Определение № 12 от 19.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2395/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. К. и по касационна жалба на „Лено” АД /с предишно наименование „Ленно” АД/ чрез пълномощника му юрисконсулт С. М. против решение № 418/01.04.2020 г., постановено по в.гр.д. № 11/2020 г. на Окръжен съд Пловдив. Ответницата М. К. обжалва решението в частта, с която като е потвърдено решение № 358/18.10.2019 г. на Районен съд-Карлово, постановено по гр.д. № 1038/2018 г., е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че М. Д. К. дължи на „Ленно” АД следните суми: 3 500 евро, представляваща главница по договор за заем – потребителски кредит „ПРАЙМ”-клиентски № 1044 от 18.10.2016 г. и анекс № 1 от 05.12.2016 г. и приложение 1-погасителен план към анекс № 1 и 205,08 евро, представляваща падежирала договорна лихва от вноска № 1 до вноска № 6 включително на основание чл.2.3, б.”а” и б.”б” от договора за периода от 05.01.2017 г. до 05.06.2017 г. по приложение № 1 – погасителен план от анекс № 1 към договор за заем - потребителски кредит „ПРАЙМ”-клиентски № 1044 от 18.10.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 20.02.2018 г. до окончателното й изплащане. Ищецът „Лено” АД /с предишно наименование” „Ленно АД/ обжалва решението в частта, с която като е отменено решение № 358/18.10.2019 г. на Районен съд-Карлово, постановено по гр.д. № 1038/2018 г., са отхвърлени предявените от „Ленно АД срещу М. Д. К. искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи следните суми: 1 595 евро, представляваща неустойка по чл.2.3, б.”с” и б.”d” от договор за заем - потребителски кредит „ПРАЙМ”-клиентски № 1044 от 18.10.2016 г. и анекс № 1 от 05.12.2016 г., ведно със законната лихва от 19.02.2016 г. до окончателното изплащане; 25.00 евро, представляваща такса по чл. 2.5, б.”б”, т. „ii” от договора; 50.00 евро, представляваща такса по чл. 2.5, б.”б”, т.„iii” от договора и 70.00 лева, представляваща такса по чл.2.5, б.”б” от договора за връчване на нотариална покана. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба на ищеца „Лено” АД е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна, но е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК, съдебен акт. Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване на следните вземания по сключен между страните договор за заем от 18.10.2016 г.: главница в размер на 3 500 евро, договорна лихва в размер на 205,08 евро, неустойка по чл.2.3, б.”с” и б.”d” от договора в размер на 1 595 евро, такса по чл. 2.5, б.”б”, т.„ii” от договора в размер на 25.00 евро, такса по чл. 2.5, б.”б”, т.„iii” от договора в размер на 50 евро и такса по чл.2.5, б.”б” от договора в размер на 70.00 лв. Касационната жалба на ответника е насочена срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за установяване на вземания за неустойка и такси по договора за заем. Съгласно нормата на чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК от обхвата на осъществявания от ВКС касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за гражданските дела, в която категория попада и обжалваната от ищцовото дружество част на въззивното решение. При искове, предявени в условията на кумулативно обективно съединяване, допустимостта на касационното обжалване се преценява с оглед цената на отделните искове, които в случая са под 5 000 лв. Неоснователни са доводите на касатора-ищец, че исковете за установяване на вземания за неустойка и за различни такси /разноски/ по договора са обусловени от иска за установяване на вземането за главница по договора за заем, поради което независимо от тяхната цена, допустимостта на касационното им обжалване следва от обуславящия ги иск, чиято цена е над 5 000 лв. Исковете за установяване на вземания за неустойка за забава и различни такси по договора за заем не са обусловени от иска за установяване на вземането за главница, т.е. между тях няма връзка на обусловеност. С оглед изложеното, подадената от ищцовото дружество касационна жалба се явява процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба на ответницата М. К. е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник поддържа нищожност на въззивното решение в обжалваната част по смисъла на чл.280, ал.2, предл.1 ГПК, но без да излага конкретни доводи за наличието на този порок на съдебния акт. По същество в жалбата се поддържа, че решението е неправилно, тъй като процесния договор за заем е нищожен. В жалбата и уточненията към нея не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Насрещната страна „Лено” АД е депозирала отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната му част, тъй като ответницата не е формулира материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Излага становище за неоснователност на доводите за нищожност на въззивното решение и за нищожност на сключения договор за заем. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове за установяване на вземания за главница и възнаградителна лихва по сключен между страните договор за заем. Въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства се установява, че между страните е сключен валиден договор за заем с нотариална заверка на подписите, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответницата сумата от 3 500 евро, която последната се е задължила да върне в срок от 6 месеца - на равни месечни погасителни вноски в размер на 591,87 евро с падеж 5-то число на съответния месец, считано от 05.01.2017 г. Съдът е съобразил обстоятелството, че в срока за отговор на исковата молба, а и във възражението по чл.414 ГПК, ответницата не е оспорила факта на предаване на заемната сума. В срока за отговор е направила единствено предложение за постигане на споразумение с ищцовото дружество, както и искане за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Въззивният съд е приел, че от страна на ответницата не са ангажирани доказателства, установяващи, че е погасявала заема чрез внасяне на дължимите месечни вноски на съответния падеж и кредитирайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което не е оспорено от страните, е достигнал до извода, че в случая са налице предвидените в договора предпоставки за обявяване на задължението на заемодателя за предсрочно изискуемо и съответно за основателност на установителните искове за главница и договорна лихва. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваната от ответницата част по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос, а са изложени основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, а проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Във връзка с доводите на касатора-ответника, че обжалваното решение е нищожно, следва да се посочи, че съгласно тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия на селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд следи служебно за спазването на съществени процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на обжалваното решение и ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. При съобразяване на разясненията, дадени в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че въззивното решение е валидно - постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,