Определение № 2004 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3805/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №8785/07.08.2024г. на Й. К., чрез адв. Р. Б. срещу решение №291/01.07.2024г. по в. гр. д. №394/2024г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е обезсилено като недопустимо решение №309/10.03.2024г., постановено по гр. дело №1325/2023г. на Районен съд - Русе. Според касатора, въззивният съд не е извършил правилна преценка на събраните по делото доказателства, в резултат на което не е съобразил, че предмет на завещанието е само 1/22 ид. част от описаните в същото имоти, предвид което и неправилен се явява изводът му, че цената на иска възлиза на 497 762.50 лв., а не на 24 063,78 лв., съответстваща на 1/22 ид. част от имуществото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на касационното основание по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да обезсили като недопустимо постановеното от първата инстанция съдебно решение, с което искът по чл. 42 ЗН е отхвърлен, а искът по чл. 30 ЗН относно същото завещание е уважен, въззивният съд е приел, че цената на всеки от исковете е 497 762.50 лева. Според касатора, въззивният съд не е съобразил, че от неговите твърдения, както и от доказателствата по делото става ясно, че предмет на завещанието, съответно предявените искове касаят само 1/22 ид.ч. от описаните в завещанието имоти, а не целите имоти. Не оспорва извода на съда, че съгласно т. 1А от ТР №4/14.03.2016г. по т.д. №4/20214г. цената на иска с правна квалификация чл.42 ЗН е равна на данъчната оценка на завещания имот към момента на завеждане на делото, но твърди, че цената на иска в настоящето производство е в размер на 24 063,78 лева, което съобразно правилото на чл. 104 ГПК определя, че делото е родово подсъдно на районния съд. Счита, че въззивният съд е постановил своя акт без да анализира събраните доказателства и без да използва процесуалните възможности по чл. 145 ГПК - да изиска от страната да конкретизира твърденията си и да отстрани противоречията в тях. В резултат на което постановеното решение страда от порока по смисъла на чл. 280. ал. 2. пр.3 от ГПК - очевидна неправилност. Касаторът формулира и следните въпроси, по отношение на които се посочва наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения, както и всичките събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора?“, като се позовава на определение №515/08.08.2017г. и решение №222/27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС; определение №60545/23.06.2021г. и решение №60293/20.12.2021г. по гр.д. № 652/2021г. на ВКС и др./;

2. „Може ли при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, съдът да изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото?“, като посочва, че в този смисъл са определение №604/14.12.2016г. и решение №45/06.04.2017г. по гр.д. №3343/2016г. на ВКС/;

3. „Може ли завещателят може да извърши разпореждане с имущество, което притежава към момента на съставяне на завещанието, както и с това, което ще придобие до смъртта си?“, като се позовава на определение №860/15.07.2009г. и решение №553/29.09.20108. по гр.д. № 3343/2016г. на ВКС.

По тези въпроси касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ТР №4/14.03.2016г. по ТД №4/2014г. Твърди, че цената на всеки от исковете в настоящето производство, при изложените съображения, е в размер на 24 063,78 лева, което съобразно правилото на чл. 104 ГПК означава, че делото е родово подсъдно на районния съд.

Ответникът по касационната жалба – М. П. К. не е депозирал писмен отговор в предоставения му срок.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасянето относно наличието на основания за допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Й. С. К. против М. П. К. при условията на обективно евентуално съединяване искове както следва: главен иск с правно основание чл. 42, ал. 1, б. "б“ за прогласяване нищожността на саморъчно завещание, направено от З. С. К. в полза на М. П. К., поради неспазване на изискванията на чл. 25, ал. 1 от ЗН; евентуален иск за унищожаване на завещанието на осн. чл.43 ЗН /производството, по който е прекратено на осн. чл.232 ГПК/; евентуален иск по чл. 30, ал.1 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазената за ищеца част от наследството на К..

Първоинстанционният съд е отхвърлил главния иск за прогласяване нищожността на завещанието на З. К., съставено на 12.04.2018 год., вписано на 20.04.2018 год. и обявено на 11.05.2020 год. на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, и е уважил евентуалния иск по чл. 30, ал.1 ЗН, предявен от Й. К. против М. К..

Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение след като е приел, че цената на главния облигационен иск за прогласяване нищожността на процесното саморъчно завещание обуславя извода, че искът по чл. 42, ал. 1, б. "б" ЗН е подсъден като първа инстанция на окръжен съд по арг. от чл. 104, т.4 ГПК.

За да достигне до този извод, въззивният съд е посочил, че по делото е представено удостоверение за данъчна оценка на следните недвижими имоти: - 1/22 ид.ч. от 402,50/1599 кв.м. от имот с идентификатор [№] с площ от 1599 кв.м., с адрес: [населено място], [улица]; самостоятелен обект с идентификатор [№] с площ от 77,70 кв.м., с адрес: [населено място], [улица], ет.1; самостоятелен обект с идентификатор [№], с площ от 128,09 кв.м., с адрес: [населено място], район Т., [улица], ет. 1 и самостоятелен обект с идентификатор [№] с площ от 34,21 кв.м., с адрес: [населено място], район Т., [улица], ет. 1.

Доколкото общата данъчна оценка на тези имоти е 497 762.50 лв., въззивният съд е приел, че цената на главния иск за прогласяване нищожността на процесното саморъчно завещание възлиза най-малко на 497762.50 лв., което обуславя извода, че искът по чл. 42, ал.1, б. "б" ЗН е подсъден като първа инстанция на Окръжен съд-Русе по арг. от чл. 104, т. 4 ГПК.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция и с оглед наведените от касатора доводи, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с цел преценка правилността на извода на въззивния съд за начина, по който следва да се определи цената на иска по чл. 42 ЗН съобразно разясненията, съдържащи се в ТР №4/14.03.2016г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №4/2014г.

При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса в размер на 481.28 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,