Определение № 2166 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 48/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. М. И. против въззивно решение № 996 от 03.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 13691/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20032895 от 04.02.2021 г. по гр. д. № 6892/2005 г. по описа Софийски районен съд, с което e оставена без уважение молбата на Д. М. И. за издаване на дубликат от изпълнителен лист от 11.11.2011 г. въз основа на решение от 06.11.2008 г. по същото дело, с което Т. Д. И. е осъдена да заплати на Д. М. И. сумата от 77 896,50 лева – за уравнение на дела, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението по извършване на делбата до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответните страни по жалбата Е. Д. И. и В. Д. И. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адвокат Г. Д., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразяват становище по същество за неоснователност на жалбата. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което e оставена без уважение молбата на Д. М. И. за издаване на дубликат от изпълнителен лист от 11.11.2011 г. въз основа на решение от 06.11.2008 г. по същото дело, с което Т. Д. И. е осъдена да заплати на Д. М. И. сумата от 77 896,50 лева – за уравнение на дела, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението по извършване на делбата до окончателното изплащане. По делото е установено, че по молба на Д. М. И. от 30.09.2011 г. първоинстанционният съд е издал на 11.11.2011 г. изпълнителен лист срещу правоприемниците на Т. Д. И. – Е. Д. И. и В. Д. И., който е получен от правоимащия на 24.01.2012 г. Не се твърди от ответниците по молбата, нито се установява процесното вземане да е било прехвърлено или погасено по друг начин /чрез плащане – доброволно или по принудителен ред/ или за принудителното събиране на същото да е образувано изпълнително производство, поради което следва да се приеме, че същият не е в държане на молителя, т. е. изпълнителният лист е изгубен. Прието е, че съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Подаването на молбата за издаване на дубликат на изпълнителен лист прекъсва погасителната давност на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД, а на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, докато трае особения исков процес по чл. 409 ГПК, давността спира да тече. Решението е влязло в законна сила на 28.04.2011 г. Следователно до датата на подаване на молбата за издаване на дубликат от изпълнителен лист на 20.05.2016 г. този погасителен срок е изтекъл. За неоснователни са счетени доводите на молителя, че давността е била прекъсната с молбата му за издаване на изпълнителен лист от 26.04.2010 г. и с новата молба от 30.09.2011 г., защото съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Въззивният съд е изложил, че разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД е изключителна и поради това тя не може да бъде тълкувана чрез аналогия на правото /analogia legis/, поради което не може да бъде приложена и по отношение на молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлото в законна сила съдебно решение. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следния правен въпрос: „Дали подаването на молба за издаване на първообразен изпълнителен лист на основание влязло в сила съдебно решение прекъсва погасителната давност?“, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По поставения въпрос не се разкрива соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав споделя даденото в решение № 141 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 3152/2018 г. на ВКС, III г. о. тълкуване, съгласно което основанията за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и не могат да се прилагат разширително. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години. Разпоредбата има предвид съдебни решения, които са станали окончателни и подлежат на изпълнение, като началният момент на давността е датата на влизането им в сила. В мотивите по т. 3 от ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на визираните в чл. 404, т. 1 ГПК изпълнителни основания е регламентирано в чл. 405 - чл. 408 ГПК. При произнасяне по искане за издаване на изпълнителен лист, проверката, която дължи компетентният съд, е относно правото за принудително изпълнение в полза на соченото като кредитор лице и срещу посочения длъжник по изпълняемото право, установено в съответното изпълнително основание. В това производство проверката относно наличието на ликвидно и изискуемо притезание е ограничена, предвид формалната доказателствена сила на подлежащите на принудително изпълнение съдебни или арбитражни актове, с която последните удостоверяват изпълняемото право. Производството по издаване на изпълнителен лист е друго, различно от исковото производство. При произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при реализиране на предвидената в чл. 407, ал. 1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност на постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с характер на разпореждане, не се ползва със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито по отношение правото на принудително изпълнение. При съобразяване с даденото задължително нормативно тълкуване за характера на производството по чл. 405 – чл. 408 ГПК, следва да се приеме, че разпореждането за издаване на изпълнителен лист няма правен ефект да удължава срока на погасителната давност относно изпълняемото право по смисъла на чл. 117 ЗЗД, именно защото този акт не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право /вж. в т. см. – проф. Ж. С., "Бълг. ГПП", 6-то изд., стр. 696; "Бълг. ГПП", 9-то изд., стр. 952/. Поради това, че производството по издаване на изпълнителен лист, както е посочено в ТР № 5/2018 г. на ОСГТК, е "друго, различно от исковото производство" то няма характера на "съдебен процес относно вземането" по смисъла на чл. 115, б. "ж" ЗЗД и не е основание за спиране на давностния срок. То не е и "изпълнително действие" с ефект да прекъсне давността, съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД, тъй като се развива преди изпълнителния процес и има за цел да подготви предприемането на принудително изпълнение /в т. см. – т. 10 и т. 14 от ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК/. Постановяваните в това производство съдебни актове не са от естество да преклудират нито правото на защита на неудовлетворения кредитор срещу неизправен длъжник, нито правото на защита на претендирания длъжник срещу привиден кредитор. Поради това и молбата по чл. 405, ал. 1 ГПК, с която се сезира съдът в производството по издаване на изпълнителен лист, респ. жалбата срещу разпореждането за отказ да се издаде изпълнителен лист, не могат да се зачетат за действия, прекъсващи давностния срок за вземането, тъй като то не е предмет на спор. Те не са и действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ГПК, като в тази насока следва да се съобразят задължителните постановки по т. 10 и мотивите по т. 14 от ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК. Приетото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие с цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение