Определение № 1435 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 321/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 263093 от 06.10.2022 г. по в. гр. д. № 12578/2020 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 154491/20.07.2020 г. по гр. д. № 62814/2014 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на С. С. Р., че С. В. В., Т. В. М. и В. С. В. са собственици съответно на 3/8; 1/8 и 1/8 ид. част от изградената в ПИ с идентификатор 00357.5362.591 двуетажна жилищна сграда с идентификатор 00357.5362.591.2. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по в. гр. д. № 15575/2015 г. на СГС, IV-Д състав, е признато за установено по отношение на ответника С. С. Р., че ищците С. В. В., Т. В. М. и В. С. В. са собственици съответно на 3/8; 1/8 и 1/8 ид. част от земята - ПИ с идентификатор 00357.5362.591, поради това на основание чл.92 ЗС всеки един от ищците е станал по приращение собственик на същите идеални части от построената в имота сграда с идентификатор 00357.5362.591.2, която е предмет на настоящото дело. Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е приел за разглеждане направеното от ответника С. С. Р. възражение за заплащане на извършените от него подобрения, представляващи самата сграда. Съобразно разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, възражението за признаване право на задържане срещу предявен ревандикационен иск до заплащане на направените от ответника подобрения в имота се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и не може да се релевира по-късно, както пред първата, така и пред въззивната инстанция. В случая възражението за подобрения е преклудирано, тъй като не е направено в срока по чл.131, ал.1 ГПК, а едва в четвъртото открито съдебно заседание по делото пред първата инстанция, поради което правилно не е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд. Прието е също, че според трайната съдебна практика възражението за заплащане на подобрения и свързаното с него право на задържане може да бъде упражнено единствено при предявен осъдителен иск за връщане на вещта. Съдът се е позовал на практика на ВКС - решение № 882 от 8.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., и решение № 201 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., ГК, в които е прието, че правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца – кредитор срещу собственика-длъжник – ТР № 48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС. То е самостоятелно, макар съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски и последиците от упражняването му са две: отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане и дава привилегия по чл.136, ал.1, т.4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. След като възражението за подобрения и свързаното с него право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, то същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. Правото на задържане отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта, съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане е налице само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. В случая не е предявен осъдителен иск за връщане на вещта, поради което за ответника липсва правен интерес от предявяване в настоящото производство по предявения положителен установителен иск на възражение за подобрения, респ. на възражение за право на задържане, като не е налице пречка претенцията му за стойността на извършените подобрения да бъде предявена в отделен процес. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. С. Р.. Жалбоподателят поддържа, че сам и със свои средства е построил процесната сграда и след като съдът признал права на ищците върху сградата на основание чл.92 ЗС, той е следвало да присъди на жалбоподателя и припадащата се на всеки от ищците част от това подобрение на основание чл.72-74 ЗС. Съдът нарушил материалния закон и допуснал в правния мир да се възцари една несправедливост, като се обогатят едни правни субекти за сметка на други. Въззивният съд не съобразил, че правото на жалбоподателя да претендира подобренията е възникнало в хода на висящия процес, с влизане н сила на съдебното решение, което признава съсобствеността върху дворното място. Затова жалбоподателят не могъл да предяви възражението си за подобрения с отговора на исковата молба по настоящото дело. В изложението към жалбата се сочи разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, без уточнение на кое от трите основания за допускане на касационно обжалване по този текст се позовава жалбоподателят. Поставя се и следният въпрос: Има ли право владеещият собственик да предяви претенциите си за подобрения, извършени в общия имот. Жалбоподателят счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл неправилно и недопустимо. Ответниците в производството С. В. В., Т. В. М. и В. С. В. оспорват жалбата. Считат, че не е налице основание за допускане за разглеждане по същество от ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането й до разглеждане по същество. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Макар да се е позовал на тази разпоредба, жалбоподателят не е изложил никакви доводи за нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Неприемането за разглеждане на възражение на ответника за подобрения принципно не може да доведе до недопустимост на съдебното решение, а най-много до неговата неправилност. Поставеният от жалбоподателя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК нито е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито по него е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Решаващият въпрос по делото е не дали владеещият собственик има право да предяви претенциите си за подобрения, извършени в общия имот, а чрез какви процесуални способи и в какви срокове може да стане това. Въззивният съд е дал отговор и на двата въпроса, като е изложил съображения защо възражението за подобрения може да се заяви в единство с възражението за право на задържане само като защитно средство по предявен ревандикационен иск, какъвто в случая не е предявен, при това в срока по чл.131, ал.1 ГПК. Възражението за право на задържане до заплащане на подобренията в имота може да бъде заявено и като евентуално – т.е. да бъде разгледано от съда само ако се признае правото на собственост или съсобственост на ищеца върху подобрения имот. Затова не е имало пречка това възражение да се предяви и преди да бъде постановено и да влезе в сила съдебното решение, установяващо правата на страните върху дворното място, от което пък произтича и съсобствеността им върху процесната сграда. По-същественото обаче е това, че искът по делото е установителен и в това производство съдът не може да разглежда възражение за право на задържане до заплащане на подобренията в имота, а само насрещен иск за подобрения, какъвто не е предявен. Изложените от въззивния съд мотиви по тези въпроси са изцяло в унисон с практиката на ВКС. При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 06.01.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,