Определение № 5264 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 463/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2, вр. чл.248 ГПК. С решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд, имащо в тази част характер на определение, е оставена без уважение частната жалба вх. № 25120714 от 20.07.2021 г. на В. К. А. и А. И. А. срещу определение от 28.06.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на В. и А. И. срещу решението по делото в частта за разноските. Въззивният съд е приел, че В. К. А. и А. И. А., като ответници по предявен срещу тях иск по чл.109 ЗС, са станали повод за завеждане на делото, тъй като са осъществили действия, с които са пречили на ищците да ползват спокойно и безпрепятствено собствеността си, като са затруднявали свободния достъп до сградата откъм тупика на [улица]. В хода на производството ответниците, които не са оспорили наличието на заявените в исковата молба препятствия, са премахнали същите, поради което съдът на основание чл.235, ал.3 ГПК е съобразил тези факти и е отхвърлил предявения иск. Ето защо обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е възложил на ответниците разноските по делото. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от В. К. А. и другите наследници на починалия междувременно ответник А. И. А. - Д. А. А.-К. и Б. А. А.-Г.. Въпреки че са посочили като обжалваем акт определение № 12628/23.10.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд, от съдържанието на жалбата се установява, че тя има характер на частна касационна жалба, насочена срещу решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд, имащо в тази част характер на определение по чл.274, вр. чл.248 ГПК. Жалбоподателите считат за незаконосъобразно определението от 28.06.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата им по чл.428 ГПК да бъде променено решението по делото в частта, с която са осъдени да заплатят разноски на ищците в размер на 2 280 лв., евентуално да бъде намалено като прекомерно присъденото адвокатско възнаграждение по това дело. Считат, че липсва правно основание да заплащат разноски за производството пред първата инстанция, тъй като предявеният срещу тях иск по чл.109 ЗС е бил отхвърлен. Неправилен бил изводът на съда, че едва в хода на делото се установила липсата на неоснователни действия по чл.109 ЗС. Разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК не предвиждала възможност ищците да имат право на разноски, след като искът им е отхвърлен, независимо по каква причина. Дори да се приеме, че ищците имат право на разноски, съдът трябвало да отчете приетия от него за установен факт, че ответниците в хода на процеса са преустановили неоснователните си действия и не следвало да присъжда в цялост разноските на ищците. Разноските за адвокатско възнаграждение били завишени и поради прекомерното надвишаване на предвидения минимум по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответниците в производството М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. не вземат становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че жалбата е процесуално допустима, но не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. С решение от 16.02.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният от В. Д. Н., С. С. Н., М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. срещу В. К. А. и А. И. А. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да ползват спокойно и безпрепятствено собствеността си, а именно: право на строеж върху следния недвижим имот: У. X.-242,243 в кв.19, местност „Красно село-плавателен канал“,[жк], [улица], като ответниците бъдат осъдени да премахнат три метални скоби, представляващи ограничители за паркоместа, както и да се забрани на ответниците да паркират собствения си автомобил с ДК [рег.номер на МПС] в прохода към входа на жилищната сграда. Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищците сумата от 2280 лв. разноски по делото. Съдът е приел, че съгласно допълнителната СТЕ при направения оглед на място са премахнати трите метални скоби за паркоместа в процесния У., които да затрудняват свободния достъп до сградата откъм тупика на [улица]. По делото обаче е установено, че към датата на предявяване на исковете тези скоби са съществували. Затова съдът е приел, че разноските за водене на делото следва да бъдат възложени на ответниците. С определението от 28.06.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд е оставена без уважение молбата на ответниците за изменение по реда на чл.248 ГПК на решението в частта за разноските. Прието е, че след като ответниците са дали повод за завеждане на делото, то те следва да понесат и отговорността за разноски. Прието е за преклудирано възражението за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение, тъй като това възражение не е направено до приключване на последното открито съдебно заседание. Върховният касационен съд в настоящия си състав приема, че както определението от 28.06.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд по чл.248 ГПК, така и потвърждаващото го решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд, имащо в тази част характер на определение, съответстват на практиката на ВКС, в която се приема, че и в хипотеза на отхвърляне на предявения иск поради настъпили в хода на процеса нови факти, осъществени от ответника и водещи до неоснователност на иска, той дължи разноските на ищеца, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото - определение № 511 от 29.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1499/2013 г., IV г. о., определение № 192 от 18.05.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 606/2022 г., определение № 381 от 30.05.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 645/2023 г., I т. о. Първоинстанционното определение по чл.248 ГПК съответства и на практиката на ВКС, че възражението за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не може да се прави едва с молбата по чл.248 ГПК, както е в настоящия случай - определение № 96 от 7.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1888/2020 г., II т. о., определение № 96 от 1.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2968/2018 г., II т. о., определение № 60 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 88/2021 г., II т. о., и цитираната в тях практика на ВКС. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че в случая данните действително сочат, че при завеждане на делото в процесния имот е имало метални скоби, препятстващи достъпа на ищците до техните обекти в режим на суперфициарна собственост, които впоследствие са премахнати, а и ответниците по предявения иск по чл.109 ЗС не са направили възражение, че скобите са поставени в тази част от дворното място, която ищците нямат право да ползват съобразно чл.64 ЗС, съответно съдът не се е занимавал с този въпрос. В обобщение – след като обжалваното въззивно определение съответства на практиката на ВКС по чл.78, ал.1 ГПК в хипотеза като настоящата, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и искът е отхвърлен поради действия от негова страна в хода на процеса, водещи до неоснователност на иска, то не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение