Определение № 185 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3754/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 10.06.2020г. по гр.д.№3814/2019г. АС София, с което е уважен частично иск с правно основаниечл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да бъде допуснато касационно обжалване. Жалбоподателят - Д. Г. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да бъде допуснато касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка на предпоставките по чл.280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на РБългария да заплати обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато обвинение на Д. Г. в размер на 13 000лв., ведно със законната лихва върху нея от 15.05.2017г до окончателното изплащане. Като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част съдът е отхвърлил иска до 200 000лв., ведно със законната лихва върху нея от 15.05.2017г до окончателното изплащане. Прието е за установено, че с Постановление 21.07.1998г. за привличане на обвиняем по сл.дело № 107/1998 г., Д. Г. е бил привлечен като обвиняем за престъпление / продължавано/ по чл. 211, ал. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 2 и с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и вр. с с чл. 26, ал. 1 НК, както и, че с Постановление / л. 217/ за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 10.02.2000г. на следовател при Специализирана следствена служба е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 202, ал. 1, т. 1, чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4, вр. с чл. 26 НК. Констатирно е, че е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 10.02.2000г. до 18.04.2002г. Установено е, че с Обвинителен акт № ПД- 68/04 от 05.02.2004 г. на заместник – градски прокурор при Софийска градска прокуратура, обвиняемият Д. Г., заедно с още осем обвиняеми, били предадени на съд, а с присъда № 167 от 05.02.2013 г., постановена по н.о.х.д.№ 285/2004 г. на СГС, НО, 4 състав, влязла в сила като необжалвана за Д. Г.., подсъдимият е бил оправдан по повдигнатите обвинения за това, че през периода от 28.04.1995 г. до 03.05.1995 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като подбудител и помагач, в съучастие, е присвоил чужди пари на обща стойност 387 900 000 лева /неденоминирани/, собственост на ЦКБ-АД, равностойни на преведените два транша от по 3 000 000 щатски долара – общо 6 000 000 щатски долара, съответно със суифти от 28.04.1995 г. И от 03.05.1995 г., по кореспондентската сметка, по нареждане на М. Ч., връчени на останалите подсъдими да ги пазят и управляват. Съдът е приел, че в случая държавата отговаря за вредите, причинени на ищеца от прокуратурата. Приел е, че при преценка за размера на обезщетението следва да се съобрази разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и Постановление №4/1968 относно справедливостта, като се отчене тежестта на повдигнатото обвинение за тежко престъпление по чл.211 и чл.203 НК, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 10.02.2000г до 18.04.2002г, фактически приложена от 2.06.2000г при задържането на ищеца в Италия, продължителността на производството от 21.07.1998г до 05.02.2013г., при отчитане на обстоятелството, че същото е срещу няколко подсъдими и е изисквало множество процесуално-следствени действия с оглед повдигнатите множество обвинения срещу всеки от тях. Относно здравословното състояние на ищеца съдът е приел, че от заключенията по съдебно-медицинските и психиатрична експертизи, се установява, че е страдал от биполярно афективно разстройство /БАР/ от 1968г., т.е. още преди започване на процесното наказателно производство от 1968г., като стресът, преживян по време на наказателното производство, е оказал влияние върху съществуващи и други заболявания, но не е единственият фактор, като степента на приноса му не можело да бъде оценена количествено, още повече, че наличието на биполярното афективно разстройство размивало картината на осъзнаването на събитията, техните последствия на когнитивно ниво и модифицирало влиянието на стреса. Прието е, че същият е развил неврологични усложнения, диабетна полиневропатия, очни усложнения, бъбречни усложнения. Взето е предвид изявлението на вещото лице, което в съдебно заседание е изяснило, че за ищеца е налице епикриза от 2004г от болница, от която е видно, че е постъпил с друга диагноза - за лечение на възпалителен процес на белия дроб, но захарният диабет е записан като придружаващо заболяване. При тези данни съдът е направил извод, че не може да се приеме с категоричност, че само стресът е причина за влошаване на здравословното състояние на ищеца, тъй като част от настъпилите заболявания са усложнения на захарен диабет. Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че по делото е установено, че ищецът е претърпял вреди от проведеното наказателно производство за периода 21.07.1998г до 5.02.2013г-негативни изживявания,е депресия и травмираност. Прието е, че по делото не е установено разгласяване на случая от ответната страна пред медиите, а и не следва ответната страна да отговаря за действия на трети лица, а твърденията за невъзможност за възстановяване на бизнеса касаят претърпени имуществени вреди, каквито не са претендирани по настоящето дело. С оглед на изложеното, съдът е счел, че на ищеца да се определи обезщетение в размер на 13 000лв., ведно със законната лихва върху сумата от 15.05.2017г до окончателното изплащане, като исковата претенция следва да се отхвърли като неоснователна за разликата до 200000лв. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, Прокуратура на РБ, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението, в частта му с която е уважен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ и е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвада се имат предвид при определяне на същото. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Д. Г., чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението, в частта му с която е отхвърлен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за критериите, които следвада се имат предвид при определяне на същото. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите, поставени от двамата жалбоподатели и относими към критериите, които следвада се имат предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Съдът е дал разрешение на тези въпроси в обжалваното решение в съотвествие с практиката на ВКС. В същата, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 04.02.2013г., по гр. д. № 85/2012г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. е посочено, че обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В този смисъл са и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2 011г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ изисква да се отчитат всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване. Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване зада бъде коригирана същата. На основание чл.287,ал.4 ГПК насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Рзноски с оглед изхода на спора за тази инстанция не следва да се присъждат. Предвид изложението съображения, съдът