Определение № 19 от 13.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 886/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №17975 от 27.10.2014г. по т.д. №11332/2014г. на Софийски градски съд, II Г въззивен състав. С него е отменено решение от 09.06.2014г. по гр.д. №49229/2013г. на Софийски районен съд, I ГО, 30 състав, като вместо него е постановено друго, с което [фирма], [населено място], е осъдено да върне на И. А. Т. и на Р. А. И., следния недвижим имот: магазин №1, находящ се в [населено място], [улица], на жилищен етаж партер, с Р. 86,40 кв.м., в това число полезна площ от 72,36 кв.м., състоящ се от помещение на две нива, на основание чл.233 ал.1 изр. от ЗЗД, вр. чл.87 от ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като приемането на договора за наем за прекратен на основание, непосочено от ищците в първата съдебна инстанция, представлява произнасяне по непредявен иск. Също така касаторът поддържа, че решението е необосновано, тъй като е формирано погрешно вътрешно убеждение на съда, вследствие неправилно схващане за юридическите факти и съответно неправилни изводи за възникване на претендираните в процеса субективни права. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния правeн въпрос, обусловил изхода на спора: Налице ли е правомерно прекратяване на договора за наем не на основанията, посочени от ищеца в първата инстанция. Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането му допринася за осъвременяване на тълкуването на съдебната практика с оглед изменения в обществените условия, а и за развитие на правото, за да се създаде уеднаквена съдебна практика по прилагането на закона и за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в обществените условия промени. Посочва, че поставеният правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на определение №615 от 28.10.2010г. по гр.д.№493/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.274 ал. 3 т.1 от ГПК и решение от 11.04.2012г. по гр.д. №48216/2011г. на Софийски районен съд. Ответниците И. А. Т. и Р. А. И. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че касационният жалбоподател не е формулирал съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Посочват, че приложените към касационната жалба съдебни актове касаят искове с различен предмет от областта на трудово - правните отношения. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск по чл.233 ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на задължението на ответното дружество за заплащане на наемната цена по сключения между него и наследодателя на ищците А. И. договор за наем от 11.03.2013г. Приел е за недоказано наличието на уговорки в договора за наем в отклонение на предвидения в чл.87 от ЗЗД ред за разваляне на договора. Приел е, че ищците са изпълнили изискванията за разваляне на договора по чл.87 ал.1 от ЗЗД / с предизвестие/, тъй като подадената искова молба има значение за писмено предупреждение за разваляне на договора за наем и след като в хода на производството не е предложено изпълнение, то следва да се приеме,че подходящият срок за изпълнение е изтекъл. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В настоящата хипотеза не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски градски съд. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В случая съдът е бил сезиран с иск за връщане на отдаден под наем имот, дължимо вследствие прекратяване на договора поради виновно неизпълнение от страна на наемателя. От значение за определяне на правната квалификация на предявения иск е твърдението, че съществувалото между страните облигационно правоотношение е прекратено и то чрез разваляне на договора. Редът, по който е осъществено развалянето на договора - дали по реда на чл.87 ал.2 от ЗЗД или с връчването на препис от исковата молба, не променя вида на търсената с иска защита и не би довел до различна правна квалификация на същия. Посоченият в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос, също е свързан с оплакването за подмяна на заявеното от ищеца основание на иска и нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса. Въпреки неясната формулировка на въпроса, настоящият състав приема, че касаторът има предвид допустимо ли е въззивният съд да констатира, че е налице правомерно прекратяване на договора за наем не на основанията, посочени от ищеца в първата инстанция. Този въпрос обаче не е обуславящ изхода на спора, доколкото не съответства на данните по делото и на изводите на въззивния съд, тъй като последният не е направил преценка на основания за прекратяване на договора, различни от посочените от ищците. Посоченото основание за разваляне на договора е виновно неизпълнение от страна на ответното дружество наемател и именно това основание е изследвал въззивният съд в мотивите си. По отношение на този въпрос не е налице и посоченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като касаторът не е доказал, че разрешението на поставения въпрос в обжалваното въззивно решение е в противоречие с даденото разрешение в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. Няма доказателства,че представеното решение на СРС е влязло в сила, а определението на ВКС е постановено по реда на чл.274 ал.3 ал.1 от действащия ГПК, поради което противоречието с него би обусловило основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, но не и по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Не е налице и селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая по приложението на разпоредбата на чл. 270 ал.3 от ГПК е налице задължителна практика на ВКС обективирана в следните поставени по реда на чл.290 от ГПК решения: Решение №103 от 20.06.2013г. по т. д. № 850/2012 г. на I т. о., Решение №431 от 20.12.2011 г. по гр. д. №455/2011 г. на III г.о., Решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. №1789/2010г. на III г.о.; Решение №375 от 26.10.2011г. по гр. д. №931/2009г. на IV г.о.; Решение №226 от 03.08.2011г. по гр. д. №1470/2011г. на III г.о.; Решение №138 от 25.03.2011г. по гр. д. №1127/2010г. на IV г.о.; Решение № 124 от 24.03.2011г. по гр. д. №822/2010г на IV г.о.; Решение № 439 от 23.07.2010г. по гр. д. №476/2009г. на IV г. о.; Решение №75 от 28.05.2010г. по т. д. № 923/2009 г. на II т. о.; Решение №398 от 25.05.2010г. по гр. д. № 738/2009 г. на IV г. о.; Решение № 45 от 20.04.2010г. по т. д. №516/2009г. на II т. о.; Решение №306 от 01.04.2010г. по гр. д. №4715/2008г. на II г. о. и Решение № 673 от 29.09.2009г. по гр. д. №2868/2008г. на III г. о., която настоящият състав споделя. В своята задължителна и константна практика ВКС и ВС последователно са се придържали към становището, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Произнасянето на въззивния съд е изцяло в съответствие с тази практика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответниците по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски въпреки направеното искане, тъй като не са представени доказателства за договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд