Определение № 4390 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 775/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. И. Т., чрез адв. Св. И., срещу онази част от Решение № 473 от 17.03.2023 г. по в. гр. д. № 2765/2021 г. на Апелативен съд- София, в която е потвърдено Решение № 264 746/15.07.2021 г. по гр. д. № 1613/2021 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора, ищец в първоинстанционното производство, срещу Софийски районен съд иск по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати разликата над 1 000 лв. до претендираните 25 050 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 69 196/2018 г. по описа на СРС в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че за неразумната продължителност на гр. д. № 69 196/2018 г. по описа на СРС следва да бъде компенсиран едва със сумата от 1 000 лева. Искането е за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск в пълния предявен размер. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, респективно– за неоснователност на касационната жалба. Депозирана е касационна жалба и от Софийски районен съд, ответник в първоинстанционното производство, срещу онази част от въззивното решение, в която е потвърдено Решение № 264 746/15.07.2021 г. по гр. д. № 1613/2021 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която СРС е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 69 196/2018 г. по описа на СРС в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 08.02.2021 г. - до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба на СРС се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че липсват доказателства ищецът да е търпял неимуществени вреди от забавата на гр. д. № 69 196/2018 г. по описа на СРС. При условията на евентуалност счита, че обезщетение от 1 000 лева е в прекомерно завишен размер. Искането е за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба на Софийски районен съд Х. И. Т., чрез адв. Св. И., е депозирал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част, респективно – за неоснователност на касационната му жалба. Отговор по касационните жалби САП не е депозирала. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установена фактическата обстановка, възприета от първоинстанционния съд. Констатирал е, че са се осъществили правопораждащи юридически факти от състава по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ и при извод за правилност на обжалваното решение е препратил на основание чл. 272 ГПК към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. По оплакванията на ищеца във въззивната жалба относно размера на присъденото обезщетение е посочил, че следва да оцени естеството на търсената чрез забавеното съдебно производство защита – иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – транспортни разходи от 500 лева, направени от ищеца във връзка с водено срещу него наказателно производство, по което е оправдан с влязла в сила присъда. Въззивният съд е приел, че невисоката цена на иска обосновава липса на тежки емоционални изживявания поради забавата, макар да е било засегнато правото му на бърз и справедлив процес, а увереността му в институционната ефективност на съдебната система да е била разколебана. Апелативният съд е счел, че в съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 1 000 лв., което е в двоен размер на заявената цена на иска по забавеното производство и е съответно на икономическата конюнктура в страната, справедливо компенсира ищеца за допуснатата забава за периода от 26.10.2018 г. до предявяване на иска по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател Х. И. Т. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1.„Трябва ли съдът да изследва характера на забавата и ако се установи умишлена забава, налага ли се по-висок размер на обезщетяване?“; 2.„Трябва ли въззивният съд да съобрази новонастъпила забава в хода на процес по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ?“; 3.„Кои са критериите за определяне на "разумен срок" по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС?“; 4.„Спазва ли изискването за "справедлив процес"по чл. 6 § 1 ЕКПЧ съд-ответник, който разглежда делото на ищеца, когато има принос за деликта, за който трябва да определи обезщетение по иска на ищеца, и когато прокуратурата участва в този процес от името на държавата?“; 5.„Длъжен ли е въззивният съд да отговори на основните оплаквания във въззивната жалба?“; 6.„Дело за вреди поради незаконно обвинение има ли висок залог за ищеца-инвалид с тежко здравословно и финансово състояние, дори ако цената на иска е под минималната заплата, но в размер над месечния доход на ищеца от социална пенсия за инвалидност?“; 7.„Трябва ли националният съд да съобрази размерите на обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ по дела за забава, както изисква чл. 60е, ал. 2 ЗСВ и пилотното дело "Фингър срещу България?“; 8.„Изискването за "съразмерност" на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ създава ли възможност да се дерогира гарантираният в чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата минимален размер на адвокатско възнаграждение?“. Касаторът, ищец в първоинстанционното производство, се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 60224 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 205 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 863/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО, както и с Решение № 29 от 11.11.1998 г. по к. д. № 28/1998 г. на КС. По поставените въпроси касаторът ищец се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по тях би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Касационният жалбоподател СРС поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос – при иск по чл. 2б ЗОДОВ необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретни претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумна продължителност на съдебно производство, или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебно производство. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., Решение № 170 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 4835/2018 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 134 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 92 от 02.08.2016 г. по т. д. № 965/2015 г. по описа на ВКС, I ТО, и Решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО. Поставените в изложението на касатора Хр. И. въпроси под номер едно, четири, шест, седем и осем не са обусловили волята на въззивния съд, видно от мотивите на обжалваното решение. Те са свързани с оплакванията в касационнана жалба за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и за необоснованост. Поради несъответствие на тези въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване по тях не може да се допусне. Поставеният от касатора ищец втори въпрос се свежда до приложението на чл. 52 от ЗЗД и доводите му, свързани с размера на присъденото обезщетение. Този въпрос е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС, включително с относимата и посочена в изложението на касатора практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел естеството на търсената защита по забавеното производство – иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – разходи за транспорт в размер на 500 лв., приемайки, че невисоката цена на иска обосновава липса на тежки емоционални изживявания поради забавата, отчитайки икономическата конюнктура в страната и времето на забавянето от сезиране на съда, допуснал забавата, до предявяване на иска за вреди от бавното правосъдие. Посочил е, че изтеклият период от време след предявяване на иска по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ е вън от предмета на спора, тъй като съдът е обвързан от изложените в исковата молба твърдения за допусната забава по дължимите процесуални действия. Решенията, посочени от касатора ищец в изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК, в които се твърди да е дадено разрешение по този въпрос, различно от това в обжалвания съдебен акт, са неотносими към предмета на настоящия спор - Решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 60224 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г. по описа на ВКС, I ГО. Третият от поставените въпрос е с обуславящ изхода на спора характер, но същият нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито с Решение № 29 от 11.11.1998 г. по к. д. № 28/1998 г. на КС, на което касаторът Хр. И. се позовава, поради което касационно обжалване по него не може да се допусне. Именно констатацията на въззивния съд, че правото на ищеца на разглеждане на делото му в разумен срок е нарушено, при отчитане предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални представители и поведението на компетентните органи е в основата на извода за основателност на предявения иск, уважен в частичен размер. Поставеният от касатора пети въпрос също покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него касационен контрол не може да се допусне, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При обосноваване на извода, че правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на процесното гражданско дело е нарушено, че той е претърпял твърдените неимуществени вреди и че е налице причинно-следствена връзка между бездействието на правозащитния орган и неблагоприятните неимуществени последици, въззивният съд е обсъдил възраженията и доводите на ищеца и е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на вземането му. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Във връзка с оплакването във въззивната жалба на ищеца, че присъдената сума от 1 000 лева не го компенсира напълно за разколебаната увереност в институционната ефективност на съдебната система, въззивният съд се е мотивирал с невисоката цена на иска по забавеното производство – 500 лева - и затова е счел, че двойният размер на тази стойност при отчитане на икономическата конюнктура в страната справедливо обезщетява ищеца за допуснатата до предявяване на иска по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ забава. Наличието на съдебна практика по втори, трети и пети въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо, включително и на посочените от жалбоподателя И. основания. Решението е постановено при наличие на право на иск, което е упражнено надлежно. Не е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Не е налице и хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение, която е квалифицирана форма на неправилност, предполагаща наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. По поставения в изложението на СРС въпрос, който е с обуславящ изхода на спора характер, е налице трайна и последователна съдебна практика - Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV ГО, Решение № 50062 от 3.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2077/2022 г., ГО, Решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV ГО, и др., която е съобразена от въззивния съд, като е прието, че при иска по чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок - относно тези вреди съществува силна, но оборима презумпция, че при неразумна продължителност на производството те са настъпили. Разрешението, дадено от въззивния съд в обжалваното решение, е съобразено с практиката на ВКС, посочена от касатора, ответник по иска, в изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обобщение – нито един от касаторите не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да останат в тежест на всяка от страните така, както са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,