., А. Д.Б., А. Х.Х. и Н. Д.В. срещу [фирма] искове за присъждане на сумата 16688лв. общо на четиримата ищци, в т.ч. на всеки от тях по 4172лв., представляващи неоснователно получено от ответника арендно плащане за стопанските 2005 – 2009г. по договори за аренда, и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждането му от друг състав. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че ищцата А. Х.Х. е починала на 13.V.2011г. /неправилно в мотивите като дата на смъртта е посочена 25.І.2011г., въпреки позоваването на справка в НБД „Н.”/ и че първоинстанционният съдебен акт е постановен на 10.VІІІ.2011г., т.е. след преустановяването на процесуалната връзка между нея и съда, при което е направен извод за неговата недопустимост. Съдът е приел, че решението е недопустимо и поради разглеждането с него на непредявени искове по чл.59 ЗЗД и неразглеждането на предявените искове по чл.30 ал.3 вр. с чл.93 ЗС. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно: 1. коя от правните норми чл.30 ал.3 вр. с чл.93 ЗС или чл.59 ЗЗД се явява приложима като правна квалификация на исковете, при които лица, считащи се за наследници, претендират граждански плодове /наеми или ренти/ за припадащата им се според тях идеална част от имотите в съсобствеността преди делбата, когато исковете се предявяват срещу приобретателя на тези имоти, придобити от него в хода на първата фаза на делбеното производство, в рамките на което липсва оспорване на тези прехвърлителни сделки по реда на чл.76 ЗН – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, и 2. съществен за изхода на спора се явявал и процесуалноправният въпрос след като въззивният съд не е приел дадената от първоинстанционния съд квалификация, изхождайки от твърденията в исковата молба, е определил правилната според него квалификация на спора и вместо да пристъпи към разглеждане на спора по същество, е обезсилил първоинстанционното решение като недопустимо и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Д., по който въпрос съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 124/24.ІІІ.2011г. по гр.д. № 882/2010г. ІV ГО /по което е дадено разрешение по реда на чл.290 и следв. ГПК на въпроса относно правомощията на въззивния съд да разгледа спора по същество, като с оглед фактите по делото даде правна квалификация на спорното материално право/. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване е релевиран само един въпрос във връзка с извода на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение поради разглеждането на непредявени искове. С оглед произнасянето от въззивния съд, обусловило първият му сам по себе си решаващ извод – за недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му по отношение на ищцата А. Х. след смъртта на същата, настъпила преди последното проведено на 30.V.2011г. съдебно заседание, което касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, произнасянето по поставения въпрос не би довело до различен от постановения с обжалваното решение резултат, поради което то е безпредметно. Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. По претенцията на ответниците по касация за присъждане на разноски за настоящата инстанция следва да се произнесе съдът, на който делото е върнато, по аргумент от разпоредбата на чл.294 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,