Определение № 75 от 06.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 1056/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ С. М.”АД, [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 63 от 11.01.2016 г., по т.д.№ 4192/2014 г., с което е потвърдено решение № 4023 от 05.06.2014 г., по гр.д.№ 16352/2011 г. на Софийски градски съд по предявения срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на установено, че последният дължи на „С. Н.А .” САЩ сумата 421 000 щатски долара, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 05.08.2011 г. до окончателното и изплащане по запис на заповед, издаден на 23.07.2010 г., без протест и разноски общо от 2 500 000 щатски долара, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д.№ 3411/2011 г. на Софийски районен съд. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.Аргументацията на касатора е, че ищецът не разполага с активна легитимация да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, тъй като не в негова полза е издадена процесната заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3411/2011 г. на СРС, както и че самото заповедно производство е образувано и проведено по заявление на лице, лишено от процесуална правосубектност, доколкото заявител е не търговското дружество- касатор, а „С. Н.А .- КЛОН СОФИЯ ”. Със същите аргументи са наведени и доводи за нищожност на издадената заповед за изпълнение, изключваща наличие на предпоставките за предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК. Поддържаната недопустимост на въззивния съдебен акт е обоснована и с: произнасяне от страна на въззивния съд „по въпрос”, за който не е бил сезиран от ищеца - наличие на пропуснати ползи от несключване на сделка с дружеството- касатор, с липса на представителна власт за ищцовото търговско дружество и с „некомпетентност на българския съд да реши предявения иск”. Алтернативното оплакване е за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле единствено с твърдяната недопустимост на обжалвания съдебен акт. Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на визираната от касатора недопустимост на обжалвания съдебен акт. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуални закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Такава вероятност в случая е налице и тя следва да бъде проверена. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед по чл.417, т.9 ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№ 3411/ 2011г. на СРС, е подадено от клона на „С. Н.А .” в [населено място] и издадената на 15.08.2011 г. от СРС заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 ГПК за сумата 421 000 щ.д., дължима по запис на заповед от 23.07.2011 г., също е в полза на клона на търговеца, който безспорно не е правосубектен. Исковата претенция по чл.422 ГПК е предявена отново от клона на „С. Н.А .”, САЩ, в [населено място] в срока по чл.415, ал.1 ГПК. За да отрече основателността на твърдяната и във въззивната инстанция недопустимост на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК на това основание, въззивната инстанция е счела, че с подадената от „С. Н.А .”, САЩ молба от 22.01.214 г., с която е уточнен ищецът, нередовността на същата, изразяваща се в посочван неправосубектния клон за ищцова страна, вместо търговецът, действащ чрез него, е своевременно отстранена. Поради това и съобразно изричното уточнение, че искът по чл.422, ал.1 ГПК следва да се счита предявен от „С. Н.А .” със седалище САЩ, надлежно регистрирана като - ЮЛ - национална банково институция – факт, удостоверен чрез приложено удостоверение с посочване и на лицето, осъществяващо органното представителство на търговеца, предявеният иск е счетен за допустим. Възприетото разрешение, според което посочване в исковата молба на неправосубектна страна, каквато е клонът на търговец, е само нередовност на същата, отстранима по реда на чл.129, ал.2 ГПК е обосновано с изразеното в решение по чл.290 ГПК № 137 от 10.10.2011 г., по т.д.№ 869/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС становище. Видно от съдържанието на цитираното решение, обаче, то касае различна фактическа обстановка, поради което и с оглед специфичността на производството по чл.422, ал.1 ГПК и обусловения от заповедното производство предмет на същото, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС