Определение № 285 от 03.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6638/2014 г.

ВКСII гражданско отделение03.07.2015 г.докладчик Никова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 173 от 07.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 95/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място]. ОСЪЖДА П. Г.” О. ДА ЗАПЛАТИ на А. С. Е. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита в касационното производство. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 2567 от 16.06.2015 г., подадена от [фирма], чрез процесуални представители адвокат К. Б., адвокат М. Е. и адвокат Г. Ч., която е насочена против решение № 173 от 07.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 95/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място]. Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на исковете. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. Със становище вх.№ 10685 от 28.11.2014 г. допълва оплакванията си, като се позовава и на отменителното основание по чл.281, т.2 ГПК. Ответникът по касация А. С. Е. чрез адвокат Б. П. и адвокат Н. Д. от АК – С. е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 – чл.273 ГПК, окръжният съд е потвърдил решение № 97 от 24.07.2013 г. и поправящото го решение № 8 от 16.01.2014 г. – и двете постановени по гр.д.№ 359/2012 г. на Районен съд – Златоград, с които е признато за установено по отношение на [фирма] - гр. М., че А. С. Е. е собственик на застроено и незастроено място, с площ 1 021 кв.м, представляващо УПИ II-2419 по ЗРП на [населено място], одобрен със Заповед № РД-221 от 16.02.1982 г. на Председателя на ОНС С., изменен и допълнен със Заповед № 704 от 23.12.2003 г. на Кмета на [община], при посочени в диспозитива граници на УПИ, идентичен с част от ПИ с идентификатор 31111.36.315 по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-75 от 15.07.2008 г. на Изпълнителният директор на АГКК - [населено място], ведно с построените и придобити в собственост по реда на приращението - чл.92 ЗС – „Мобилна газ-станция за зареждане на автомобили”,сграда № 1 с идентификатор 31111.36.315.1 (едноетажна, със застроена площ 33 кв.м.) и „Пълначно за газови бутилки” - сграда № 2 с идентификатор 31111.36.315.2, с площ 8 кв.м., като [фирма] е осъден да предаде на А. С. Е. така описания имот. Отхвърлен е насрещният иск, предявен от [фирма] срещу А. С. Е. за заплащането на сумата 24 900 лева, представляваща частичната стойност на извършените подобрения върху имот с планоснимачен номер 2419, кв.149 по плана на [населено място] - като погасен по давност и недопустим, както и е отхвърлено заявеното от [фирма] срещу А. С. Е. възражение за задържане на имотите на основание чл.74, ал.2 вр.чл.72, ал.3 ЗС - като неоснователно и недоказано. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по силата на договор за дарение от 1997 г. А. С. Е. е придобил собствеността върху имот пл.№ 2419, кв.149, с площ от 1 747 кв.м. по плана на [населено място]. Сегашният ПИ с идентификатор 31111.36.315 по КК на [населено място] е идентичен по местоположение с ПИ № 2419, и за него са отредени УПИ ІІ-2419 – за мобилна газстанция и УПИ ІІІ-2419 - за автомивка. С оформен на 16.10.2001 г. нотариален акт А. С. Е. продал на [фирма] дареното му през 1997 г. дворно място с площ от 1 747 кв.м. при цена 8 735 лв. На 13.04.2005 г. А. С. Е. предявил иск по чл.87, ал.3 ЗЗД против дружеството – купувач за разваляне на договора за продажба поради неплащане на цената. Образувано било гр.д.№ 66/2005 г. по описа на Районен съд – Златоград, в рамките на което на 18.05.2005 г. бил предявен и приет за съвместно разглеждане насрещен иск на дружеството против А. С. Е. за заплащане на 9 900 лв. - частичната стойност на извършени подобрения в имота, които са на обща стойност 616 298,82 лв. С влязлото в сила на 16.07.2009 г. решение договорът бил развален, както и бил уважен насрещният иск за заплащане на 9 900 лв. - частична стойност на подобренията, представляващи мобилна газстанция и пълначно за газови бутилки. На 18.03.2010 г. бил предявен иск от А. С. Е. против [фирма] за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на имота с идентификатор 31111.36.315 без основание от дружеството за периода от 24.12.2008 г. до подаване на исковата молба, въз основа на което било образувано гр.д.№ 33/2010 г. на Смолянски окръжен съд. По делото е постановено решение № 27 от 05.07.2011 г., частично отменено от АС – Пловдив с решение № 563 от 29.11.2011 г. по в.гр.д.№ 856/2011 г. (влязло в сила на 06.01.2012 г.), като П. Г.” О. било осъдено да заплати на А. С. Е. сумата 8 229,26 лв. - обезщетение за ползване на имота без основание за периода от 24.12.2008 г. до 18.03.2010 г., както и е отхвърлено възражението на П. Г.” О. за прихващане със сумата 33 104,30 лв., представляваща част от сума с общ размер 616 298 лв. - обезщетение за извършени от дружеството подобрения в имота с мотив, че вземането е погасено по давност. Въззивният съд е приел от правна страна, че собственик на процесния ПИ 31111.36.315 е А. С. Е. - по силата на договора за дарение от 1997 г., предвид обратното действие на развалянето на договора за продажба от 2001 г., при което имотът е върнат обратно в патримониума му, а по отношение на сградите – на основание чл.92 ЗС. Като неоснователни са преценени заявените от дружеството възражения, че е придобило собствеността върху земята, сградите и правото на строеж по силата на упражнявано добросъвестно владение в качеството му на купувач по договора от 2001 г. - от 16.10.2001 г. в продължение на повече от пет години. За да формира този извод, съдът е приел, че съгласно чл.116, б.„а” ЗЗД, съответно приложима към придобивната давност по силата на чл.84 ЗС, давността се прекъсва с признаване на правото на собственост от владелеца. Съдът се е позовал на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1118/2011 г., I г. о. и е посочил, че такъв е случаят, когато, макар и да не заявява изрично, че адресатът на изявлението е собственик на вещта, авторът на това изявление претендира права, произтичащи от правото на собственост на адресата на изявлението – например, когато претендира за заплащане на направените от него подобрения в чуждия имот. Тъй като такова действие е осъществено от дружеството по гр.д.№ 66/2005 г. на РС – Златоград на 18.05.2005 г., то от 18.05.2005 г. давността е прекъсната с признаване от дружеството на правото на собственост на ищеца. По аналогични съображения окръжният съд е приел, че прекъсване на придобивната давност е настъпило и на 16.06.2010 г. – датата на заявеното възражение за прихващане по гр.дело № 33/2010 г. на СмОС срещу претенцията за обезщетение по чл.59 ЗЗД. Доколкото в случаите на разваляне на договора по причина поведението на приобретателя (както е в настоящия случай – продажбата е развалена поради неизпълнението на задължението за заплащане на цената), той се счита за недобросъвестен владелец и след като давността е прекъсната на 18.05.2005 г., то от тогава насетне следва да са изтекли десет години на владение по чл.79, ал.1 ЗС в полза на дружеството. Това основание не се е реализирало до предявяването на исковете по настоящото дело на 12.10.2012 г. С обратното действие на развалянето на договора е отнето от дружеството и правото на строеж върху земята като елемент от правото на собственост, и при осъществяване на постройките - правото на собственост върху тях. В своето изложение касаторът формулира следните правни въпроси:

Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по основателността на въззивната жалба, въз основа на непредявено в нея оплакване относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение ? Допустимо ли е това да има за резултат уважаване на преклудирано възражение на въззиваемата страна ?;

Допустимо ли е предявяване на вземане за извършени подобрения в имот чрез насрещен иск в процес по разглеждане на искане за разваляне на договора, въз основа на който е прехвърлена собствеността върху имота да се приеме за признание на собствеността, по смисъла на чл. 116, б. „а" от ЗЗД, във вр. с чл. 84 от ЗС ?;

Допустимо ли е направено възражение за прихващане в процес с правна квалификация на иска по чл. 59 от ЗЗД да се приеме за признание на собствеността, по смисъла на чл. 116, б. „а" от ЗЗД, във вр. с чл. 84 от ЗС ? и

Допустимо ли е предявяването на насрещен иск за извършени подобрения на различно правно основание, след като в предходно производство е прието, че възражение за прихващане, с друга част от вземането, е погасено по давност ? Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

–

На първо място, с оглед становището с вх.№ 10685 от 28.11.2014 г., съдът следва да съобрази дали не е налице основанието за допускане, разяснено с т.1 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, защото не е събран пълния размер на дължимата държавна такса. Касационният съд не споделя това становище, доколкото допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали исковата молба е редовна от гледна точка разпоредбата на чл.128, т.2 ГПК няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно - не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.

–

По поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси:

–

Първият от тях няма обуславящо значение за изхода на спора. Видно от текста на въззивната жалба срещу първоначалното решение № 97 от 24.07.2013 г. на районния съд, настоящият касатор е заявил оплакване срещу правилността на съдебния акт с довод, че първоинстанционният съд неправилно е преценил като неоснователно заявеното възражение за изтекла придобивна давност. Така заявеното оплакване е обсъдено във въззивното решение, но е прието за неоснователно по аргумент от приложението на чл.116, б.„а” ЗЗД вр.чл.84 ЗЗД. Довод в тази насока е наведен от А. С. Е. още със становището му, депозирано с вх.№ 237 от 06.02.2013 г. в приложение на чл.143 ГПК и е преповторен с отговора на тази въззивна жалба, поради което твърдението, че по този начин е уважено преклудирано възражение на въззиваемата страна, не кореспондира с данните по делото.

–

Вторият и третият въпроси имат обуславящо значение за спора, но по отношение на тях не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който се позовава касатора. Съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Наличието на уеднаквена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая такава съществува, а именно - цитираното от въззивния съд решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1118/2011 г., I г.о. Със същото е разяснено, че съгласно чл.116, б.„а” ЗЗД признанието на вземането от длъжника води до прекъсване на погасителната давност за това вземане, като на основание чл.84 ЗС правилата на ЗЗД за прекъсване и спиране на погасителната давност се прилагат съответно и за придобивната давност. Това означава, че признанието на правото на собственост може да прекъсне придобивната давност на владелеца. За да бъде прекъснат давностният срок е необходимо едностранното изявление на владелеца да е съобщено или узнато от собственика и да съдържа недвусмислено заявление, че собственикът има вещни права върху владяната вещ. Признанието на правото на собственост в това заявление може и да не е изрично, а да следва от съдържанието на изявлението, като такъв е случаят, когато, макар и да не заявява изрично, че адресатът на изявлението е собственик на вещта, авторът на това изявление претендира за права, произтичащи от правото на собственост на адресата на изявлението, например когато претендира за заплащане на направените от него подобрения в чуждия имот. Тази постановка се споделя от настоящия състав на съда, тя е възприета и от въззивния съд, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по посочените въпроси при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

–

По отношение на четвъртия от поставените въпроси, касаещ произнасянето по насрещния иск, не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с данните по делото. Съпоставката между текста на насрещната искова молба от 18.05.2005 г. по гр.д.№ 66/2005 г. на РС, отговора на исковата молба по гр.д.№ 33/2010 г. на Смолянски окръжен съд, с който на 16.06.2010 г. е заявено възражението за прихващане по това дело срещу претенцията за обезщетение по чл.59 ЗЗД и насрещната искова молба по настоящото дело сочи, че и в трите случая касаторът е сезирал съда с искане да получи защита по отношение на едно и също право, макар и за отделни негови части. Заявени са едни и същи обстоятелства, от които касаторът извежда правото си на обезщетение за извършените подобрения и в този смисъл не е налице причина да се приеме, че трите претенции почиват на различни правни основания. Това е така, защото основанието на иска се свежда до обстоятелствата, представляващи правопораждащ факт, а не правната норма, която следва да бъде приложена в случая. Задължението за излагане на обстоятелствата тежи за страната по силата на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, респ. – чл.131, ал.2, т.5 ГПК, а подвеждането им под хипотезата на определена правна норма е функция на съда. В този смисъл дори в насрещните искови молби и в молбата, с която е заявено възражението за прихващане, да бяха посочени различни приложими според касатора правни норми (а това в случая не е налице) по отношение на едни и същи правопораждащи факти, нито има обвързваща сила спрямо съда, нито означава, че по трите отделни дела (и в частност по настоящото дело и по гр.д.№ 33/2010 г. на СмОС) касаторът е заявил претенции за подобрения на различни правни основания.

–

Предвид настоящото произнасяне касаторът следва да понесе отговорността за направените от ответника по касация А. С. Е. разноски – сумата 500 лв., представляваща договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

–

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.

Диспозитив

Мотиви

Цитирани разпоредби