Определение № 314 от 02.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1581/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.т. 1 и 2 ГПК-във вр. чл. 262, ал. 3 ГПК и чл. 83, ал. 2 ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 5558/3.VІІІ.2020 г. на В. В. К. от [населено място], действащ лично и като управител на пловдивското „ТКС“ ООД /ЕИК[ЕИК]/, подадена против определение № 308 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 21.VІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 344/2020 г., с което е било потвърдено както разпореждането по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК на първостепенния ОС-Пловдив от 8.VІ.2020 г. по гр. дело № 1847/2016 г. за връщане на въззивната жалба на търговското дружество поради невнасяне в указания му срок на дължимата за въззивното производство държавна такса /в размер на 12 480 лв./, така и определението на първата инстанция по същото дело за отхвърляне на искането на физическото лице В. К. за освобождаването му от заплащане на държавна такса, дължима за производството пред въззивния съд. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение в съответните му две части, двамата частни касатори претендират касирането му и присъждане на направените от тях разноски по неговото обжалване пред ВКС. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната частна касационна жалба двамата й податели обосновават приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с втората част от атакувания негов акт Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в Опр. № 198/2.VІ.2014 г. на ІІ-ро г.о. по ч. гр. д. № 2528/2014 г.; в Опр. № 415/25.VІІ.2017 г на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 702/2017 г., както и в Опр. на ІІІ-то г.о. от 12.V.2020 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. ) по следните два „правни“ въпроса: 1./ „Финансовите затруднения на страната и необходимостта от допълнително време за събиране на дължимата държавна такса, могат ли да представляват уважителна причина за продължаване на срока за внасянето й?“; 2./ „Следва ли при искане от страна по делото за продължаване на срок за внасяне на държавна такса поради необходимостта от допълнително време за събиране на средствата, съдът да отчете размера на таксата?“ Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на въззивния съд с атакуваното определение още и по следните три „правни“ въпроса: 1./ „Необходимостта от време за ангажиране на адвокат, който да организира защитата на страната в разумен срок, съставлява ли във всеки един случай уважителна причина по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК?“; 2./ „Има ли право и интерес жалбоподател в производството по чл. 63, ал. 1 ГПК от адвокатска защита с оглед необходимостта от аргументирано, обосновано отправяне на искането по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на първоначално определения срок за изпълнение на задължение за заплащане на държавна такса или единственото допустимо процесуално действие на такъв етап на производството е действие по внасяне на държавната такса, в което адвокатът пълномощник на страна не дължи лично участие?“; 3./ „Дали в горната хипотеза необходимостта от време за ангажирането на адвокат, който да организира защитата на страната в разумен срок, съставлява уважителна причина по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК?“ Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Пловдивския апелативен съд, настоящата съвместна частна касационна жалба на В. В. К. от [населено място], действащ лично и като управител на пловдивското „ТКС“ ООД /ЕИК 0408/, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: По повод потвърждаването на разпореждането по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, както и на определението по чл. 83, ал. 2 ГПК, издадени от първостепенния съд, въззивната инстанция е могла да съобрази – въз основа на данните по декларацията на настоящия частен касатор В. В. К. от 5.VІ.2020 г. – че той е на 61-годишна възраст, женен, с двама пълнолетни синове, единият от които работещ, а другият – студент, както и че получаваните от декларатора и съпругата му месечни трудови доходи възлизат общо на 1 800 лв., както и че те притежават освен лек автомобил и апартамент [населено място], още и къща с дворно място в [населено място], а също и 10 дка ниви в землището на същото село. Въз основа на тези данни е изграден решаващия положителен правен извод на Пловдивския апелативен съд за наличие на достатъчно средства у молителя К. за заплащане на дължимата д.т., възлизаща на 12 480 лв., вкл. и предвид обстоятелството, че въззивниците са двама и затова представлява проблем единствено на вътрешните им отношения да разпределят плащането й поравно, при което физическото лице да внесе само половината /6 240 лв./, досежно който размер се отнася искането на К. с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК, видно от молбата му, подадена на 5 юни 2020 г. Констатирано е било също така от състава на апелативната инстанция, че с разпореждането си от 20.V.2010 г. първостепенният съд е уважил веднъж искане на търговеца настоящ частен касатор по чл. 63, ал. 1 ГПК, продължавайки първоначалния срок за внасянето на държавна такса за въззивното обжалване в размер на 6 240 лв. с една седмица, считано от 29.V.2020 г. или „реално дружеството е разполагало с повече от три седмици, за да предприеме действие за изпълнение на задължението си“, ясно произтичащо от съдопроизводственото правило на чл. 261, т. 4 ГПК, което a priori изключва необходимостта от ангажиране на адвокатска помощ. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19VІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта това задължително разяснение, в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от общо 5-те въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК на двамата частни касатори към съвместната им жалба, няма естеството на „правен“, а оттам – и на такъв, който да е обуславящ за изхода по конкретното дело. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касаторите допълнителни предпоставки за това /по т.т. 1 и 3 на същия законов текст/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение