Определение № 148 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 553/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 716 от 13.07.2020 г. по в. гр. д. № 293/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 380/09.08.2019 г. по гр. д. № 1044/2018 г. на Асеновградския районен съд, са уважени предявените от П. А. Н. и Й. А. Я. срещу А. П. Н., М. П. Т. и С. А. К. искове по чл.33, ал.2 ЗС, както е допуснато изкупуване на по 1/4 ид. част за всеки от ищците от продадения между ответниците с нотариални актове от 30.03.2015 г. и 14.11.2017 г. имот, представляващ 585/1033 ид. части от ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], [община], с площ от 965 кв. м., стар идентификатор ...., съставляващ УПИ ...., заедно с намиращите се в него сгради: сграда с идентификатор ...., представляваща двуетажна еднофамилна жилищна сграда с площ от 76 кв. м.; сграда с идентификатор .... – еднофамилна жилищна сграда с площ от 51 кв. м., сграда с идентификатор .... – селскостопанска сграда с площ от 17 кв. м.; сграда с идентификатор .... – селскостопанска сграда с площ от 24 кв. м. и сграда с идентификатор .... – селскостопанска сграда с площ от 18 кв. м., за сумата от общо 6700 лв., която двамата ищци следва да заплатят по равно на С. А. К. в едномесечен срок от влизане на решението в сила, при отчитане на запазеното от А. П. Н. пожизнено право на ползване върху 1/2 ид. част от сгради с идентификатори .... и .... и върху земята – ПИ с идентификатор ....

Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в останалата обжалвана част, с която искът за изкупуване е бил отхвърлен по отношение на ответника Г. Х. К., както и в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от ищците установителен иск за собственост по давност върху 34/221 ид. части от ПИ с идентификатор .... с площ от 221 кв. м., с предназначение за второстепенна улица.

Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта, с която е било признато за установено по отношение на ответниците А. Н., М. Т., С. К. и Г. К., че ищците П. А. Н. и Й. А. Я. са собственици на по 1/4 ид. част от описаните по-горе имоти.

Въззивният съд е приел, че въпреки издадения констативен нотариален акт № .... г., който легитимира ответника А. Н. като изключителен собственик на спорния имот, в действителност той притежава само 1/2 ид. част, а останалата част от имота е собственост на ищците, негови деца. Първоначално с нотариален акт № .... г. А. Н. е продал 585/1033 ид. части от имота на трето за съсобствеността лице /М. Т./, без да предложи на останалите съсобственици да изкупят частта, а след това заедно с третото лице е продал целия имот на С. К.. Затова съсобствениците П. Н. и Й. Я. имат правото да изкупят по реда на чл.33, ал.2 ЗС продадените от А. Н. идеални части. Прието е за неоснователно възражението, че продажбата прикрива дарение. Прието е също, че правото на изкупуване не се влияе от обстоятелството, че исковата молба по чл.33, ал.2 ЗС е вписана след продажбата, извършена от А. Н. и М. Т. като продавачи и С. К. като купувач, тъй като праводателят винаги е бил съсобственик с жалбоподателите /ищците по иска за изкупуване/ и това, че продажбата от 14.11.2017 г. предхожда вписването на исковата молба не създава право на собственост, като К. не е установила да е придобила пълния обем на правото на собственост върху процесния имот на основание, което да е противопоставимо на въззивниците. По отношение на Г. К. искът следва да се отхвърли, тъй като не е доказано да е бил в брак по време на процесната продажба.

Прието е, че срокът по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване е спазен. Действително, на 12.09.2017 г. Й. Н. е подала молба до службата по вписванията в [населено място] за издаване на незаверен препис от нотариален акт № .... г., но в този акт не е инкорпорирана продажбата от 30.05.2015 г., ето защо не може да се приеме, че ищцата е узнала за тази продажба към момента на подаване на молбата. Най-ранният момент, в който ищците са узнали за процесната продажба, е 14.03.2018 г., когато са получили препис от нот.акт № .... г. по подаденото от тях заявление. Исковата молба е подадена на 10.05.2018 г., в срока по чл.33, ал.2, изр.2 ЗС от узнаване на продажбата.

Прието е, че установителният иск за собственост на 34/221 ид. части от ПИ с идентификатор .... е неоснователен. Този имот е създаден със заповед № 18-6849/29.07.2015 г., с която е одобрено изменение в КК и имотът е предназначен за улица. След като ищците не са оспорили посочената заповед, те не могат да претендират право на собственост върху имота.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби:

Жалбоподателите А. П. Н., С. А. К. и М. П. Т. оспорват фактическия извод на въззивния съд за момента, в който ищците са узнали за процесната продажба. Позовават се на изявление в исковата молба, че узнаването е станало през 2017 г., когато ищецът узнал, че баща му се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имот ...., който преди това му прехвърлил с дарение и по този повод той завел иск срещу баща си. Вписването на тази искова молба станало на 12.10.2017 г. и в този период ищецът според жалбоподателите узнал за продажбата, извършена в полза на М. Т.. Аргумент за това било обстоятелството, че при справка в службата по вписванията излиза информация за всички вписвания по партидата на лицето, на чието име се извършва справката. Неправилно съдът приел, че в тежест на ответниците е да установят по-ранен момент от 14.03.2018 г. на узнаване на оспорената продажба от ищците. В действителност доказателствената тежест за установяване спазването на срока за подаване на исковата молба била на ищците.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е доказателство, че е спазен срокът от 2 месеца при иск по чл.33, ал.2 ЗС, ако този факт е оспорен от ответника, а ищецът не е представил категорични доказателства за това, въпреки че доказателствената тежест е негова;

2. Може ли да се приеме, че искане за представяне на преписи от нотариални актове в служба по вписванията е достатъчно доказателство, че от този момент ищецът по иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС е узнал за извършената продажба, след като моментът на узнаването е оспорен от ответника; 3. Задължително ли е въззивният съд да коментира защо отхвърля мотивите на първоинстанционния съд, когато решението му е в такъв смисъл;

4. Нарушение на закона ли е обстоятелството, че въззивната инстанция не се е съобразила с доказателствената тежест, разпределена в първоинстанционното производство; 5. Допустимо ли е да се приеме за установен факт, който не е бил обект на главно и пълно доказване от страната, която е носила тежестта на главното и пълното му доказване.

Жалбоподателката Й. А. Я. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от нея иск за признаване на собствеността на 14/221 ид. части от ПИ ...., отреден за второстепенна улица Поддържа, че придобивната давност от 10 г. е изтекла до изменението на КК през 2015 г. Поддържа, че е била призната за собственик на 1/4 ид. част от ПИ с идентификатор ...., който е с площ от 965 кв. м. Преди изменението на КК от 2015 г. е съществувал имот № .... с площ от 1033 кв. м., който е включвал създадените впоследствие имоти .... и спорната част от имот .... Това, че част от имота, в който ищцата притежава права, е отредена за временен път, не означава, че тя губи собствеността си върху нея. Това е частен път, който обслужва съсобствения имот. Позовава се на практика на ВКС, според която кадастралната карта нито създава, нито прекратява вещни права – ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 81/17.02.2012 г. по гр. д. № 506/2011 г. на ВКС и решение № 145/30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I-во г.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това счита, че в обжалваната част въззивното решение е и очевидно неправилно – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Дори ако част от един имот бъде отреден за улична регулация, собствеността се запазва до реализиране на общественото мероприятие.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС с цена на иска над 5000 лв. и по иск за собственост. Решението не е изключено от касационен контрол предвид разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК.

По жалбата на А. П. Н., М. П. Т. и С. А. К.:

Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси.

Практиката на ВКС, която жалбоподателят свързва с всички въпроси, съдържа общи разяснения за начина на разпределяне на доказателствената тежест, за това кой трябва да проведе пълно главно доказване, чрез какви доказателства се осъществява това доказване - преки доказателства или съвкупност от косвени доказателства, които създават сигурност, че индицираният факт се е осъществил, както и за начина на преценка на събраните доказателства – решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III-то г.о.; решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 4243/2018 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 92 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 7177/2014 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 95 от 21.07.2016 г. по т.д. № 1280/2015 г. на ВКС, I-во т.о.; решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226/2014 г. на ВКС, I-во т.о.; решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I-во т.о.; решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 337 от 16.02.206 г. по гр. д. № 1160/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. Никое от тези решения не е свързано конкретно с въпроса как се доказва спазването на срока по чл.33, ал.2 ЗС, ако твърденията на ищеца по този въпрос са оспорени от ответника. В конкретния случай въззивният съд е спазил общите указания, дадени в посочената практика на ВКС, поради което по поставените въпроси не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът се е позовал на представеното от ищците доказателство за спазване на срока – заявление от адв. Н. М. до служба по вписванията Асеновград за снабдяване с копия от нотариалните актове, с които са извършени оспорените продажби. Молбата е от 12.03.2018 г., а документите са получени на 14.03.2018 г. Ищците, които носят доказателствената тежест, са спазили изискванията на процесуалния закон и свързаната с него практика на ВКС да докажат твърденията си, че са подали исковата молба по чл.33, ал.2 ЗС в двумесечен срок от узнаване на продажбите. Ответниците са оспорили датата 14.03.2018 г., като са заявили, че ищците са узнали за продажбите преди тази дата. По това оспорване те следва да проведат насрещно доказване. Оспорването е мотивирано с твърдението, че поради възникнал по-рано спор за собственост на друг имот, по който има заведено дело с вписана искова молба на 12.10.2017 г., ищците са разбрали във връзка с това дело от справка в службата по вписванията за всички прехвърлителни сделки, които е извършил баща им, тъй като те са вписани в неговата партида, т.е. те още към 12.10.2017 г. са знаели за процесните продажби. Ответниците са представили и доказателства за момента на вписване на исковата молба по другото дело, т.е. те са провели нужното насрещно доказване. Съдът обаче не би могъл да основе решението си на това тяхно твърдение и свързаните с него доказателства, тъй като в този случай решението ще почива на предположение, което би било незаконосъобразно. Ищците биха могли да разберат за констативния акт на баща им за другия имот не само от справка в службата по вписванията, а например от справка по КККР, т.е. не е сигурно, че преди 14.03.2018 г. те са знаели за процесните продажби. Твърдението, че са узнали за продажбите чрез справка в КККР, те са поддържали не само по настоящото дело, но и в исковата молба по другото предходно дело по спора за собственост на другия имот – ПИ ...., видно от представената искова молба. Не може да се предположи със сигурност, че преди 14.03.2018 г. ищците са знаели за процесните продажби. Затова, въпреки представеното от ответниците доказателство, насрещното доказване не е проведено успешно. В съответствие с цитираната практика на ВКС въззивният съд е основал решението си по този спорен въпрос на доказателството, представено от ищците. Съдът е обсъдил и другата молба от ищците до службата по вписванията с дата 12.09.2017 г. за снабдяване с копие от нотариален акт, но обосновано е приел, че този акт касае друг имот и не може да се свърже с процесните продажби, т.е. не може датата на узнаване на тези продажби да е 12.09.2017 г. С оглед данните по настоящото дело, моментът на узнаване на процесните продажби, а оттук и началото на двумесечния срок за подаването на исковата молба по чл.33, ал.2 ЗС, законосъобразно е свързан от съда с искането до службата по вписванията за представяне на преписи от нотариалните актове за продажбите – 12.03.2018 г., съответно – получаването на документите – 14.03.2018 г., като този извод не противоречи на посочената по-горе практика на ВКС. По въпроса за доказателствената тежест въззивният съд не е действал в противоречие с указанията на първоинстанционния съд, напротив, съобразил се е с тях, като е приел, че от ищците е проведено пълно и главно доказване по спорния факт, за който те носят доказателствена тежест.

И на последно място - няма колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд не е контролно-отменителна инстанция и не е длъжен да коментира мотивите на въззивния съд и да обосновава тяхната неправилност, а трябва да направи собствени фактически и правни изводи. Въззивният съд е действал именно по този начин и с това е изпълнил както процесуалния закон, така и практиката на ВКС по прилагането му. Ето защо по въпрос № 3 също не може да се допусне касационно обжалване – от една страна въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, която няма пряка връзка с този въпрос, а от друга страна въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В обобщение – не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като нито е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, нито поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изобщо не е обосновано от жалбоподателите.

По касационната жалба на Й. А. Я.:

На първо място съставът на ВКС счита, че в жалбата е допусната техническа грешка. Предмет на втория установителен иск за собственост са 34/221 ид. части от ПИ с идентификатор .... с площ от 221 кв. м., с предназначение за второстепенна улица. Останалите 34/221 ид. части от имота според твърденията в исковата молба и нейните уточнения са на ответницата С. К., която ги е придобила чрез прехвърлителната сделка от А. Н.. Общо площта 68 кв. м. /34 + 34/ е онази част от улицата, която попада в съсобствения имот на страните / 965 кв. м. + 68 кв. м. = 1033 кв. м./. Жалбоподателката оспорва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за собственост на 14/221 ид. части от ПИ с идентификатор ...., но доколкото тя е претендирала за себе си само половината от процесните 34/221 ид. части, следва да се приеме, че жалбата ѝ касае 17/221 ид. части, а не 14/221 ид. ч., колкото е посочено.

Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като изводът на въззивния съд, че обособяването на улицата в самостоятелен обект по КК лишава ищците от правото на собственост върху тази част, след като не са оспорили заповедта, с която е одобрено изменението на кадастралната карта, противоречи на посочената практика на ВКС, според която одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите - ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 81/17.02.2012 г. по гр. д. № 506/2011 г. на ВКС и решение № 145/30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I-во г.о. Затова по жалбата на Й. Я. следва да се допусне касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,