Определение № 5252 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 725/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба, подадена от С. К. М., чрез адв. Б. А., против въззивно решение № 1237 от 29.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1406/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна в частите, с които е потвърдено решение № 760 от 07.03.2023 г., постановено по гр. д. № 4447/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, за осъждането на С. К. М. да заплати на К. С. М., чрез неговата майка Б. Д. М., сумата 3600 лева, представляваща издръжка за периода от 05.04.2021 г. до 04.04.2022 г., както и в частта, в която ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата Б. Д. М.. Въззивното решение не е обжалвано от касатора в останалата част, касаеща присъждането на месечна издръжка в размер на 300 лева, считано от датата на подаване на исковата молба в съда. В частите, с които съдът се е произнесъл по предявените искове за прекратяване на брака между страните, вината за неговото разстройство, фамилното име на ищцата след развода, упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете, както и режимът на лични отношения, първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано от страните. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е авансово плащане на задължение за издръжка на дете и отпада ли отговорността на родителя за издръжка за периода след плащането до изчерпване на платената авансова сума?“; 2/ „При възлагането на ползването на семейното жилище, съдът преимуществено от интересите на родителя на когото се предоставят родителските права ли се ръководи или от интересите на детето?“. Ответната страна по жалбата Б. Д. М., чрез адв. П. С., в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба поради отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената служебна проверка, намира касационната жалба за недопустима в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по иска по чл.149 СК, като подадена против съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 от този кодекс, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършили пълнолетие деца. Следователно искът по чл.149 СК – издръжка за минало време, е изключен от касационен контрол. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В останалата част, досежно претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище, касационната жалба е допустима. Съгласно чл. 59 СК, при предявен иск за прекратяване на брака, съдът е длъжен да се произнесе по въпросите: при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на лични отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца съдът се произнася служебно и относно ползването на семейното жилище ( чл. 56, ал. 1, изр. 2 СК ). Това е пакет от мерки, целящи охрана на висшия интерес на децата, за който съдът следи и служебно, поради което и произнасянето по нито един от посочения кръг въпроси не е изключен от касационен контрол. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, ВКС съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд се е развило по предявени от Б. Д. М. срещу С. К. М. искове с правно основание чл. 49 СК за развод поради разстройство на сключения между страните граждански брак на 06.11.1999 г., като се обяви, че вина за разстройството на брака има съпругът; предоставяне упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете К. С. М., роден на 19.11.2007 г., на майката и определяне на местоживеенето на детето при нея; определяне на режим на лични отношения на бащата с детето; за присъждане в полза на детето на издръжка в размер на 300 лева месечно, дължима от бащата, считано от датата на завеждане на исковата молба /05.04.2022 г./, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска; за предоставяне на ползването на семейното жилище на съпругата, както и след прекратяване на брака, тя да носи предбрачното си фамилно име. Предявен е бил и иск с правно основание чл. 149 СК от К. С. М. за осъждане на ответника да му заплати, чрез неговата майка Б. Д. М., сумата от 3600 лв., представляваща издръжка за минал период от 05.04.2021 г. – 04.04.2022 г. Предмет на въззивна проверка е било първоинстанционното решение в частите, с които: 1/ ответникът С. К. М. е осъден да заплаща в полза на К. С. М., чрез неговата майка и законен представител Б. Д. М., издръжка в размер на 300 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба /05.04.2022 г./, до пето число на месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска; 2/ ответникът С. К. М. е осъден да заплати в полза на К. С. М., чрез неговата майка и законен представител Б. Д. М., на основание чл.149 СК сумата от 3 600 лева, представляваща издръжка за минал период от 05.04.2021 г. до 04.04.2022 г.; 3/ ползването на семейното жилище, представляващо апартамент на адрес в гр. Варна, кв. „Аспарухово“, ул. „Балкапан“, бл. 4, ет. 9, ап. 69, е предоставено на съпругата Б. Д. М.. Настоящото производство е образувано по касационна жалба, насочена срещу частите от въззивното решение, касаещи произнасянето на съда по исковете по чл.149 СК и чл. 56 СК - за издръжка за минал период, както и за предоставяне ползването на семейното жилище. Както бе посочено по-горе в определението, касационната жалба е допустима единствено в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по въпроса за ползването на семейното жилище. Въззивният съд след анализ на събраните писмени и гласни доказателства - показанията на свидетелите на страните Т. и С., преценени при условията на чл.172 ГПК, е приел за установено, че процесният апартамент в гр.Варна, който е съпружеска имуществена общност, представлява семейно жилище по смисъла на § 1 от ДР на СК; че между страните не съществува търпимост, която да позволява апартаментът да се ползва и от двете страни, заедно с детето; че според показанията на св. Т. съпругът е злоупотребявал с алкохол и ставал заядлив, тормозел психически съпругата си, с намерение да започне скандал, поради което и тя напуснала семейното жилище с детето и заживяла с него на квартира в гр.А.; че детето учи в гр.Варна и се налага ежедневно да пътува; че бащата и детето от години не са се виждали, детето не искало да се вижда с баща си, притеснено за това да не се случи нещо с майка му и то да бъде разделено от нея; че и двете страни по делото не разполагат с друго жилище, поради което и за двамата е налице жилищна нужда. Съдът е посочил, че за да се произнесе по въпроса за ползването на семейното жилище следва да се води изключително от интереса на детето; че този интерес налага то да се отглежда в собственото на родителите жилище без да е принудена майка му да заплаща наемна цена; че необходимостта от ремонт на апартамента не променя този извод, за ремонта са необходими средства, но те биха могли да бъдат осигурени за сметка на заплащаната към момента наемна цена за жилището в гр. А., а и същият има временен характер; че ползването на жилището от майката с детето, ще позволи на последното да живее във Варна, където учи и тренира футбол, без да е необходимо заделяне на суми от семейния бюджет за заплащане на наем, ще облекчи придвижването му до училище като не ще се налага ученикът да сменя два автобуса; че бащата следва да е в състояние да задоволи жилищната си нужда по друг начин, доколкото е в трудоспособна възраст и без установени по делото заболявания, които да му пречат да си осигурява достатъчно доходи. При тези мотиви на съда се обосновава извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението в частта на произнасянето по въпроса за ползването на семейното жилище. Поставеният от касатора въпрос, касаещ тази част от въззивното решение, е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В задължителната и в трайно установената практика на ВКС е разяснено, че при решаване на спора за семейното жилище по чл. 56, ал. 2 от СК решаващ е интересът на непълнолетните деца - ППВС № 12/71 г, ППВС № 10/1971 г. и ППВС № 1/12.11.1974 г. по т. д. № 3/1974 г. ., както и множество съдебни решения, постановени по чл.290 ГПК /пр. Р № 60208 от 03.12.2021 г. по гр.д.№3523/2020г. на ВКС, ІV ГО; Р № 58/16.04.2019 г. по гр.д № 2931/2018 г., на ВКС IV г.о., и други/. Същото е приел и въззивният съд, като е обосновал именно този интерес. По изложените съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта на произнасянето по въпроса за предоставяне ползването на семейното жилище. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е представил доказателства за сторени такива пред ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,