Определение № 2244 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2802/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. К. З., [населено място], приподписана от особения и представител адвокат А. Л., срещу определение №6140/17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 5098/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение №13554/11.04.2023 г. по гр.д. № 70518/2022 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното определение е прекратено като недопустимо производството по предявения иск за нищожност на определение №892/03.02.2022 г. по гр. дело на Софийския градски съд, потвърдено с определение №2798/08.11.2022 г. по гр. дело №2630/22 г. на Софийския апелативен съд. С първото определение е оставена без разглеждане жалбата на И. К. З. срещу действия на съдебен изпълнител. При обжалването му са релевирани доводи за нищожност, като с определението на САС е прието, че такива не са налице. С обжалваното определение №6140/17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 5098/2023 г. на Софийския градски съд е прието, че искът е недопустим, защото разпоредбата на чл.270, ал.2 ГПК не се прилага за определенията, а само за решенията. В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Като основание за допускане на касационно обжалване са посочени различни правни въпроси, които се свеждат до това може ли нищожността на съдебно определение да бъде установена по исков ред. Твърди се наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочени са две определения на ВКС – определение №50/21.01.2015 г. по ч.т.д. №3396/2014 г., I т.о. и определение №887/16.12.2011 г. по ч.т.д. №588/2011 г., I т.о. Твърди се също така, че определението е очевидно неправилно. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Въззивното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища определения е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване през 2017 г. (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.). Очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от основанията за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Обжалваното определение не е в отклонение от правилата, гарантиращи валидност и допустимост на съдебните актове. Касационното обжалване може да бъде допуснато само ако са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. В случая обаче повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, според която защитата чрез обжалване действията на съдебния изпълнител е насочена срещу процесуалната незаконосъобразност на изпълнителния процес, в който съдебният изпълнител няма правораздавателни функции, а действа като орган на държавната власт, овластен от закона да извърши предписаните изпълнителни действия. Той, обаче е административно и правно свързан с правораздавателната дейност на съдилищата, за която връзка е ирелевантно правното му положение на частен или държавен съдебен изпълнител. При така възложената му от закона компетентност, актовете на съдебния изпълнител са властнически волеизявления, израз на предоставеното му държавно правомощие, чиято цел е да предизвика задължителни за правните субекти последици, различаващи се по своята правна природа от установените със съдебното решение. Затова и предвиденият от законодателя способ за защита срещу незаконните действия или отказ да извърши същите на горепосочения орган на държавната власт е жалбата, а не искът. По естеството си образуваното по този ред производство е спорно правораздавателно, целящо да отмени правните последици на извършеното незаконно действие на съдебния изпълнител или да задължи последния валидно да повтори същото, респективно да се въздържи от неговото осъществяване. В него окръжният съд действа като контролна съдебна инстанция относно законосъобразността на обжалван несъдебен акт. Несъмнено е, че така разпореденият от закона съдебен контрол над тези актове не е основание да се определи изпълнителното производство като съдебно. Щом в правомощията на окръжния съд не е включена процесуална възможност същият сам да извърши дължимото валидно изпълнително действие, то и постановеното от него като контролен орган определение, с което е оставена без разглеждане жалбата срещу действията на съдебния изпълнител и е прекратено производството по делото подлежи на последващ контрол за законност пред съответния апелативен съд, функционално компетентен спрямо окръжния. Системата за съдебен контрол обосновава участието на апелативния съд в следващото окончателно контролно производство, за което триинстанционно разглеждане на делата не е предвидено, поради различието му с исковия процес. Апелативният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.В този смисъл е ТР №3 от 12.07.2005 г. по тълк. дело №3/2005 г. на ОСГТК на ВКС. Според задължителната съдебна практика, посочена от жалбоподателката - определение №50/21.01.2015 г. по ч.т.д. №3396/2014 г., I т.о. и определение №887/16.12.2011 г. по ч.т.д. №588/2011 г., I т.о. установителният иск за прогласяване нищожност на влязло в сила определение е допустим само когато то не е било обект на инстанционен контрол, а в случая такъв е упражнен с определение №2798/08.11.2022 г. по гр. дело №2630/22 г. на Софийския апелативен съд. Въведеното с нормата на чл.6 ГПК диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните актове във всяко положение на делото се разпрострира и при последващия контрол за законност пред съответния апелативен съд, когато е оставена без разглеждане жалбата срещу действията на съдебния изпълнител и е прекратено производството по делото. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.