Определение № 5719 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4409/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от С. Н. Й. против определение № 3536 от 25.07.2025 г. по гр.д.№ 1617/2025 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 8252 от 18.06.2025 г. по гр.дело № 2033/2025 г. по описа на Варненски РС. С последното е върната, подадената от нея искова молба с вх. № 15191 от 18.02.2025 г. и е прекратено производството по делото поради неизправяне нередовности на исковата молба и недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, и исковете по чл. 90 ЗКИР. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила, защото не е отчетено, че в исковата молба ищцата твърди, че упражнява фактическа власт с намерение за своене, при което е налице правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск и че това състояние може да доведе до придобиване по давност на правото на собственост. Посочени са фактическите действия, чрез които се упражнява фактическата власт и това, че не е прекъсната от ответницата, а предявената от жалбоподателката искова молба не прекъсва собствената й давност, че от влизане в сила на решението по приключилият спор с ответницата е изминал период от три месеца, но следвало да се съобрази и срока, изтекъл и в хода на процеса и съдът да прецени правния интерес след събиране на доказателства. Жалбоподателката счита, че фактическото й състояние е застрашено от това, че ответницата се легитимира като собственик в резултат на приключилия спор, в решението по който е цитиран н.а. № 2,т.VІІ/1964 г. Според частната жалбоподателка, това формира интереса й да поиска заличаване на вписването на този нот. акт, а съобразяването, че съдът придава значение на това, че е разгледан по приключилото дело придава сила на пресъдено нещо и на мотивите, каквато в случая те нямат. По иска по чл. 90 ЗКИР посочва и че за предявяване на този иск не е необходимо ищеца да противопоставя права, а наличието на нот. акт от 1964 г. смущава владението й. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.При уважаване на предявен отрицателен установителен иск прекъсва ли се владението на ответника върху имота или същия продължава да има качеството на владелец? 2. Следва ли владелецът да манифестира своето владение пред собственика, за да се приеме, че е налице своене на вещта /владение/? 3.Действията на охрана, която препятства достъпа на трети лица, както и поддържането и ползването на имота като градина представляват ли конкретни действия по манифестиране на владение върху недвижим имот? 4.Упражняването на фактическа власт върху имота с намерение за своене представлява ли годно за защита фактическо състояние или обективна възможност за придобиване на права – придобиване право на собственост по давност чрез владение? 5.Може ли съдът да основава преценката си относно признаците явност и трайност на владението без да се съберат доказателства за това, а по свое усмотрение според това колко е продължило владението? 6. Задължен ли е съдът да вземе предвид факти, релевантни за спорното право, възникнали след предявяване на иска? 7.Следва ли съдът да следи за наличието на правен интерес у ищеца само към момента на предявяване на исковата молба или трябва да следи в целия ход на процеса, включително към момента на произнасянето си? На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е формулиран въпрос 8 - налице ли е смущаване на владението, когато е налице публична легитимация на друго лице, претендиращо, че е собственик и притежаващо титул за собственост? По иска по чл. 90 ЗКИР са формулирани следните въпроси: 9.В хипотеза на уважен отрицателен установителен иск ползват ли се със сила на пресъдено нещо или с обвързваща сила актовете, респективно правните основания, върху които се основава легитимацията на ищеца? 10.Има ли правен интерес от владелец на имот и у лице, което би имало възможността да придобие права върху имот, ако отрече правата на ответника да предяви иск по чл. 90 ЗКИР ? 11.Налице ли е възможност у ищцата да оспори правата на наследодателя на ответницата ако не може да противопостави свои собственически права? Тъй като исковата молба е върната преди връчване препис от нея на ответницата, на същата не се дължи и връчване на препис от частната жалба /чл. 130, изр.2 ГПК/, поради което съдът не обсъжда подаденият от нея отговор Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: С. Н. Й. е предявила отрицателен установителен иск за собственост, като е поискала да се признае за установено, че ответницата Р. К. М. не е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], район "П.", с площ от 1183 кв. м., на осн. чл. 537, ал. 1 ГПК да се отмени КНА № 114, том II, дело № 2145/1993 г. на нотариус Д. С., с район на действие ВРС и на основание чл. 90 от ЗКИР да се постанови заличаване на вписването в СВ-Варна на нотариален акт № II, том 7, нот. дело № 2648/1964 г. поради недопустимост на вписването и/или вписване на несъществуващо обстоятелство. В началото на исковата молба обосновава правният си интерес с това, че упражнява фактическа власт върху недвижим имот с идентификатор № ***с намерение за своене, което е демонстрирано пред ответницата. Сочи, че между страните е постановено решение по гр. д. № 13542/2021 г. на Районен съд – Варна за същия недвижим имот, с което иска е бил уважен но още в исковата молба по това дело М. е признала, че С. Й. упражнява фактическа власт върху имота. Ищцата С. Й. излага доводи, че в полза на наследодателя на ответника е съставен констативен н.а. от 17.08.1964 г., което нотариално удостоверяване е нищожно, на основание чл. 576, вр. с чл. 580, т. 6 ГПК, защото няма подпис на нотариуса. Сочи, че праводателят на ответника не е заплатил обезщетение на община Варна във връзка с възстановяването на собствеността. Оспорва констативен нот. акт по нот. дело № 2145/1993 г., защото в съдържанието му е посочен предходният нот. акт от 1964 г., поради което моли за отмяната му и заличаване на вписването на нот. акт от 1964 г. С уточнителна молба вх. № 28202 от 27.03.2025 г. ищцата е посочила, че недвижимият имот е ограден от нея и се охранява въз основата на сключен договор за охрана и е повторила, че се позовава на осъществявана фактическа власт с намерение за своене, което дава основание за придобиване на имота по давност с отричане правата на ответника, а това, че ответницата заявява самостоятелни права смущава фактическата й власт. Посочва, че за предявяване на исковете по чл. 90 ЗКИР за заличаване на вписването поради недопустимост на същото, както и поради несъществуване на вписаното обстоятелство не е необходимо да противопоставя самостоятелни права. С молба с вх. № 39218 от 02.05.2025 г. ищцата е уточнила, че недвижимият имот е ограден от нея още през 1992 г., че се ползва от нея като градина и място за почивка, че е непрекъсната фактическата й върху имота, а договора за охрана е от 09.03.2022 г. Посочва обаче, че мотивите на предходно постановеното решение, в които са обсъждани тези обстоятелства, нямат обвързваща сила между страните. Правният си интерес от исковете по чл. 90 от ЗКИР за заличаване на вписването на нотариалния акт от 1964 г. обосновава с възпрепятстване на възможността ответникът да се снабди за в бъдеще с друг констативен нотариален акт. Поради неизпълнение на дадените указания, с разпореждане № 19819 от 14.05.2025 г. РС е върнал исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е констатирал, че ищцата не е уточнила факти, свързани с правният й интерес и конкретно по иска по чл. 90 ЗКИР - какви права са й засегнати с оспореното вписване на нотариалния акт от 1964 г., респ. до каква благоприятна промяна в правната й сфера би довело исканото заличаване на вписване. Посочил е, че за наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателния установителен иск, като законова предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, съдът следи служебно в хода на целия процес. Липсата на такъв е обосновал с влязлото в сила решение № 275 от 31.01.2023 г. по гр. д. № 13542/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е прието за установено по отношение на Р. М. /сега ответник/, че С. Й. не е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, както и с това, че в мотивите на потвърдителното въззивно решение, постановено по в. гр. д. № 848/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна е прието, че от събраните по делото доказателства не се доказва, че в периода от 1992 г. до /датата на исковата молба/ - 16.09.2021 г. са извършвани действия от страна на С. Й., обективиращи установяването на фактическа власт по отношение на процесия недвижим имот. Прието е, че исковете по чл. 90, ал. 1 от ЗКИР са недопустими, защото ищцата не е легитимирана да иска заличаване на вписване, тъй като не е била страна в охранителното производство по вписването, че за заличаване на вписване е необходимо не само наличие на вписване и засегнати с него права на ищеца, но и наличието на възможност да бъде постигнат преследвания от ищеца правен резултат - че би се променило правното положение на ищеца. В случая дори и да бъде уважена претенцията на ищцата и да бъде заличено вписването на нотариалния акт от 1964 г. в патримониума на същата няма да настъпи каквато и да е правна промяна. Въззивната инстанция е потвърдила определението на РС, като е посочила, че ищцата не обосновава правният си интерес, тъй като освен, че не твърди самостоятелни права, които защитава, не се позовава и на годно за защита фактическо състояние, нито пък на това, че с успешното провеждане на отрицателния установителен иск ще придобие права. Позовал се е на влязлото в сила на 28.11.2024 г. решение по гр.д. № 13542/2021 г. на ВРС, с което е признато за установено по отношение на Р. К. М., че ищцата по настоящият спор С. Н. Й. не е собственик на ПИ № ***и е отменен на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК издадения в нейна полза к.н.а. №12 от 24.03.2017 г. Позовал се е и на това, че по време на горното производство придобивната давностт между страните не тече, съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД, а намиращата се във фактическа власт на имота Й. е била само държател на същия, а в исковата молба и уточнителните молби не е въведено твърдение, че след 28.11.2024 г. Й. е трансформирала държането на имота във владение, т.е. да е манифестирала с някакви конкретни действия спрямо ответницата М. намерение да свои ПИ № ***. Позовала се е на действия, които са извършени през времетраенето на предходното производство по гр.д. № 13542/2021 г. на ВРС, а пропуск да бъдат своевременно представени писмени доказателства или направени релевантни възражения не може да бъде саниран с предявяване на настоящия иск. Въззивният съд е приел, че с предявяване на иска срещу Й. давността й е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, а след влизане в сила на решението, с което иска е уважен може да започне да тече, считано от 28.11.2024 г. нова давност, но няма твърдения за превръщане на държането във владение за себе си след 28.11.2024 г. чрез действия, които след тази дата да са манифестирани пред М.. Затова е прието, че за ищцата не съществува годно за защита фактическо състояние или обективна възможност за придобиване на правото на собственост по давност. Посочил е, че от влизане в сила на решението по предходния иск - 28.11.2024 г. до датата на предявяване на настоящия иск – 18.02.2025 г. е изминал период от време по-кратък от три месеца, което не може да доведе до извод, че е налице трайност и явност на упражняваната фактическа власт. Приел е, че ищцата не сочи свое защитимо право, което да съществува към момента на предявяване на иска, а е недопустима защита на бъдещо право, поради което не обосновава правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск против Р. К. М.. Исковете по чл. 90 ЗКИР за заличаване на вписването на нот. акт № 2, т. VII, нот. дело № 2648/1964 г. на ВН поради недопустимост и вписване на несъществуващо обстоятелство са приети за недопустими поради това, че са установителни и за тях е необходимо доказване на правен интерес, какъвто ищцата не е доказала. Съдът се е обосновал с това, че в предходното производство е бил представен от М. този нот. акт и тя се е легитимира като собственик на процесния имот по реституция, в качеството й на наследник на К. Б., доказвайки с него правният си интерес. С него К. Б. е придобил чрез покупко-продажба по реда на ЗЗРПНПВПВНИ парцел *** по плана на [населено място], м. „М.“. За да е налице правен интерес от предявяване на тези искове е необходимо с оспореното вписване да са засегнати права на ищцата, или тя не може да реализира свои предоставени от закона права поради допуснато незаконосъобразно вписване на други права. При условие, че правото на собственост на Й. върху ПИ № ***е отречено с влязло в сила решение и същата към датата на предявяване на настоящия иск не може да се легитимира като собственик на никакво основание, то не е налице и правен интерес от претенцията за заличаване вписването на нот. акт № 2, т. VII, нот. дело № 2648/1964 г. на ВН. Посочил е, че за ищцата не съществува възможност да оспори правата на наследодателя на М., тъй като самата тя не може да противопостави собственически права преди датата на влизане в сила на решението по гр.д. № 13542/2021 г. по описа на ВРС – 28.11.2024 г. С тези мотиви е потвърдено определението на РС за връщане на исковата молба и прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове при изложените твърдения в исковата молба. Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно определение е този, който е включен в предмета на спора по частната жалба и е обусловил правните изводи на съда по него. На посоченото изискване отговаря въпрос № 4, поради което по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото съдът констатира противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно разясненията в мотивите към т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, „с отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено /но не е отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик“. Позоваването на ищеца по отрицателен установителен иск на „фактическо състояние“ или на „възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника“, са двете хипотези, при които в диспозитива на тълкувателният акт е прието, че е налице правен интерес. Видно от първоначалната искова молба, ищцата се е позовала в момента на предявяване на иска на фактическо състояние – упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, което демонстрирала на ответницата. От исковата молба и уточнителните молби е ясно, че от влизане на решението по предходния спор в сила до предявяване на иска е изтекъл период от време, който е около три месеца, т.е. по-малко от шест месеца, за да бъде защитено фактическото състояние с иск по чл. 75 или 76 ЗС. Към момента на предявяване на иска тези твърдения са достатъчни за обосноваване на правния интерес. Тълкувателният акт не изисква във втората хипотеза фактическата власт да води до придобиване на собствеността. Ако правото на собственост е придобито в резултат на владение, е налице първата хипотеза от диспозитива – позоваване на правото на собственост. Ищцата не се позовава на тази хипотеза, а и не би могла след уважаване на отрицателният установителен иск против нея с влязло в сила решение през 2024 г. Твърденията за упражняване на фактическа власт с намерение за своене по отношение на ответницата обаче подлежат на доказване в хода на производството от нея, тъй като за наличието на правен интерес, който е абсолютна процесуална предпоставка за надлежно предявяване на установителен иск, се следи в хода на цялото производство и според диспозитива на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ако ищцата не докаже тези си твърдения, производството се прекратява. В случая ищцата не се позовава на притежание на същото право, чието отричане иска за ответницата, поради което не е налице изключението, разгледано в Решение №13/2016г. по гр. д. № 3637/2015г., ІІ г.о., ВКС, Решение № 15/19.02.2016 т. по гр.д.№ 4705/2015 г. ІІ гр.о. и Решение № 9/10.02.2017 г. по гр.д.№ 6320/2015 г.ІІ гр.о. Въззивният съд необосновано е приел, че ищцата не твърди, че е във фактическа власт с намерение за своене към момента на предявяване на иска. С това твърдение започва исковата молба. Дали това твърдение е вярно и дали ищцата упражнява такава власт и в хода на производството и до момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество е въпрос, който съдът може да преценява във всеки момент. Като е приел, че отрицателният установителен иск е недопустим към момента на предявяването му, съдът е постановил неправилно определение в тази част, което следва да се отмени. Неотносими към настоящия спор са следните въпроси. В настоящото производство съдът не може да преразглежда факти и обстоятелства, съществували към момента на разглеждане на производството по предходния спор, тъй като те са преклудирани с постановяване на влязло в сила решение по него. Ищцата по настоящия иск е следвало да изчерпа всичките си възражения и основания за придобиване на права и да наведе всички факти, от които извежда твърдените от нея процесуални и материални права. Докато е траяло производството по приключилия спор, предвид уважаване на иска е спряло течението на давността, съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Затова не може да се вземе предвид владение на ищеца /ако докаже такова/ в хода на процеса. /въпрос № 6/ Поради това са неотносими за производството по частната касационна жалба въпроси № 1 и 3. Тъй като производство е прекратено още на фаза преценка редовност на исковата молба и наличието на твърдения за правен интерес, за този спор са без значение въпроси № 2, 5 и 7. Въпрос № 6 е неотносим и защото ищцата се позовава на фактическо състояние, а не на придобито право на собственост на основание придобивна давност, изтекла след влизане в сила на решението по приключилото дело, защото през времетраенето на разглеждането на този процес давността е спряла да тече, както и по време на разглеждането на настоящия спор. На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е формулиран въпрос № 8 - налице ли е смущаване на владението, когато е налице публична легитимация на друго лице, претендиращо, че е собственик и притежаващо титул за собственост. Този въпрос е неотносим, тъй като за наличието на правен интерес, ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС не изисква да е смутено фактическото състояние, а такова да се упражнява и да е налице правен спор между страните. Наличието на титул за собственост у ответника се признава от съдебната практика като обстоятелство, обосноваващо правен интерес ищецът да предяви установителен иск за собственост. Наличието на титул за собственост обаче в съдебната практика не се разглежда като обстоятелство, смущаващо фактическото състояниие владение, дори да е доказано, че такова се упражнява/ Противното би означавало да се отрече изобщо възможността да се завладее имот, за който някой притежава титул за собственост – нотариален акт, АДС, АОС и т.н., което съдебната практика никога не е приемала. В съдебната практика по владелческите искове многократно е подчертавано, че по тях не се обсъжда правото на собственост и документите, с които то се доказва. Затова съдът приема, че не е налице наведеното основание за допускане до касация – въпроса не обосновава крайният извод за преценката за допустимост на иска и не е налице непълнота или неяснота в нормативната уредба или в съдебната практика. По исковете по чл. 90 ЗКИР по формулираните въпрос съдът не констатира основание за допускане до касационен контрол. Въпрос № 9 е неотносим, тъй като по спора е съществено не дали мотивите формират сила на пресъдено нещо, а дали са преклудирани факти, които са съществували при разглеждане на предходното приключило производство и възражения във връзка с тях. Безспорно ограждането на имота през 1992 г., сключването на договор за охрана през 2022 г. и всякакви действия, чрез които ищцата твърди, че е упражнявала фактическа власт с намерение за своене до приключване на предходното производство по отрицателен устанвоитеен иск са преклудирани. Тя може да се позовава само на факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция, разглеждаща спора по същество /въззивната/ В Решение № 75 от 12.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6307/2015 г., I г. о. е посочено, че тъй като вписването пази права, с нормата на чл. 88 и чл. 90 ЗКИР е предвидена защита от вписване, което само формално /привидно/ създава права, а е недопустимо, или нищожно. В случая не вписването на акта от 1964 г. създава права, а правата на наследодателя на ответницата произтичат от покупко-продажбата. От друга страна владелец може да придобие права върху имота ако е доказал противопоставено владение на собственик, независимо, че последния притежава титул за собственост. Налице е съдебна практика, относно правното значение на заличаването на вписване и това, че искът по чл. 90 ЗКИР е допустим, единствено когато със заличаване на вписването би се променило правното положение на ищеца, например когато отпадне вписване, което има не само оповестително, но и защитно действие в хипотезите на чл. 17, ал.2, чл. 88, ал.2, чл. 135,ал.1, изр.3 ЗЗД или вписване на възбрана и др. / определение № 304 от 27.06.2013 г. по ч. гр. д. № 2821/2013 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 37 от 20.01.2016 г. по ч. гр. д. № 6168/2015 г. на ВКС, IV-то г. о./. Изяснено е, че допустимостта на исковете по чл. 90, ал. 1 ЗКИР се обуславя не само от наличието на вписване и засегнати с него права на ищеца, но и от наличието на възможността да бъде постигнат преследваният с тези искове правен резултат, а именно заличаване на вписването, когато се установят пороци на самото вписване, водещи до нищожност или недопустимостта му или когато е вписано несъществуващо обстоятелство. / определение № 37 от 20.01.2016 г. по ч. гр. д. № 6168/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о. В случая с вписването на нот. акт от 1964 г. не е засегнато право на ищцата, тя се позовава на фактическо състояние към момента на предявяване на иска. С предявяване на иск по чл. 90 ЗКИР за заличаване на това вписване нейното фактическо състояние няма да се промени. Същевременно наличието на това вписване не е пречка за упражняване на фактическата власт, а такова би било правото на собственост на ответницата, но със заличаване на вписването от 1964 г. правото на собственост няма да се прекрати. Затова изводът за липса на правен интерес от исковете по чл. 90 ЗКИР са съобразени със съдебната практика и са правилни. По въпрос № 10 възивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика, а наличието на непротиворечива такава изключва и приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпрос № 11 не обуславя допускане до касация, тъй като е неотносим към настоящото производство. Ищцата не обосновава с исковата молба по настоящия спор правният си интерес с твърдение за придобиване на права. Предвид уважаване на отрицателният установителен иск против нея за същия имот и между същите страни, със сила на пресъдено нещо е установено, че тя не е собственик на никакво придобивно основание. /Виж Решение № 530 от 5.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на I г. о. и Решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г., II г. о./ Поради това иск, основан на това, че притежава право на собственост би бил недопустим. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Съдът не констатира и очевидна неправилност на обжалваното определение в частта, с която е потвърдено определението на РС, в частта му, с която е прекратено производството по исковете по чл. 90 ЗКИР., тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила и не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение