Определение № 581 от 05.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2956/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от юрисконсулт К. И., срещу решение 2055 от 08.08.2019г. по в.гр.д. № 5944/2018г. на САС, 1 състав, с което е потвърдено решение № 5169 от 29.07.2018г., поправено с решение от 16.10.2018г., по гр.д. № 9403/2017г. на СГС, I ГО, 2 състав, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Я. Я. Р. на основание чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й Н. Р. вследствие ПТП от 25.12.2016г. за разликата над 50 000 лева до 101 500 лева.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че присъденото обезщетение е прекомерно и не съответства на съдебната практика по аналогични случаи за процесния период с оглед релевантните критерии, включващи се в понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, и на реално претърпените от ищцата душевни болки и страдания от загубата на нейната майка. Счита още, че въззивният съд не е съобразил правилно размера на приноса на пострадалата за настъпване на вредоносните последици от процесното ПТП, тъй като е установено, че смъртта на пострадалата е настъпила извън автомобила и се дължи на задушаването ѝ в резултат на затискането ѝ от автомобила, а не на тежки телесни травми, като такива изобщо са липсвали. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размерът на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на смъртта му при ПТП? Касаторът сочи ППВС №4/1968г., решение по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., както и поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Следва ли да се отчете 50% и повече съпричиняване на вредите от страна на загиналата при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първата инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото, грубото нарушаване на правилата за движение по пътищата – непоставяне на обезопасителен колан в нарушение на 137а ЗДвП от страна на пострадалата, което нарушение пряко и непосредствено е довело до смъртта й? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, Тк, II т.о., определение № 750 от 30.11.2010г. по т.д. № 442/2010г. на ВКС.

Касаторът твърди, че по поставените въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 232 от 22.01.2018г. по т.д. № 60404/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 42 от 15.05.2017г. по т.д. № 60102/2016г. на ВКС, ТК, решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 217 от 22.12.2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 105 от 16.06.2016г. на ВКС, II т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК,, решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д .№ 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 750 от 30.11.2010г. по т.д. № 442/2010г. на ВКС.

Ответницата по касация Я. Я. Р., представлявана от адв. К. Л. и адв. Я. С., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че у касатора липсва правен интерес от обжалване на въззивното решение, тъй като е заплатил доброволно присъдените с решението суми, което означавало, че е приел дължимостта им за безспорна. Счита, че ако застрахователят не е приемал дължимостта на сумите за безспорна, следвало да депозира касационна жалба, а в случай на искане за допускане на предварително изпълнение /при липса на такова/, да спре същото. В тази връзка се позовава на решение № 144 от 12.08.2016г. по т.д. № 603/2015г. на ВКС, ТК, I т.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Неоснователен е доводът на ответницата по касация за липса на интерес за касатора от обжалване на въззивното решение и за злоупотреба с процесуални права. Този довод е обоснован с твърдението, че въпреки обжалваемостта на въззивното решение и липсата на предприети от нея действия за пристъпване към предварително изпълнение на решението застрахователят е заплатил доброволно присъденото обезщетение. Ответницата счита, че тези действия на застрахователя означават, че е приел въззивното решение за безспорно и затова е пристъпил към плащане. Настоящият състав намира, че извършеното от касатора доброволно плащане на присъденото с въззивното решение обезщетение не го лишава от интерес да обжалва решението. Невлязлото в сила въззивно решение, с което се потвърждава осъдително първоинстанционно решение, е изпълнително основание по чл.404, т.1 ГПК, поради което извършеното плащане въпреки липсата на предприето от ищцата принудително изпълнение не може да се цени като признание на вземането и не лишава ответника от интерес да обжалва решението, нито подадената от ответника касационна жалба се явява злоупотреба с процесуални права. Дали ответникът ще се възползва от предвидената в чл.282, ал.2 ГПК възможност да поиска спиране на подлежащото на изпълнение въззивно решение или ще изплати доброволно присъденото с него обезщетение с оглед избягване на последиците от евентуалната продължаваща забава, е неотносимо към допустимостта на подадената от тази страна касационна жалба. Посоченото от ответницата по касация решение № 144 от 12.08.2016г. по т.д. № 603/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. е неотносимо, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка – при извършено от ответника доброволно плащане въз основа на осъдително първоинстанционно решение, по отношение на което не е допуснато предварително изпълнение, и при наличие на заето от ответника в насрещната му въззивна жалба становище, отричащо изразеното от него в писмения отговор по първоначалната въззивна жалба на ищеца съгласие с определеното от първоинстанционния съд обезщетение и позоваване на извършеното доброволно плащане.

Въззивният съд е приел, че формираната въз основа на влязлата в сила част от първоинстанционното решение сила на пресъдено нещо обхваща всички елементи на предявения пряк иск с правно основание по чл. 432, ал.1 КЗ - извършено непозволено увреждане от водача на л.а. марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. С 0258 РС, който водач и собственик бил застраховано лице по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисти, сключена с ответника, и който водач с виновните и противоправните си действия е причинил смъртта на Н. Т. Р. - майка на ищцата. Съобразил е, че с влязла в сила присъда подсъдимият Г. Я. Р. е бил признат за виновен в това, че на 25.12.2016г. около 23 часа и 30 минути в [населено място] при управление на моторно превозно средство (МПС) л.а. марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. С 0258 РС по автомагистрала „Т.“, нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл.20,ал.1 от ЗДвП и чл.20,ал.2 от ЗДвП, като е изгубил контрол на управлявания от него автомобил, напуснал пътното платно в дясно и реализирал ПТП, преобръщайки се в крайпътно дере, причинявайки по непредпазливост смъртта на пътничката Н. Т. Р. - негова майка.

Въз основа на неоспореното от страните заключение на комплексната медико-автотехническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че причина за настъпване на ПТП е високата скорост на движение и рязката употреба на кормилната и спирачната уредба на автомобила, движещ се на мокро и хлъзгаво пътно платно, при което водачът е загубил контрола на управлявания от него автомобил, което превозно средство се е завъртяло и излязло извън пътното платно вдясно и попаднало на наклонен скат, където се е преобърнало. Взел е предвид, че смъртта на пострадалата е настъпила от притискане на купето на автомобила, който се е преобърнал странично на 90 градуса извън пътя. Приел е, че при правилно постановен предпазен колан тялото на пострадалата не би изпаднало от автомобила и не би настъпила установената имобилизационна асфикция (притискане на снагата, възникващо вследствие на външен механичен фактор, който чрез натиск и стягане ограничава или спира дихателните движения и причинява задушаване). Изложил е съображения, че независимо от допуснатото от починалата пътничка нарушение на разпоредбата на чл.137а, ал.1 от ЗДвП (противоправно неизползване на обезопасителен колан, с който е бил оборудван л.а. марка „Фолксваген“, модел „Голф“), явяващо се в причинна връзка със смъртта й, приносът на водача на автомобила за настъпване на вредоносния резултат е значително по-голям. Поради това е достигнал до извод, че не следва да се уважава искането за определяне на по-висок принос за настъпване на вредоносния резултат от страна на загиналата майка на ищцата, а същият следва да се определи в размер на 30%.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Д. Василева - сестра на ищцата, според които отношенията между починалата и ищцата са били „перфектни“; майката сама е изгледала всичките си деца и давала всичко за тях, защото те били „полусираци“; бащата на свидетелката и на ищцата е починал, когато първата е била на две години, а ищцата на няколко месеца; майката, заедно с бабата на ищцата и свидетелката, отгледала децата си и била всичко за тях – „и баща, и майка“; към момента на смъртта на майка й ищцата вече е имала собствено семейство и собствена дъщеря, за отглеждането на която починалата е помагала; ищцата „много тежко преживяла“ смъртта на майка си и я споменавала. Въз основа на тези обстоятелства и като е съобразил интензивността и продължителността на душевните страдания и отрицателните емоции, преживени от 32-годишната ищца от загубата на 55-годишната й майка, с която те са имали близки и топли отношения и живели в едно населено място, социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането – 2016г., когато минималната работна заплата е била в размер на 420 лева, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливото обезщетение възлиза в размер на 145 000 лева. След намаляване на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД на така определено обезщетение с установения принос на починалата за настъпване на вредоносния резултат въззивният съд е приел, че предявеният иск следва да се уважи частично до размер на сумата 101 500 лева със законна лихва върху нея от 25.04.2017г. до окончателното й изплащане.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но е разрешен в съответствие с постоянната практика. По прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение решение № 12 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. §27 ПЗР КЗ /отм./.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за размера му, и е оценил значението им, като е съобразил и обществено-икономическите условия към процесния момент. Като не е обсъждал размера на доходите на наследодателката на ищцата и на финансовия й принос за семейството и домакинството, в което живее, съдебният състав не се е отклонил от практиката на ВКС, доколкото при неимуществените вреди не се засягат материални интереси и поради това посоченото обстоятелство не се отразява на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният втори материалноправен въпрос се отнася до приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента, и е релевантен за делото, тъй като от отговора му зависи изходът на спора. По него е формирана постоянна съдебна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г.о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При произнасяне по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за предпоставките за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата касаторът Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 1030 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,