Определение № 2747 от 29.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 266081 от 09.06.2022 г., подадена от С. Д. А., В. Д. Б., П. Д. Г. и Р. Д. А. в качеството им на наследници на починалия ответник по иска Д. Г. А., чрез адвокат Р. И. от АК – П., която е насочена срещу въззивно Решение № 260047 от 07.04.2022 г. по в.гр.д.№ 861/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответникът по касационната жалба Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието и храните, не е подал писмен отговор.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е отменено Решение № 260038 от 25.01.2021 г. по гр.д.№ 583/2019 г. на Районен съд – Асеновград, с което са отхвърлени предявените от Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, против ЕТ „КАРТАЛ-ЕВ - Д. А.“, представляван от Д. Г. А., искове с правно основание чл. 108 ЗС, вместо което е постановено ново решение, с което е признато за установено по отношение на праводателя на настоящите касатори (починал след постановяване на въззивния акт), че Държавата е собственик на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], обл. П., м. „Ю. х.“, представляващ поземлен имот с идентификатор № *** по кадастрална карта на [населено място], с площ от 3 295 кв.м., с трайно предназначение на територията – горска, начин на трайно ползване – друг вид дървопроизводителна гора, номер по предходен план: *; при съседи: поземлени имоти с идентификатори * и *, като Д. Г. А. – в качеството му на ЕТ „КАРТАЛ-ЕВ - Д. А.“, е осъден да предаде на Държавата владението върху имота. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка с № 34, том 4, рег.№ 3346, дело № 578/2018 г. по описа на нотариус К. (рег.№ * на НК).

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че процесният имот е разположен по протежение на първокласен път от републиканската пътна мрежа до единия от тунелите на път II-86 П. - С.. Част от него представлява „пътна отбивка“ и като част от сервитутната ивица и принадлежностите към този път е била обект на сключен между ответника и Главно управление на пътищата Договор от 22.10.1996 г., с който е предоставено правото на Д. А., в качеството му на едноличен търговец, да изгради и експлоатира заведение - ресторант на крайпътната площадка. Именно въз основа на този договор, ответникът е започнал да упражнява фактическа власт върху имота и е изграждал сградите, за които по реда на обстоятелствена проверка е снабден с нотариален акт за собственост през 2006 г. Процесният имот е отбелязан и в лесоустройствен проект и изработената към него горска карта през 2000 г., както и в обявената в ДВ бр. 68/2000 г. карта на възстановената собственост, в които е отразен като собственост на Държавно лесничейство. От заключението на вещото лице е установено, че по картата на възстановената собственост в землището на [населено място] са възстановени само гори и земи от горския фонд. Няма възстановена собственост върху земеделски имоти, тъй като в това село не е образувано ТКЗС. Общинска служба Земеделие – А. също е включила процесния имот в регистъра на земеделските земи, гори и земи от горския фонд като имот, частна държавна собственост, представляващ територия за нуждите на горското стопанство с площ 3,295 дка, собственост на МЗГ- ДЛ. Съдът е приел, че ответникът също е възприемал спорния имот като горска територия, тъй като през 2003 г. и 2005 г. е подавал писмени молби до различни институции с цел да придобие правото на собственост върху посочения поземлен имот.

Въззивният съд е приел, че към 1948 г. процесният имот е съставлявал част от държавния горски фонд. В периода от 1948 г. до 1997 г. всички гори и земи от горския фонд са общонародна (държавна собственост), съгласно разпоредбите на Закона за стопанисване и ползуване на горите (обн., ДВ, бр. 71 от 27.03.1948 г.) и заменилия го Закон за горите от 1958 г. Дори да се приеме, че към периода 1948 – 1997 г. имотът не е представлявал гора, то за негов собственик отново следва да се приеме държавата, тъй като съгласно чл. 2 от Закона за държавните имоти (ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., отм.) държавни са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. Не се твърди и не са представени доказателства процесният имот да е бил собствен на други юридически или физически лица въз основа на валидно придобивно основание към момента на влизане в сила на този закон. Придобивайки статут на имот - държавна собственост през 1948 г., той е продължил да бъде такъв и при действието на чл. 6 ЗС в редакцията към момента на приемането му през 1951 г., която сочи, че държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. По отношение на имота, като държавен, давностно владение е било неприложимо по силата на чл. 86 ЗС. След приемането на ЗДС, придобиване по давност по отношение имотите частна държавна собственост е било възможно, но теченето на срока е спряно, считано от 31.05.2006 г. съгласно § 1 от ЗД на ЗС (ДВ бр. 46/2006 г.), в сила от 01.06.2006 г. Независимо от това, с приемането на Закона за горите (в сила от 09.04.2011 г.), в разпоредбата на чл. 26 е въведена забрана за придобиване по давност на горски територии – държавна собственост, без значение дали имат статут на частна или публична държавна собственост. Доколкото не се установява процесният имот да е възстановен по реда на ЗВСГЗГФ, след провеждане на реституцията държавата стопанисва и управлява горите и земите от горския фонд, останали след възстановяване правата на собствениците. Имотът попада в хипотезата на чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, предвиждащ, че държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица или на общините. Тъй като ответникът упражнява фактическата власт по отношение на имот, собственост на Държавата, искът по чл. 108 ЗС е уважен както в установителната, така и в осъдителната му част, с прилагане и на последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК. П. възражение за право на собственост, придобито въз основа на давностно владение, е прието за неоснователно. На първо място – ответникът е допуснат в имота като държател (по силата на договор с Главно управление пътища) и по никакъв начин не се установява в хода на упражняваната от него фактическа власт да са извършени от негова страна действия по манифестиране намерение за своене на имота спрямо действителния собственик на същия. Независимо от това, дори да са извършвани такива действия, придобиване на имота въз основа на давностно владение не е допустимо поради посочените по-горе нормативно установени забрани.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулираните от касатора въпроси, за които се твърди, че са обусловили въззивното решение, могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Относно допустимостта въззивният съд да основе изводите си в решението на доказателство, което не е прието по установения ред, респ. – изключено по реда на чл. 183, ал. 1, предл. 2 ГПК, за който се поддържа противоречие с т. 8 от ППВС № 1 от 15.07.1953 г., т. 5 от ППВС № 1/1985 г., Решение № 113 от 20.01.2016 г. по т.д.№ 955/2014 г., ВКС, II т.о., Решение № 81 от 09.07.2014 г. по гр.д.№ 5665/2013 г. ня ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 54 от 03.07.2020 по гр.д.№ 1991/2019 г. на ВКС, І г.о.;

2. За задължението на съда да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, за който се твърди противоречие с т. 3 от ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7 от 30.12.1959 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, Решение № 151 от 06.01.2020 г. по т.д.№2359/2018 г. на ВКС, II т.о. и др.;

3. Относно вида на доказателствата, с които се установява, че даден имот е бил гора в периода от 1904 г. до 1997 г. - за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Първият поставен от касаторите въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че съдът е обосновал своите изводи с изключени от доказателствения материал по делото документи. Въпросът не е обуславящ за делото на първо място, защото почива на твърдение за извършено процесуално действие по чл. 183, ал. 1, предл. 2 ГПК, което се опровергава от данните по делото. Противно на поддържаното от касаторите, нито в о.с.з. 23.10.2019 г., нито до приключване на производството както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, е постановявано определение за изключване на посочените от касатора писмени доказателства от доказателствения материал по делото. Наред с това въззивният съд не е направил решаващите си изводи единствено въз основа на документите, релевирани в обосновката към въпрос № 1, макар и да ги е споменал в мотивите. За да постанови решението си, съдът е извършил обстоен анализ на надлежно събраните доказателства, проследена е историята на процесния имот и е посочена относимата правна уредба към различните периоди, в които се твърди настъпила промяна на собствеността или статута на поземления имот. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, касаещи задължението на въззивния съд при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (вкл. цитираните от касаторите т. 3 от ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7 от 30.12.1959 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС), според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения, осланяйки се съответно на експертното заключение, аргументиращо принадлежността на процесния имот към държавния горски фонд, на изслушаното по делото вещо лице, както и на многобройните документи, свидетелстващи за право на собственост от страна на държавата върху процесния имот. Несъгласието на касатора с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение с оглед определяне статута на процесния имот не може да обоснове допускане на касационното обжалване по така поставения процесуалноправен въпрос. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, като съдържанието им не сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно обхвата на въззивната дейност, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос от изложението. Същият е свързан с доказването на определен релевантен за спора факт при действието на редица изброени от касатора закони. Доколкото обаче в посочените нормативни актове не се съдържат специални норми относно начина на доказване на статута на определен поземлен имот, които да дерогират общите правила на доказване в гражданския процес, съдържащи се в ГПК, то следва да се приеме, че, за да направи извод дали твърденият факт е доказан, съдът следва да претегли и да прецени съвкупно всички събрани доказателства - тези, които с положителност сочат на осъществяване на факта и тези, които по един или друг начин внасят съмнение или опровергават това.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Наведени са твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по незаявени от ищеца факти и обстоятелства, както и че ищецът е ненадлежно представляван в течение на производството, поради което въззивното решение било недопустимо. ВКС приема (мотивите към т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по тълк.д.№ 3/2016 г., ОСГТК), че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. В настоящото производство претендираното от ищеца право е правото на собственост върху процесния имот по силата на закона. Данните по делото обосновават извод, че към 1948 г. поземленият имот е представлявал територия, част от горския фонд на държавата, а съгласно действащият към онзи момент чл. 1 ЗСПГ всички гори и земи от горския фонд са държавна собственост. Ирелевантно е да се изследва въпросът за титуляра на правото на собственост към минал момент, поради което и изходът от спора за собственост е обусловен от легитимиращото действие на законовата разпоредба в ЗСПГ. Следва да се подчертае още, че, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По своя характер разпоредбите на чл. 2 от ЗДИ от 1948 г. и чл. 6 ЗС (ред. 1951 г.) са именно императивни материалноправни норми и съобразявайки ги, въззивният съд е действал в границите на правомощията си, произтичащи от чл. 269 ГПК и задължителната съдебна практика. Отделен е въпросът, че аргументите, основани на тези разпоредби нямат рещаващ характер, доколкото изводът за основателност на иска почива на приетите за осъществени предпоставки от хипотезите на чл. 1 ЗСПГ и чл. 27, ал. 1 ЗГ.

Второто въведено оплакване срещу допустимостта на въззивното решение касае процесуално представителство на Държавата в рамките на процеса. То също не представлява основание, което да породи съмнение за вероятна недопустимост на въззивното решение. В практиката си ВКС приема, че дори ищецът да не е представляван надлежно, то това процесуално нарушение не засяга валидността на извършените процесуалните действия, които ответникът по иска е извършвал. В подобен случай засегната би била правната сфера на ищеца (сега ответник по касационната жалба). По аргумент от нормата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК въпросът за надлежното процесуално представителство на страна в процеса (1) касае правилността (а не допустимостта) на съдебния акт и (2) само ненадлежното представляваната страна се явява легитимирана да се позове на такъв порок. Касаторите не са легитимирани и в този смисъл не разполагат със защитен от закона интерес да търсят пререшаване на спора по аргумент, че насрещната им страна не е била представлявана надлежно в процеса. За пълнота следва да се отбележи, че Българската държава е обосновала правния си интерес от уважения ревандикационен иск с довода, че процесният имот е част от държавния горски фонд. Разпоредбата на чл. 27, ал. 6 ЗГ предвижда, че по тези дела представителството на Държавата се осъществява от министъра на земеделието. Исковата молба е подадена от действащия към онзи момент министър Р. П., който надлежно е упълномощил юрисконсулт Н. Г., извършила последвалите процесуални действия в хода на производството.

Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му.

Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение