Определение № 3605 от 17.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1967/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Х. М. и Ю. Х. М. срещу решение № 1572 от 27.06.2019 г. по в. гр. д. № 5226/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което след отмяна на решение № 3578 от 04.06.2018 г. по гр. д. № 11167/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, І-7 състав са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Застрахователна компания - Олимпик“ АД, Република Кипър, чрез клона „Застрахователна компания Олимпик - клон България“ КЧТ искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на сумите от по 40 000 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща Х. М. С., настъпила на 25.12.2015 г. в резултат на ПТП, осъществило се на 28.11.2015 г., и искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 173 лв. на всеки един от ищците, представляваща законната лихва върху главницата от 40 000 лв. за периода от 28.11.2015 г. до 07.09.2016 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационните жалбоподатели изразяват становище, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като мотивите му са основани само на гласни доказателства. Излагат също аргументи, че съдът не е следвало да допуска разпит на свидетели, поискани от ответната страна, след разпита на свидетелите, поискани от ищците, за изясняване на едни и същи факти и обстоятелства в различни открити заседания, поради вероятност от повлияване. Касационните жалбоподатели твърдят, че апелативният съд не е отчел, че са деца на починалия при процесното ПТП, както и че липсват твърдения за влошени отношения между тях. Считат, че емоционалната връзка дете-родител би могла да се приеме за житейски презумптивна. Оспорват като необоснован и в разрез със събраните доказателства извода на решаващия съд, че липсва каквато и да е връзка между тях и пострадалия. Навеждат доводи, че атакуваният акт противоречи на Директива 2012/29/ЕС относно правото на жертвите на престъпление да получат обезщетение. Твърдят, че въззивният съд неправилно е счел, че правото на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък е предпоставено от живеенето в общо домакинство с пострадалия. Молят въззивното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвеждат следните въпроси: „1. относно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет на делото; 2. относно правото на децата на починалото при ПТП лице на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинената смърт на техния родител; 3. Задължително ли е починалият вследствие на застрахователното събитие, респ. на ПТП, да е живял в едно домакинство с членовете на семейството си, по смисъла на чл. 2, пар. 1, б. „Б“ Директива 2012/29/ЕС, за да имат право последните да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради настъпилата му смърт?“ Касационните жалбоподатели твърдят, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовават: по въпроса по т. 1 – на ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 2 – на ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. от ОСНГТК на ВКС. По отношение на въпроса по т. 3 касаторите сочат, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Застрахователна компания - Олимпик“ АД /н./, Република Кипър чрез клона „Застрахователна компания Олимпик - клон България“ КЧТ не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че М. Х. М. и Ю. Х. М. са деца на пострадалия при процесното ПТП Х. М. С., като към датата на настъпване на смъртта му те са били съответно на 30 г. и 28 г. След обсъждане на събраните по делото свидетелски показния въззивният съд е извършил преценка, че не може да даде вяра на показанията на ангажираните от ищците свидетели А. и А., които твърдят добра приятелска връзка в продължение на 10 г. с пострадалия и съпругата му, като въпреки това не са наясно с родствената връзка на страните и починалия, не могат да наименуват населеното място, в което е живеел пострадалият, и считат здравословното му състояние за добро, а поведението му за обичайно. Изтъкнал е, че тези гласни доказателства противоречат на събраните по делото писмени доказателства, че починалият вследствие ПТП е страдал от заболяване „Олигофрения, имбецилност лека степен“ и е бил негоден за всякакъв вид труд поради силно умствено изоставане, както и за постоянния му адрес. Изтъкнал е, че тези показания се отличават с вътрешна противоречивост и не си съответстват, както и са лишени от конкретика и познаване на съществени обстоятелства от живота на семейството. Съдът е кредитирал показанията на другата група свидетели - свидетелите Г. и Б., водени от ответника, като последователни, логични, детайлни и кореспондиращи изцяло със събраните по делото писмени доказателства. Приел е, че още от 2000 г. ищците не са поддържали никакви отношения с пострадалия – нито са го посещавали, нито той е ходил при тях. Посочил е, че въпреки безпомощността му и нуждите му от грижа и издръжка, ищците от навършване на пълнолетие не са се грижили за баща си и не са го подпомагали финансово, като грижите за него са полагани от лица, които са били без родствена връзка с М.. Решаващият състав на въззивния съд е отчел, че след процесното произшествие пострадалият е бил в тежко състояние с риск за живота, но ищците не са го посещавали в лечебното заведение, нито са се интересували от здравословното му състояние и до смъртта му /около месец след ПТП/ не са участвали в грижите за него. Изтъкнал е, че след настъпване на смъртта на М. разходите за погребението му са поети от сестрите му, а не от децата му. Въз основа на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото съдът е формирал извод, че не се установява ищците да са претърпели каквито и да е болки и страдания във връзка със смъртта на баща си. Напротив, според съда, по делото се налага извод за пълна липса на духовна или физическа близост на ищците и техния баща, за незаинтересованост на ищците от живота и проблемите на техния баща, датираща повече от 15 години преди инцидента и за липса на съпричастност с тежкото му състояние след катастрофата. В решението са изложени съображения, че близката родствена връзка сама по себе си не е достатъчно основание, за да обоснове право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Съдът е подчертал, че неимуществените вреди не се презумират, а подлежат на доказване, като доказателствената тежест за това лежи върху ищците. Поради липса на успешно проведено пълно и главно доказване на настъпилите неимуществени вреди съдът е счел, че исковете подлежат на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос от изложението на основанията за достъп до касация се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си доводите на страните и събраните по делото доказателства, като изложи мотиви в съответствие с изискванията на ГПК. Този въпрос е значим за изхода на делото и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице въведената от касаторите допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната практика на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд изцяло се е придържал към тази практика, което изключва въведеното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Атакуваното въззивно решение обективира подробно обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства. След анализ на свидетелските показания съдът е мотивирал кои от тях кредитира и поставя в основата на изводите си по спорния въпрос дали ищците са претърпели неимуществените вреди, чието обезщетяване претендират. Доводите на касаторите, в контекста на които е поставен разглежданият процесуален въпрос, са свързани с обстоятелства, които според тях разколебават вярата на съда в показанията на свидетелите, ангажирани от ответника, а именно разпитът на двете групи свидетели в различни съдебни заседания, непосредственото изслушване на свидетелите от първоинстанционния съд и преценката на гласните доказателства от състава на въззивния съд, както и дългото пътуване на свидетелите Г. и Б., за да дадат показания в полза на ответника застраховател. В този смисъл се касае до оспорване на извършената преценка на свидетелските показания, съответно на правилността на въззивното решение, която не подлежи на контрол в стадия по селекцията на касационните жалби /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Вторият въпрос на касаторите не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваното решение не е отречена материалната легитимация на децата да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен родител, а е прието, че в конкретния случай ищците не са установили при условията на пълно главно доказване, че са претърпели неимуществени вреди от смъртта на техния баща. В случая не е обоснована и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по релевантния въпрос презумират ли се близките отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение от непозволено увреждане и следва ли последният да проведе пълно и главно доказване на претърпените неимуществени вреди. По тези въпроси е формирана практика на ВКС, намерила израз в решение № 147 от 19.06.2012г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 136 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г. на ВКС, ІІI гр. о. и др. Съгласно тази практика по аргумент от нормата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения за вреди от непозволено увреждане, той следва да докаже противоправното действие или бездействие, настъпилите вреди и причинната връзка между противоправното поведение и вредите. Вината се предполага /чл. 45, ал.2 ЗЗД/ до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника. Ищецът, при условията на пълно и главно доказване, следва да установи останалите елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане. В този смисъл по иск за обезщетение, включително по пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Както е прието и в ППВС № 4/61 г. правилното прилагане на закона изисква за присъждане на обезщетение за вреди да се установи, че действително са претърпени такива вреди. Изводите на въззивния съд изцяло съответстват на посочената практика на ВС и ВКС, поради което не може да се приеме за осъществило се допълнителното основание за достъп до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на решаващите изводи на въззивния съд. В атакуваното решение не е отречено правото на лице, което не е живяло в едно домакинство със свой близък роднина, да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на последния. Обстоятелството, че ищците не са живеели със своя баща, е съобразено наред с останалите установени по делото обстоятелства относно липсата на поддържани между тях контакти и отношения, за да формира съдът извод, че не са налице претърпени от ищците болки и страдания във връзка със смъртта на Х. С. при ПТП, подлежащи на обезщетяване. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по обсъждания въпрос изключва необходимостта от произнасяне по осъществяването на въведеното допълнително основание за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение