Определение № 78 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3690/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Графит 04” ЕООД срещу въззивно решение № 339 от 06.04.2021г., постановено по гр. д. № 2681/2020 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2869 от 08.05.2020 г. по гр. д. № 12701/2016 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Графит 04” ЕООД против Д. Х. Х.-Т. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на подробно описания в решението недвижим имот – апартамент № 24, находящ се в [населено място], [улица], на пети етаж в сградата, изградена в УПИ ***, кв. 29, по плана на [населено място], м. УПИ ***, кв. 29, по плана на [населено място], м. „В. В.-С.”, заедно с мазе № 11, при разпределено ползване на място за паркиране № 1. По делото е установено от фактическа страна, че на 07.11.2007 г. М. Г. М. и Й. В. Г., като собственици на посочения урегулиран поземлен имот, са учредили в полза на „Комстрой 94” ЕООД безсрочно право на строеж върху имота за построяване на жилищна сграда, съгласно разрешение за строеж № 372 от 09.10.2006 г., състояща се от сутерен, пет етажа и подпокривен етаж, като учредителите са запазили за себе си правото на строеж върху част от обектите в бъдещата сграда, а именно: апартаменти с №№ 1, 2, 3, 4, 12 и 14, паркоместа с №№ 7, 8, 10 и 11 и мазета с №№ от 1 до 6. На 20.12.2007 г. К. Н. Х. е сключила с „Комстрой 94” ЕООД договор за замяна, по силата на който е придобила правото на строеж за апартамент № 24, заедно с мазе № 11 и паркомясто № 1, които ще бъдат построени в посочената сграда. На 10.10.2008 г. е съставен констативен протокол, изх. № АБ94М/151 от 10.11.2008 г. на СО, район „Лозенец”, на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ, с който е удостоверено, че на същата дата е извършена проверка на място и по документи на сградата на [улица] е констатирано, че тя е изпълнена в груб строеж с частично монтирана ПВС дограма, изпълнени ел. и ВиК инсталация, частично изпълнени ОВ инсталации, с вътрешни мазилки, но без външни мазилки. На 01.03.2009 г. проектантът, строителят и правоспособно физическо лице към лицето, осъществяващо строителен надзор, са съставили акт за приемане на конструкцията със съдържанието съгласно приложение № 14 към чл. 7, ал. 3, т. 14 /Образец № 14/ от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, като са удостоверили, че конструктивните елементи на строежа са изпълнени в съответствие с одобрените архитектурни проекти, няма недостатъци и пропуски при изпълнението по нива на елементите, уреждащи сигурността на изпълнената конструкция, а отклоненията от проектните размери и положения са в рамките на допустимите. На 07.01.2013 г. М. Г. М. и Й. В. Г., като съдружници в „М.И.Пропъртис” ЕООД, са подписали дружествен договор, с който са внесли като непарична вноска в капитала на дружеството недвижими имоти, сред които е и УПИ ***, като заедно с поземления имот са апортирани и обекти в сградата, построени до степен „груб строеж”, между които не фигурират апартамент № 24 и паркомясто № 1. В дружествения договор са посочени актовете, на които учредителите на дружеството основават правата си, като под № 46 от тях е констативният протокол от 10.10.2008 г. Ищецът в първоинстанционното производство „Графит 04” ЕООД е вписан в търговския регистър на 12.08.2014 г., като в неговия капитал е апортиран УПИ ***, при оценката на който назначените вещи лица са приспаднали стойността на реализираното право на строеж. С решение от 24.01.2014 г. по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС, по предявен от М. Г. М. и Й. В. Г. против „Комстрой 94” ЕООД иск, е признато за установено, че правото на строеж на жилищна сграда в имота на [улица] [населено място], учредено на дружеството с договор от 07.11.2007 г., не съществува, тъй като е погасено по давност. На 30.08.2014 г. е съставен втори акт за приемане на конструкцията, с идентично съдържание на този от 01.03.2009 г., подписан от същите лица, а на 10.09.2014 г. е издадено удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, според което сградата е изпълнена в „груб строеж”, изпълнявани са довършителни работи, но няма издадено разрешение за ползване. На 26.04.2016 г. сградата е въведена в експлоатация, като в издаденото за това удостоверение е посочено, че строежът е заснет и нанесен в кадастралния план на [населено място] съгласно удостоверение от 08.12.2008 г. на дирекция „Софийски кадастър”-СО. На 28.09.2016 г. К. Н. Х. и съпругът ѝ са дарили на ответницата Д. Х. Х.-Т. правото на собственост върху апартамент № 24 при разпределено ползване на място за паркиране № 1 /нот. акт № 12/16 г./. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че когато правото на строеж е учредено с единен договор, то е упражнено, когато е изграден грубият строеж на сградата, което се отнася и при последващо прехвърляне на това право на трети лица. Посочено е, че в случая към 10.10.2008 г. или най-късно към 01.03.2009 г. сградата е била завършена в степен „груб строеж” съгласно легалната дефиниция на това понятие, съдържаща се в т. 46 ДРЗУТ, което е удостоверено по предвидения в чл. 181, ал. 2, вр. с чл. 159, ал. 2 ЗУТ ред – с акт на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции, като сградата е нанесена в кадастъра на основание удостоверение от 08.12.2008 г. в изпълнение на разпоредбата на чл. 23, т. 2 ЗКИР. Тъй като това е станало преди изтичането на петгодишния давностен срок по чл. 67 ЗС, започнал да тече от сключването на договора от 07.11.2007 г., е направен решаващ извод, че правото на строеж не е погасено по давност. Изложени са съображения, че издаденият на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ акт от 10.10.2008 г. и актът за приемане конструкцията на строежа от 01.03.2009 г. представляват официални документи по смисъла на чл. 179 ГПК, чиято истинност не е била оспорена от ищеца и производство по чл. 193 ГПК не е било открито, които обвързват съда да приеме, че удостоверените в тях факти са се осъществили. Посочено е, че удостоверяването на обстоятелството дали сградата е завършена в степен „груб строеж” се извършва с официален документ, издаден от общинската администрация, респ. че този факт не може да се доказва с гласни доказателства, поради което не е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, както и заключението на вещото лице по съображения, че предпоставките за назначаване на експертиза относно момента, в който сградата е била построена в груб строеж не са били налице, и тъй като заключението противоречи на писмените доказателства по делото. Посочено е, че решението по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС не обвързва ответницата по настоящото дело, тъй като тя не е участвала в това производство и не е правоприемник на суперфициара, респ. нейните праводатели са придобили правото на строеж далеч преди завеждането на това дело. В заключение е прието, че правото на строеж за построяване на апартамент № 24 и паркомясто № 1 е било упражнено в срока по чл. 67 ЗС и не е погасено по давност, а със завършване на сградата в етап „груб строеж” това право се е трансформирало в право на собственост върху обектите в сградата. Поради това „М.И.Пропъртис” ЕООД не е придобило по приращение правото на собственост върху тях и не е могло да ги апортира в капитала на ищцовото дружество. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Правото на строеж единно ли е и погасява ли се то за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята или същото може да бъде упражнено частично; 2. Следва ли собствениците на терена да предявят иск срещу всяко едно от лицата, в полза на които се е разпоредил впоследствие суперфициара-приобретател, при положение, че в тяхна полза е постановено влязло в сила съдебно решение, с което се погасява правото на строеж на основание чл. 67, ал. 1 ЗС по иск, предявен срещу суперфициара, на когото са отстъпили правото на строеж; 3. Процесуално допустимо ли е последващо изследване на въпроса погасено ли е правото на строеж за отделен обект при наличието на влязло в сила съдебно решение, с което е установено погасяване на правото на строеж за цялата сграда; 4. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях; 5. Следва ли при преценката си за наличието на предпоставките на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК въззивният съд да съобразява логическите правила и 6. Представлява ли надлежно оспорване истинността на документ предприемането на действие по опровергаването му, в това число искания за назначаване на съдебно-техническа експертиза, придружени с изрично изявление в противоположен смисъл на посоченото в документа съдържание, при условие, че и съдът и насрещната страна са го възприели като оспорване по реда на чл. 193 ГПК в открито съдебно заседание, но производство по чл. 193 ГПК не е открито; следва ли съдът след предприемането на действие по опровергаването истинността на документ, недвусмислено възприети от същия като такива в открито съдебно заседание, но без изявление по чл. 193 ГПК от страната, да й даде указания за отстраняване на нередовността на оспорването; при наведени възражения с въззивната жалба за извършени процесуални нарушения в тази връзка, следва ли въззивният съд да постанови изрично определение, с което се открива производство по оспорването, като даде указания и възможност на въззивника да извърши съответните процесуални действия пред втората инстанция, ако те не са извършени пред първата посредством събиране на свързани с оспорването доказателства. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени въпроса не са решени в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС – ТР № 1/2011 г. на ОСГК и Р № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г., ІІ г.о., с която е прието, че упражняването на правото на строеж, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата, както и че ако в петгодишния срок по чл. 67 ЗС сградата не бъде завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за недовършените обекти, респ. че собственикът на земята може, без да разваля договора по съдебен ред, направо да се позове на давността като предяви иска за собственост срещу суперфициара, на когото той е отстъпил правото на строеж. Въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а е приел, че влязлото в сила решение, с което е признато, че правото на строеж е погасено по давност, е непротивопоставимо на ответника по настоящото дело, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Третият поставен въпрос също не е решен в противоречие с соченото от касатора Р № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на ВКС, І т.о., с което е разгледан въпросът за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, тоест за нейните обективни предели, тъй като в случая съдът е приел, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното между собствениците на поземления имот и суперфициара влязло в сила решение не се разпростират спрямо ответницата съгласно чл. 298 ГПК, тъй като тя не е участвала в това производство и не е правоприемник на суперфициара, след като нейните праводатели са придобили правото на строеж преди предявяването на иска по чл. 67 ЗС. При наличие на правоприемство, настъпило преди завеждане на делото, практиката на ВКС приема безпротиворечиво, че влязлото в сила решение няма действие по отношение на правоприемника на страната, поради което доказателствените и правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено нещо. Следващите два свързани въпроса също са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите /Р № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г.о. и Р № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г., І т.о./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, недопустими или недостатъчни за установяване на релевантните факти, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика като самият касатор не сочи конкретно кои доказателства /освен съдебно-техническата експертиза и свидетелските показания, за които съдът е изложил съображенията си защо не ги обсъжда/ не са взети предвид и какви релевантни за спора факти са установени с тях. Липсва противоречие на въззивното решение по въпрос № 5 и с т. 12 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК, според която грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188 и чл. 157 ГПК/отм./, което тълкуване е направено преди изменението на чл. 218б, ал. 1, б.”в” ГПК през 2002 г., с което необосноваността е въведена като самостоятелно основание за касационно обжалване на въззивното решение. Дадените с това тълкувателно решение разяснения се отнасят за проверката на въззивното решение при разглеждане на касационната жалба по същество, като отговор на въпроса дали въззивното решение е обосновано не би могло да се даде в производството по чл. 288 ГПК. Последната група въпроси са формулирани според твърдението на касатора, че доказателствените му искания относно момента на завършване на сградата в груб строеж са възприети от съда и от насрещната страна като надлежно оспорване на издадения на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ акт от 10.10.2008 г. и на акта за приемане конструкцията на строежа от 01.03.2009 г., което не кореспондира на данните по делото. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, нито съществува противоречие с посочената от касатора във връзка с тях практика на ВКС. Разрешаването на поставения от касатора правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с него не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на тази чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират и по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,