Определение № 2237 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2772/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 8481/24.03.2025 г., подадена от Д. К. Д., чрез адвокат К. М., срещу решение № 110 от 07.02.2025 г. по гр. д. № 1856/2024 г. на Окръжен съд - Варна, поправено с решение № 297 от 20.03.3025 г. по същото дело в частта за разноските, с което е отменено решение № 260027 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 1442/2021 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е допуснат до делба поземлен имот (нива) с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], общ. В., област В., в местност „Т. “, номер по предходен план *, целият с площ по скица от 15 005 кв.м, а по документ за собственост с площ от 15.004 дка, с начин на трайно ползване: нива, категория на земята: втора, трайно предназначение на територията: земеделска, при граници на имота по документ за собственост: имот на С. Г. Г., имот на насл. С. Т. М., имот на И. М. И., имот на насл. С. Д. И., имот на С. Г. К. и полски път, а по скица: *, *, *, *, *, *, ***, между съсобствениците и при квоти в съсобствеността, както следва: 5/6 ид.ч. за К. М. Д., 1/6 ид.ч. за Д. К. Д., като вместо него въззивният съд е допуснал делба между К. М. Д. и Д. К. Д. на същия имот при следните квоти: за Д. К. Д. – 31.22 % ид.ч., за К. М. Д. - 68.78 % ид.ч.; потвърдено е първоинстанционното решение в останалите му обжалвани части.

Въззивният съд, сезиран с жалба от Д. К. Д., е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Д. К. Д. иск за делба срещу К. М. Д. и Д. М. Я.. В исковата молба ищецът твърди, че е собственик на 1/6 ид.ч. от апартамент № *, с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] в качеството си на наследник на баща си К. Д. Я., починал на 22.10.2018 г. Жилището било придобито по време на брака на К. Д. Я. и Д. М. Я.. След смъртта на баща му, майка му Д. Я. се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от жилището на собствено основание и на 1/6 ид.ч. като наследник на починалия си съпруг. Освен ищецът и неговата майка, 1/6 ид.ч. притежавал и брат му М. Д.. Ответникът се легитимира като собственик на 5/6 ид.ч от жилището на следните основания: 1/2 ид.ч. по силата на сключен с баба му Д. Я. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане; 1/6 ид.ч. по силата на договор за продажба на наследство, сключен с баба му Д. М. Я.; 1/6 ид.ч. по силата на договор за продажба на наследство, сключен с баща му М. К. Д.. Претендира делба на описания по-горе апартамент № 35, при следните квоти: за Д. К. Д. - 1/6 ид.ч., за К. М. Д. - 5/6 ид. ч. С отговора на исковата молба К. М. Д. не оспорва наличието на съсобственост върху ап. № *, начина й на възникване и квотите. В срока по чл. 341, ал. 2 ГПК предявява молба за включване в делбата на останалите процесни делбени имоти, при квоти: за Д. К. Д. - 1/6 ид.ч., за К. М. Д. - 5/6 ид.ч.; за имот с идентификатор *: за Д. К. Д. - 1/3 ид.ч, а за К. М. Д. - 2/3 ид.ч. Д. К. е депозирал отговор на молбата по чл. 341, ал. 2 ГПК, с който оспорва придобивното основание на К. М. Д. за 1/6 ид.ч. от делбените имоти, тъй като след завеждане на делото му станало известно, че договорът за продажба на наследство от 18.11.2020 г., сключен между К. М. Д. и Д. М. Я., е нищожен. Твърди, че договорът е симулативен - страните по него не са уговорили продажна цена, такава не е била заплащана, като привидно в договора е посочено, че купувачът поема задължение за заплащане на цената по банков път. Разпитан в хода на друго дело, купувачът по договора К. М. Д. заявил, че не е поемал парични задължения към баба си, ответницата Д. М., нито има такива задължения. Отделно, К. М. Д. няма собствени доходи, спестявания, за да плати договорената цена, която е неадекватна на имуществото, включено в наследството. Поради нищожността на договора, майка му Д. М. се явява съсобственик на процесните имоти и следва да участва при извършване на делбата. По отношение на имот с идентификатор * възразява относно посочените в молбата квоти, като твърди, че имотът не е придобит в СИО между починалия К. Д. Я. и съпругата му Д. Я.. Сумата от 200 лв., заплатена на К. Д. Я., не е за уравняване на дяловете, за да е налице СИО по отношение на получения от него в дял имот. Дори при извод за придобиване на имота в СИО, съпругата Я. не се легитимира като собственик на половината от имота. Д. М. Я. е изразила становище, съгласно което счита възраженията на Д. Д. досежно действителността на договора за продажба на наследство за неоснователни. Твърди, че същият отразява действителната воля на страните, като е получила продажната цена в размер на 9500 лв. на 18.11.2020 г. по банковата си сметка. Счита, че валидно се е разпоредила в полза на К. Д. с наследството, останало от съпруга й. С молба от 02.02.2022 г. Д. К. Д. посочва, че в евентуалност поддържа възражение по чл. 76 ЗН. В първото по делото заседание, в етапа му на решаване на предварителни въпроси, прави възражение, че договорът за продажба на наследство е нищожен поради неравностойност на престациите.

Въззивният съд е намерил за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че К. Д. Я. е починал на 22.10.2018 г., като негови наследници по закон са Д. М. Я. - съпруга, Д. К. Д. - син и М. К. Д. - син. Съгласно постъпила от Община Варна информация К. Д. Я. и Д. М. Я. са сключили граждански брак на 07.01.1970 г. От нотариален акт за покупко-продажба се установява, че на 14.10.2016 г. Д. М. Я. и съпругът й К. Д. Я. са придобили апартамент № * в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място]. С договор за прехвърляне на наследство от 15.12.2020 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 3835, и договор за поправка на договор за продажба на наследство от 29.12.2020 г., с нотариална заверка на подписите, М. К. Д. е прехвърлил на сина си К. М. Д. 1/3 ид.ч. от наследството, останало от К. Д. Я.. По силата на договор за продажба на наследство от 18.11.2020 г. Д. М. Я. е прехвърлила на своя внук К. М. Д. собствената си 1/3 ид.ч. от наследството на К. Д. Я., за сумата от 9500 лв., платима по банковата сметка на продавача в банка „ДСК“ ЕАД. От представена операционна бележка се установява, че на 18.11.2020 г. К. М. Д. е превел по банковата сметка на Д. М. Я. сумата от 9500 лв.; като основание е посочен договор за продажба на наследство от 18.11.2020 г. С нот. акт от 15.12.2020 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане Д. М. Я. е прехвърлила на К. М. Д. 1/2 ид.ч. от описания по-горе апартамент № 35, като си е запазила правото на ползване върху него. Срещу същото задължение за издръжка и гледане Д. М. Я. е прехвърлила на К. М. Д. още и 1/2 от 6665 кв.м от имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], целият с площ от 10 000 кв.м; 1/2 ид.ч. от 170/300 ид.ч. от имоти с идентификатори ** и ; 1/2 ид.ч. от 170/300 ид.ч. от преместваем обект - стоманобетонов склад, намиращ се в обект *. С втори договор за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт от 17.12.2020 г., Д. М. Я. е прехвърлила на К. М. Д. 1/2 ид.ч. от: поземлени имоти с идентификатори **, , , , , , , находящи се в [населено място]; поземлен имот (нива) с идентификатор *, находящ се в землището на [населено място], в местност „Ч.“; поземлен имот (нива) с идентификатор *, находящ се в землището на [населено място], в местност „Ч.“; поземлен имот (нива) с идентификатор *, находящ се в землището на [населено място], в местност „Х.“; поземлен имот (нива) с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], в местност „Т. Й.“. От нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 21, том ІI, дело № 397/1991 г. на Районен съд - Девня се установява, че К. Д. Я. е признат за собственик на празно дворно място от 1410 кв.м, включено в парцел *-* в кв. 11 по плана на [населено място], и на 1240 кв.м дворно място, включено в парцел *-* в кв. 11 по плана на [населено място], заедно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки. Съгласно скица № 15-1136255-05.12.2020 г. имотът е идентичен с ПИ *. По делото е прието удостоверение за търпим строеж № 59, издадено на наследниците на К. Д. Я., съгласно цитирания по-горе констативен нотариален акт, за това, че жилищни сгради с идентификатори и , гараж с идентификатор и селскостопанска сграда с идентификатор по КККР на [населено място] не подлежат на премахване и забрана за ползване. От нотариални актове за продажба на недвижими имоти се установява, че наследодателят К. Д. Я. е закупил по време на брака си с Д. М. Я. следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място]: поземлен имот с идентификатор * и поземлен имот с идентификатор *. С нотариален акт за продажба на недвижим имот от 30.03.2004 г. и договор за доброволна делба на земеделска земя от 09.06.2004 г. наследодателят е придобил, в режим на СИО, собствеността върху ПИ с идентификатор *, находящ се в землището на [населено място]. С договор за доброволна делба на земеделска земя от 23.06.2004 г. К. Д. Я. е придобил, като наследник на К. К., собствеността върху ПИ с идентификатор *. От назначената по делото експертиза се установява, че към момента на сключване на договора за доброволна делба пазарната стойност на ПИ * е била 2363 лв. За уравняване на дяловете на останалите наследници К. Д. Я. е заплатил 300 лв. От договор за доброволна делба на земеделска земя от 09.08.2001 г. се установява, че К. Д. Я. е придобил по наследство от Д. Я. А. ПИ с идентификатор *, находящ се в землището на [населено място]. Съгласно разписка, на 19.11.2021 г. съделителят К. М. Д. е предоставил на баба си Д. М. Я. сумата от 2340 лв., за да заплати задължение, което има към Д. К. Д. съгласно решение на ВРС по гр. д. № 15850/2020 г. На същия ден Д. М. Я. е внесла сумата по банковата сметка на Д. К. Д.. Съгласно операционна бележка от 17.02.2021 г. К. М. Д. е превел на Д. К. Д. сумата от 1728 лв. за погасяване на задължение, което баба му Д. М. Я. имала към Д. К. Д. по силата на решение № 261573/8.12.2020 г. по гр. д. № 6834/2020 г на ВРС. С решение от 08.03.2023 г. по в. гр. д. № 20233100500327/2023 г. е отменено решение № 2854/21.09.2022 г. по гр. д. № 7228/2022 г. на ВРС в частта му, с която на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН са постановени мерки за защита от домашно насилие в полза на молителя М. К. Д. срещу извършителя Д. К. Д., като е забранено на извършителя да приближава на по-малко от 100 м пострадалото лице М. К. Д., обитаваното от него жилище, находящо се в [населено място], обл. В., [улица], и мястото му за социални контакти - [населено място], общ. В., обл. В., ПИ с идентификатор *, за срок от шест месеца (считано от 07.06.2022 г.), като подадената от М. К. Д. молба за постановяване на мерки за защита от домашно насилие в негова полза срещу извършителя Д. К. Д. е отхвърлена в тази част. В останалата част решението на ВРС е потвърдено. С влязло в сила решение по гр. д. № 6486/2020 г. на ВРС са постановени мерки за защита по ЗЗДН срещу Д. К. Д. спрямо М. К. Д. и К. И. Д., като е забранено да ги приближава, вкл. да приближава вилен имот в [населено място] за срок 12/6 месеца. По делото е приложена нотариално заверена декларация от Д. М. Я., с която последната потвърждава, че е получила сумата от 9500 лв. от К. Д. по договора за продажба на наследство от 18.11.2020 г., който договор отразява действителната й воля. От протокол от проведено на 08.10.2021 г. открито съдебно заседание се установява, че К. Д. е разпитан като свидетел по гр. д. № 15850/2020 г. на ВРС, като в показанията си заявява, че не е плащал пари на баба си за наследството и не й дължи пари. На 08.05.2018 г. К. М. Д. е упълномощил К. Д. и М. Д. да го представляват и подписват, в качеството му на собственик на имотите в [населено място], като извършват всички правни и фактически действия по стопанисването, поддържането, управлението и ползването на имотите. На 10.06.2021г. е връчена нотариална покана на К. Д. от Д. Д., с която последният е отправил искане да ползва имоти в [населено място], като за целта му бъде предоставен достъп до същите.

Окръжен съд – Варна е отразил събраните гласни доказателства:

Свидетелят С. И. - съсед на Д. Я., посочва, че последната живее в[жк], [жилищен адрес] ап. № *. Придружавал два-три пъти Я. до [населено място], където тя имала имот. Не е виждал някой да остава да преспива в апартамента в [населено място], не е виждал в имота в [населено място] да живеят други хора. Свидетелката М. Х. твърди, че е в приятелски отношения със семейството на К. М. Д.; последният живее в [населено място], а Д. във „В.“, бл. *; К. Д. работел в Кариби бар, а преди това - във ваканционно селище. Свидетелката Д. Д. (съпруга на ищеца) заявява, че свекърва й Д. Я. живее във „В.“, бл.*. След като съпругът й К. починал, Д. продължила да живее в апартамента. Д. живеела сама в апартамента. К. Д. живеел в [населено място] при майка си и баща си. Виждала е Д. сама в [населено място]. По принцип не допускали съпруга й Д. Д. до този имот, но Д. им отключила и те влезли. Ключалките били сменени. Не знае Д. да е получавала пари от К. Д. за имотите. Той по принцип не работел. Не знае К. Д. да ползва лично имотите в [населено място]. Виждала е там баща му М.. Д. Д. нямал достъп до имотите, всички ключалки били сменени. Между наследниците на К. Я. са водени дела във връзка с наследството.

Въззивният съд е кредитирал, като пълна, ясна и компетентно извършена, приетата съдебно-оценителна експертиза. От същата се установява, че пазарната стойност към 18.11.2020 г. на описаните недвижими имоти в декларацията на Д. М. Я. към договора за продажба на наследство е 61 358.33 лв. Средномесечният пазарен наем за ап. № 35 е 320 лв., за имотите в [населено място]: ПИ*** и изградените в него сгради № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 - 445 лв., съответно общата стойност за 1/6 ид.ч. е 127.50 лв.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

По отношение на направените възражения от Д. К. Д. за нищожност на сключения между Д. М. Я. и К. М. Д. договор за продажба на наследство от 18.11.2020 г., на основание накърняване на добрите нрави - чл. 26, ал. 1 предл. четвърто ЗЗД, и абсолютна симулация - чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, трето за сделката лице няма правен интерес да установява нейната нищожност, дори да е съсобственик на недвижимия имот, защото пороците, засягащи разпорежданията на другия съсобственик със собствената идеална част, не засягат неговата правна сфера. Съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК никой не може да предявява пред съд чужди права от свое име, освен в изрично предвидените в закона случаи. Правен интерес от установяване на нищожност има само лицето, чиито материални права са накърнени от сделката, или неговите универсални правоприемници. По делото не е спорно, че Д. Д. не е страна по договора, чиято нищожност иска да се прогласи. Направените от него възражения представляват упражняване на чужди права, което на основание чл. 26, ал. 2 ГПК е недопустимо. Ето защо, възраженията за нищожност на сключени между Д. М. Я. и К. М. Д. договори за продажба на наследство, направени от Д. Д., са недопустими и като такива не следва да бъдат разглеждани по същество.

Относно наведеното оплакване във въззивната жалба, че в обжалваното решение неправилно е прието, че сключеният договор за продажба на наследство не е относително недействителен на основание чл. 76 ЗН, съдът се е позовал на т. 3 от ТР № 72/09.04.1986 г. по гр. д. № 36/1985 г. на ОСГК на ВС, където е прието, че нормата на чл. 76 ЗН не се прилага в хипотезите, когато е прехвърлена цялата наследствена квота, продажба на наследството по смисъла на чл. 212 ЗЗД. Визирал е, че в случая става дума именно за продажба на наследство, като не се оспорва, че Д. М. Я. е прехвърлила цялата наследствена маса, от което следва, че нормата на чл. 76 ЗН е неприложима.

Предвид изложеното, Окръжен съд – Варна е намерил за правилни изводите на първостепенния съд, че договорът за продажба на наследство от 18.11.2020 г., сключен между Д. М. Я. и К. М. Д., не е относително недействителен по отношение на Д. К. Д., което обуславя и отхвърляне на иска за делба на процесните имоти по отношение на Д. М. Я..

По отношение на възражението за неправилно определяне на квотите от имот с идентификатор * съдът е изложил, че съгласно договора за доброволна делба К. Д. Я. е притежавал част от собствеността на ПИ № * по силата на наследствено правоприемство от К. Г. К., която на основание чл. 22, ал. 1 СК е негова лична собственост. Частта, негова лична собственост от имота, е в размер на 87.3 % ид.ч., определена съобразно съпоставяне на пазарната цена на имота от 2363 лв. и сумата 300 лв., дадена за уравняване на дяловете на останалите собственици. Идеалната част от имота, която е придобита възмезно и е станала СИО, е в размер на 12.7 % (300/2363 х 100). След смъртта на К. Д. Я. съпругата му Д. М. Я. е станала собственик на основание чл. 21 СК, чл. 28 СК и чл. 9 ЗН на 37.56 ид.ч. (изчислено след направено закръгляване) от имот с идентификатор *. Децата му Д. К. Д. и М. К. Д. са придобили по 31.22 ид.ч. от имота на основание чл. 5 ЗН. М. К. Д. и Д. М. Я. са прехвърлили собствеността на своите идеални части от имота, в общ размер на 68.78 ид.ч., на К. М. Д.. В обобщение, ПИ № * е съсобствен между Д. К. Д. и К. М. Д. при следните идеални части: за Д. К. Д. - 31.22 % ид.ч., а за К. М. Д. - 68.78 % ид.ч.

Съдът е посочил, че по отношение на квотите в останалите имоти не са наведени възражения, че не са определени правилно по отношение на Д. К. Д. и К. М..

С оглед на изложеното, съдът е заключил, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е допуснат до делба поземлен имот (нива) с идентификатор *** между съсобствениците и при квоти в съсобствеността, както следва: 5/6 ид.ч. за К. М. Д. и 1/6 ид.ч. за Д. К. Д., като вместо това същият имот следва да бъде допуснат до делба при определените от него и посочени по-горе идеални части. В останалите му обжалвани части решението на ВРС следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят атакува, като неправилно, решението на въззивния съд в частта, с която е допусната делба на поземлен имот с идентификатор *** при определената от въззивния съд квота за К. М. Д. и при невключване на Д. М. Я. като съсобственик със своя квота в съсобствеността, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани от него пред Окръжен съд – Варна части относно допускането на делба на останалите недвижими имоти при определените от първоинстанционния съд квоти на К. М. Д. и при невключване на Д. М. Я. като съсобственик със своя квота в съсобствеността.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира въпросите:

1. Има ли правен интерес собственик на идеални части от недвижим имот да оспорва правото на собственост на съсобственик върху идеални части от недвижимия имот, когато правата им не се застъпват.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 130/04.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него решение № 504/12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на ВКС, II г. о. и решение № 68/24.07.2018 г. по гр. д. № 2767/2017 г. на ВКС, II г. о. Визират се и ТР № 3/25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Задължен ли е съдът да установи действителните собственици на делбения имот и техните квоти от съсобствеността (сочено противоречие с приетото в решение № 147/07.01.2020 г. по гр. д. № 1234/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 17/29.01.2020 г. по гр. д. № 1748/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 104/26.11.2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.).

От останалите страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос от изложението (както и практиката на ВКС, визирана във връзка с него) е изцяло ирелевантен, тъй като не кореспондира на решаващите съображения, изложени във въззивното решение. Ето защо същият не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Окръжен съд – Варна не е разсъждавал относно наличието/липсата на правен интерес собственик на идеални части от недвижим имот да оспорва правото на собственост на съсобственик върху идеални части от недвижимия имот, когато правата им не се застъпват, а е приел, че е недопустимо, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК, Д. Д. да прави възражения за нищожност на договор за продажба на наследство, по който не е страна. Прието е и че не е относително недействителен, на основание чл. 76 ЗН, договор за продажба на цялата наследствена квота.

Тъй като вторият въпрос е формулиран изцяло във връзка със становището на жалбоподателя, че съдът е следвало да се произнесе по възраженията за нищожност на сделките, легитимиращи К. М. Д. като съсобственик, той също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Цитираната по този въпрос практика на ВКС е изцяло неотносима с оглед контекста, в който той е поставен.

Решението на Окръжен съд – Варна е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.

На пълномощника на ответниците по касационната жалба – адвокат А. П., следва да се присъди възнаграждение в размер на 766.94 евро, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,