Определение № 5479 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1627/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Гиро ленд” ООД, гр.П. и на А. Х. К. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 233 от 22.12.2023 г. по гр.д. № 322/ 2023 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 65/ 2022 г., на основание чл.232 ал.2 ЗЗД касаторът „Гиро ленд” ООД, гр.П., като наемател, а касаторът А. Х. К. в качеството на поръчител, са осъдени солидарно да заплатят на Л. А. М. сумата 36 338,28 лева - левовата равностойност на 18 579,48 евро, съставляваща неплатена наемна цена за периода от 22.04.2021 г. до 21.10.2021 г., по договор за наем от 22.10.2018 г. за ползване на недвижим имот, представляващ търговски обект с площ от 168 кв.м., на един етаж, с предназначение: „За обществено хранене“, находящ се на партерен /приземен/ етаж от сграда, намираща се в гр.Пловдив, ул.“11 август“ № 2, ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от датата на предявяване на иска 22.10.2021 г. до окончателното плащане, както и 2 186,11 лв разноски по делото. Като основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол жалбоподателите формулират процесуалноправния въпрос „за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и наведените от страните доводи и възражения“, който считат, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това излагат доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт поради явната му необоснованост. Съдът бил постановил акта си с изводи за логически и житейски обосновано и необосновано, не според обективно установеното по делото, а според субективните си възприятия, при липса на критичен анализ на свидетелските показания и липса на коментар съвпадат ли показанията на две групи свидетели и какви изводи следват от това. Ответната страна Л. М. оспорва жалбата като поддържа, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. Поради това моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а излага и съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявените срещу касаторите искове, въззивният съд приел, че между страните по делото Л. и А. М. /последният починал, с единствен правоприемник Л. М./ и „Гиро ленд“ ЕООД бил сключен валиден писмен договор за наем от 22.10.2018 г. с нотариална заверка на подписите, а ответникът А. К. в лично качество сключил с наемодателите писмен договор за поръчителство, инкорпориран в чл.16 от същия договор, като се задължил да отговаря солидарно с наемателя за задълженията му по договора. Не било спорно, че ползването на търговския обект – предмет на договора, е било предоставено от наемодателите на наемателя и той е осъществявал ползването на обекта до 02.12.2020 г.; че за процесния период наемателят не е платил наемната цена; както и че договорът за наем през процесния период не е бил прекратен. Спорът бил съсредоточен върху релевираното от ответниците правоизключващо възражение, че за процесния период наемодателят не е изпълнил задължението си да предостави на наемателя ползването на процесния имот. Възраженията на ищеца срещу допустимостта на свидетелските показания за установяване на това възражение съдът отхвърлил, като приел, че договорното правоотношение между страните произтича от писмен договор на стойност над 5 000 лв., но по отношение на неговото съществуване не се споряло, а чл.164 ал.1 ГПК не забранявал изпълнението или неизпълнението на непарични задължения по договора да бъде установявано с гласни доказателствени средства. След анализ на свидетелските показания обаче, съдът намерил въведеното от ответниците правоизключващо възражение за недоказано. Между показанията на свидетелите Х., П. и У., от една страна, и показанията на свидетеля Ч., от друга страна, имало противоречие относно обстоятелството дали ищецът е имал ключ от процесния търговски обект към началото на 2022 г. Свидетелите Х. и У., разпитани по искане на ответниците, давали показания, че ключовете за търговския обект били предадени на ищеца още на 10.01.2021 г., но съдът не кредитирал тези показания. Свидетелката У. съобщила, че на тази дата /ден неделя/ свидетелят Х. случайно забелязал през витрината на магазин за дрехи минаващия по улицата ищец, без да има предварително уговорена среща с него, излязъл от магазина двамата разговаряли, след което Х. се върнал в магазина, и казал на У., че е върнал на Л. М. ключовете от наетия обект. Свидетелката не твърдяла да е видяла предаване на ключовете, като информацията й била базирана изцяло на казаното й от Х.. Показанията на самия Х. обаче били вътрешно противоречиви. От една страна свидетелят съобщавал, че на 10.01.2021 г. не е имал уговорена среща с Л. М., случайно го е видял да минава пред магазина за дрехи, спрял го на улицата и му предал ключовете от обекта. Същевременно твърдял, че търговският обект е преустановил дейността си още на 02.12.2021 г., като ключовете от него били в колата му, но нито Х., нито У. съобщавали по време на разговора с М., Х. да е ходил до колата си, за да вземе от там ключовете. Същевременно, без да имал уговорка с ищеца точно в този ден, Х. нямал причина да носи в себе си ключовете от обекта, тъй като той вече е бил освободен, и там не се е извършвала търговска дейност. Освен това съдът отбелязал, че първоначално в показанията си свидетелят Х. съобщавал, че е дал на ищеца два ключа на един ключодържател с надпис „Гиро ленд“. По-късно заявил, че ключове имала и чистачката, но му ги била предала, и той всъщност дал на ищеца две връзки с по два ключа. Твърденията и на двамата свидетели за осъществената среща на 10.01.2021 г. на Х. с М. се опровергавали от показанията на свидетеля Ч., който установявал, че в същия ден и по същото време той е бил заедно с ищеца Л. М. в дома му в [населено място], по повод помен за отбелязване на 1 година от смъртта на бащата на ищеца. Съдът добавил, че твърдението на свидетеля Х., че е предал ключовете за обекта на наемодателя, се опровергавало и от обстоятелството, че повече от година по-късно – на 26.03.2022 г. - ищецът не е имал ключ за достъп до имота, а за да отстрани теч в него е бил подготвен да реже с ъглошлайф вратата, ако не се намери друг начин за отстраняване на аварията. Това било потвърдено и от самия Х., според когото на 26.03.2022 г. ищецът му се е обадил и искал от него да отиде в търговския обект във връзка с теч на вода, но свидетелят отказал да отиде. Що се касае до съобщеното от свидетелите П., У. и Х., че наемателят е преустановил ползването на наетия търговски обект още през месец декември 2020 г. и е изнесъл от там цялото си оборудване, то се опровергавало от представените по делото писмени доказателства – фактури за консумирана ел.енергия, две от които се отнасяли за м. април и май 2021 г., които установявали консумация на електрическа енергия в обекта. Фактурите били косвени доказателства за ползване на търговския обект, но преценявани във връзка с установените логически несъответствия в показанията на свидетелите, разколебавали извода, че наемателят е преустановил ползването на обекта и е предал ключовете на наемодателя. Логически и житейски необосновано било и обстоятелството наемодателят да приеме ключовете на търговския обект на улицата, в непосредствена близост до него, без да извърши оглед на състоянието и наличностите в имота в присъствието на свидетеля Х.. Неубедително било свидетелят Х., в качеството си на отговорник за търговския обект, да предаде ключовете на наемодателя, без да поиска съставянето на констативен протокол за предаване на обекта в състоянието, изискуемо от договора. Освен това по делото нямало никакви доказателства наемодателят да е възпрепятствал наемателя да ползва търговския обект съобразно неговото предназначение. През процесния период в имота не била извършвана търговска дейност от друг наемател, нито ищецът посещавал имота, сменял ключовете за достъп, прекъсвал снабдяването с електрическа енергия и вода или по друг начин възпрепятствал наемателя да ползва имота. Необяснима била и пасивността на ответниците да отправят нотариална покана до адреса на наемодателя, с която да го поканят да им предостави достъп до наетия обект, ако били верни свидетелските показания за няколкократно настояване от наемателя пред наемодателя да предаде ключовете. Затова съдът намерил, че при лежаща върху ответниците доказателствена тежест да проведат пълно главно доказване на релевираното от тях правоизключващо възражение, те не са установили по несъмнен начин, че ищецът не е изпълнил задължението си като наемодател по договора да предостави на наемателя ползването на търговския обект. След като било безспорно, че за процесния период между страните имало валиден договор за наем и не се твърдяло наемната цена за процесния период да е била заплатена от наемателя на наемодателя по уговорения в договора начин /по банков път/, искът се явявал доказан. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос обуславя обжалваното решение, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, затова по повдигнатия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съдебната практика приема, че очевидна неправилност е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да бъде счетен за очевидно неправилен, доводите му са за неправилна преценка на свидетелските показания и неправилни фактически установявания, извършени в противоречие с правилата на формалната логика. Това са доводи за наличие на касационните основания по чл.281 т.3 пр.2 и 3 ГПК, а не такива за очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По тези съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и