Определение № 60630 от 09.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 898/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 287 803/16.11.2020 година, подадена от П. С. Н. и М. С. Н., срещу решение № 260 475/09.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 623/2020 година. С обжалваното решение на Софийски градски съд частично е изменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 81 708/02.04.2019 година на Софийски районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 71 009/2016 година, при което като краен резултат П. С. Н. и М. С. Н. са осъдени да заплатят на И. Г. А. и Н. Е. М. сумата от 12 500.00 лева, заплатени по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.10.2011 година вноски за продажна цена на апартамент с идентификатор № ****, на отпаднало основание, поради прекратяването на предварителния договор, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 05.08.2015 година до окончателното плащане, както сумата от 1250.00 лева, неустойка за виновно неизпълнение на задълженията по чл. 4.5 и чл. 4.6 от договора в размер на 10 % върху подлежащата на връщане главница, заедно със законната лихва, считано от 05.08.2015 година и сумата от 1690.00 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 26.08.2014 година до 05.08.2015 година, като за разликата над уважения размер от 12 500.00 лева до пълния претендиран такъв от 16 000.00 лева искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 т ЗЗД и за разликата над уважения размер от 1250.00 лева до пълния предявен размер от 1600.00 лева искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени, като са отхвърлени и предявените от П. С. Н. и М. С. Н. срещу И. Г. А. и Н. Е. М. насрещни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2800.00 лева, представляваща стойността на консумативните разноски за ползването на апартамента, предмет на предварителния договор от 12.10.211 година за периода от 01.05.2013 година до 31.01.2014 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 26.04.2017 година до окончателното плащане, както и за сумата от 200.00 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 2800.00 лева за периода от 15.06.2014 година до 15.03.2015 година. В касационната си жалба П. С. Н. и М. С. Н. излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявените срещу тях от И. Г. А. и Н. Е. М. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да бъдат отхвърлени, а предявените от касаторите насрещни искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите са посочили, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответниците по касационната жалба И. Г. А. и Н. Е. М. са подали отговор на същата с вх. № 289 430/09.03.2021 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 475/09.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 623/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна като е поискано да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. П. С. Н. и М. С. Н. са били уведомени за обжалваното решение на 14.10.2020 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 287 803/16.11.2020 година, като е подадена по пощата на 13.11.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на П. С. Н. и М. С. Н. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която са отхвърлени предявените от тях срещу И. Г. А. и Н. Е. М. насрещни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2800.00 лева, представляваща стойността на консумативните разноски за ползването на апартамента, предмет на предварителния договор от 12.10.2011 година за периода от 01.05.2013 година до 31.01.2014 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 26.04.2017 година до окончателното плащане, както и за сумата от 200.00 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 2800.00 лева за периода от 15.06.2014 година до 15.03.2015 година, както и в частта с която е уважен предявения срещу касаторите иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от сумата от 1250.00 лева, неустойка за виновно неизпълнение на задълженията по чл. 4.5 и чл. 4.6 от договора в размер на 10 % върху подлежащата на връщане главница. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000.00 лева–за граждански дела, и до 20 000.00 лева–за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. В случая искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е с цена от 1600.00 лева, а този по чл.59, ал. 1 от ЗЗД, поради което никой от двата не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на тези искове. Същото е влязло в сила по отношение на тези искове и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК подадената от П. С. Н. и М. С. Н. касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 260 475/09.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 623/2020 година се оспорва в частта му, с която е уважен иска за присъждане на сумата от 12 500.00 лева, представляваща заплатени по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.10.2011 година вноски за продажна цена на апартамент с идентификатор № 68134.4360.476.7.19, на отпаднало основание, поради прекратяването на предварителния договор и акцесорният на него иск за присъждане на лихва за забава.. При постановяване на решението си съставът на Софийския градски съд е посочил, че въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.10.2011 година П. С. Н. и М. С. Н. са поели задължението да продадат на И. Г. А. и Н. Е. М. апартамент с идентификатор № *** срещу заплащане на сумата от 120 000.00 лева. В чл. 5.2.2, раздел V „Разваляне и прекратяване“ на договора била уговорена възможност на купувачите да прекратят (развалят) договора ако продавачите виновно не им прехвърлели собствеността. Едно от основните задължения за продавачите визирани в чл. 4.2 от договора, било именно снабдяването с всички документи, необходими по закон за извършване на окончателна сделка. В чл. 4.6 от договора било обективирано декларативно изявление на продавачите за статута на продаваемия имот, включително, че не е обременен с тежести, не е предмет на съдебен спор, няма вписани искови молби и трети лица нямат каквито и да било права върху него. Продавачите се легитимирали като собственици на апартамента, предмет на предварителния договор с нотариален акт № 156, том І, рег. № 8653, дело № 146/2010 година на А. Г. Ш.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, с който М. С. Н. го бил закупил от Ч. С. Г.. Последният се легитимирал като собственик на апартамента на основание давностно владение с нотариален акт № 130, том І, рег. № 7221, дело № 119/2010 година на същия нотариус. С влязло в сила на 30.01.2015 година решение от 04.09.2014 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 358/2012 година било признато за установено, че трети лица са собственици на апартамента, като П. С. Н. и М. С. Н. са осъдени да предават владението върху апартамента на тези лица. По делото била представена първа страница от искова молба с вх. № 53 403/14.10.2003 година на Софийския районен съд, върху която било извършено отбелязване-гр. № № 47 002/21009 година, 67-ми състав, подадена от И. Р. срещу В. П. за делба на апартамента, а съгласно удостоверение № 31 949/30.08.2011 година на Службата по вписванията при Софийския районен съд, при проверка на лице-И. Р. и В. П., се оказвали вписвания на искова молба вх. рег. № 22/26.11.2009 година. и законна ипотека том 11, акт 120/1979 година, без данни за заличаване. Вписването на исковите молби било изпълнило своята оповестително-защитна функция да се даде гласност на съдебния спор относно недвижимия имот и да се осигури противопоставимост при конкуренция на права от същия праводател, тъй като придобитите от трети лица вещни права след вписването не можели да бъдат противопоставени на ищеца. Отделно, още по време на сключване на предварителния договор, продавачите при положена минимална дължима грижа могли да извършат проверка в данъчната служба при СО района „Л.“ и по регистрите към кадастралния план в ДАГ. Така щели да установят на кои лица е бил записан апартаментът преди техния праводател Ч. С. Г., предвид обстоятелството, че придобивното му основание произтичало от оригинерен способ, след което да извършат съответни справки по техните персонални имотни партиди в Агенция по вписванията. Същите тези справки, П. С. Н. и М. С. Н. могли да извършат и по-късно, а именно непосредствено след снемане на писменото обяснение от 10.01.2012 година на М. С. Н., като свидетел по пр. вх. № 51032/2011 година на Софийска районна прокуратура по ДП ЗМ № 15038/2012 година, 05-то РУП-СДВР. Наказателното производство било образувано срещу лицата, свидетелствали при обстоятелствената проверка по издаване на констативния нотариален акт № 130, том І, рег. № 7221, дело № 119/2010 година на А. Г. Ш.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара в полза на Ч. С. Г.. Най-малкото, след подаване на обяснението от 10.01.2012 година, продавачите вече били знаели, че е поставено под съмнение правото им на собственост, както и на техния праводател към момента на продажбата. Въпреки знанието за своята неизправност като продавачи, най-късно към 10.01.2012 година, П. С. Н. и М. С. Н. не предприели всички необходими мерки за проверка на собствеността и съответната документация, нито уведомили И. Г. А. и Н. Е. М. за възникналото съмнение в тази насока и за юридическата невъзможност да сключат окончателен договор. Напротив, продължавали да настояват и съответно да получават от тях плащания на вноски от продажната цена през периода 30.05.2013 година–28.10.2013 година. В този смисъл, не била оборена, уредената в общата норма на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, презумпция за вина при неизпълнение на договорно задължение поради неположена дължима грижа. Съставът на Софийски градски съд е приел, че е изпълнена хипотезата на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. от 3 ЗЗД, във връзка с чл. 5.2.2, във връзка с чл. 4. 2 и чл. 4. 6 от предварителния договор, И. Г. А. и Н. Е. М. едностранно да развалят договора и да получат обратно платените на отпаднало правно основание вноски от цената на апартамента. Към момента на развалянето, продавачите не били титуляри на правото на собственост на апартамента. След като праводателят им бил несобственик, договорът за покупко-продажба по нотариален акт № 156, том І, рег. № 8653, дело № 146/2010 година на А. Г. Ш.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара не бил годен да произведе вещноправен транслативен ефект. В тази връзка, продавачите не разполагали с всички необходими документи за сключване на окончателна сделка по смисъла на чл. 4.2 от предварителния договор. Неверни се оказвали декларираните от тях обстоятелства в чл. 4.6 от договора в частта, че имотът не бил предмет на съдебен спор и трети лица нямат каквито и да било права върху него. След като изпълнението на основното задължение на продавачите по предварителния договор, а именно да са собственици на имота, се оказвало невъзможно по тяхна вина, купувачите разполагали с правната възможност да развалят правоотношението по реда на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД и без даване на подходящ срок за изпълнение. Отправената в този смисъл от тях нотариална покана рег. № 13 976/21.07.2014 година на И. Д.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара била получена от П. С. Н. и М. С. Н. на 12.08.2014 година, като характер на покана за разваляне имал и връченият им препис от исковата молба. И. Г. А. и Н. Е. М. били изправна страна в правоотношението и разполагали с правната възможност да го прекратят, за разлика от П. С. Н. и М. С. Н.. Продавачите, като неизправна страна не можели да искат разваляне по реда на чл. 5.2.1 от предварителния договор. Последиците на разваляне не настъпвали нито с отправената от тях нотариална покана в този смисъл, рег. № 3686/13.06.2014 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, с отразено връчване по чл. 47, ал. 1 от ГПК, но без данни за постоянен и настоящ адрес на И. Г. А. и Н. Е. М., нито чрез връчване на насрещната искова молба. Това било така, защото клаузата на чл. 5.2.1 от предварителния договор предвиждала правото им да го прекратят и задържат всички платени вноски при неплащане от купувачите в срок на втора дължима вноска, но само при изричното условие за „наличие на всички необходими документи“. Предвид установената липса на документ, годен да легитимира продавачите като собственици на апартамента, същата клауза била неприложима. По силата на чл. 55, ал. 1, пр. 3, във връзка с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 5.2.2, изр. 3, пр. 1 от договора, продавачите дължали възстановяване на всички платени вноски от продажната цена, като получени на отпаднало основание. Съобразно установените плащания с вносни бележки и извлечение от банкова сметка искът бил доказан и по размер за сумата 12 500.00 лева. Забавата за плащане на сумата настъпвала с изтичане на 14-дневен срок, считано от 12.08.2014 година, когато била връчена нотариална покана рег. № 13 976/21.07.2014 година на И. Д.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара. Искът бил основателен за сумата 1690.00 лева-мораторна лихва за забавено плащане през периода 26.08.2014 година-05.08.2015 година и бил доказан е и по размер, определен от въззивния съд по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на оn-linе калкулатор. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. Н. и М. С. Н. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. С. Н. и М. С. Н. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид посоченото не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. Н. и М. С. Н. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по отношение на констатирана неизправност на страните по предварителния договор за покупко-продажба, изразяваща се в неплащане на уговорени вноски от страна на купувача, както и дължимите суми за консумативни услуги и евентуално по-късното установяване, че за продавача липсва качеството му на собственик; за това следва ли съда да обсъди факта, че процесният имот е закупен от единия съпруг, а впоследствие в предварителния договор са посочени двамата съпрузи като собственици при съпружеска имуществена общност, като по отношение на втория липсва конкретната идеална част от имота и връщането на заплатеното капаро не е установено да е получено от последния, както и води ли това до солидарност за връщане на платеното капаро и за това последиците от влязла в сила присъда свързана с установяване на особена причинна връзка между деянието и престъпния резултат-имотна вреда настъпила като пряко следствие от имущественото разпореждане, осъществено от измаменото лице-което от своя страна е следствие от неправилна представа относно условията и основанието за разпореждането, разпростират ли се и по отношение на лицата на които е обещано да закупят имота, предмет на престъпление от страна на осъдения при условията на пряк умисъл деец, причинил вредата и заблуждението. Третият от въпросите е поставен във връзка с това, че с влязла в сила присъда № 11 255/20.12.2016 година на Софийския районен съд, НО, 115-ти състав, постановена по н. о. х. д. № 11 602/2016 година Ч. С. Г. е признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК при продажбата на апартамента на М. С. Н. и е бил осъден да заплати на П. С. Н. и М. С. Н. сумата от 28 357.60 лева, представляваща обезщетение за причинените от престъплението имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.09.2010 година до окончателното плащане. Това обстоятелство е без значение за отношенията между И. Г. А. и Н. Е. М. и П. С. Н. и М. С. Н. в настоящето производство, тъй като не прави последните собственици на апартамента, за нито един период от време, поради което те не могат да изпълнят задължението си да прехвърлят правото на собственост върху същия. Това дава право на И. Г. А. и Н. Е. М. да развалят договора и да искат платеното по него като част от цената на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Посочената разпоредба не предвижда като условие за връщане на полученото на отпаднало основание, длъжникът да е бил недобросъвестен при получаването на сумите, а е достатъчно основанието, на което те са получени да е отпаднало с обратна сила. В случай, че П. С. Н. и М. С. Н., с оглед осъщественото по отношение на тях престъпление, са били добросъвестни при сключването на предварителния договор това тяхно качество ще се отрази при евентуалната претенция за претърпени от купувачите вреди, вследствие на неизпълнението, какъвто настоящия случай не е. Предвид на това третият от така поставените въпроси не обоснована допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Това се отнася и до първия от посочените по-горе въпроси, тъй като съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД на връщане подлежат само получените на отпаднало основание суми, като това изисква те да са получени от задълженото лице и да се намират в него. В случай, че това е така, без значение е дали тези суми са били заплащани в уговорения по договора размер и падеж, тъй като с получаването им изпълнението е прието и лицето може да претендира само евентуално обезщетение за забавено плащане на сумите. Поради това въпросът за това дали получените суми са били заплатени по уговорения в договора начин е без значение при иск за връщането им по чл. 55, ал. 1, пр.3 от ЗЗД и съдът не е длъжен да изследва този въпрос. Касационното обжалване на решението на Софийски градски съд не се обуславя и от втория от посочените по-горе въпроси, тъй като независимо, че договорът за имота е бил сключен само от единия от съпрузите, доколкото се касае за възмезден договор, имотът е придобит в съпружеска имуществена общност от двамата съпрузи. Това налага участието и на двамата при сключването на предварителния договор, доколкото ако той е сключен само от единия съпруг, несъгласието на другия би било пречка за сключването на окончателния договор или за обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Съпружеската имуществена общност е бездялова и затова не се изисква посочването на това кой от съпрузите каква част от имота притежава, както и е без значение на кой от двамата съпрузи са заплатени подлежащите на връщане суми. За това задължение съпрузите носят солидарна отговорност, като солидарността произтича не от договорна уговорка между страните, а следва по силата на закона. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 475/09.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 623/2020 година, по подадената срещу него от П. С. Н. и М. С. Н. касационна жалба с вх. № 287 803/16.11.2020 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото П. С. Н. и М. С. Н. ще трябва да заплатят на И. Г. А. и Н. Е. М. сумата от 1990.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение