Определение № 576 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 341/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. В. Г., чрез адвокат П. П., срещу определение № 535 от 25.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 20253500500390/2025 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е отменено определение № 939 от 30.07.2025 г. по гр. д. № 1257/2024 г. на Pайонен съд - Търговище, както вместо него въззивният съд е изменил решение № 292 от 16.06.2025 г. по гр. д.№ 1257/2024 г. в частта за разноските, като е осъдил В. К. В. да заплати на С. В. Г. разноски за оказаната по делото правна помощ в размер на 2500 лв.

Окръжен съд – Търговище, сезиран с частна жалба на С. Г., е съобразил, че гр. д. № 1257/2024 г. на Районен съд - Търговище е образувано по искова молба на В. К. В. срещу Р. К. В. и С. В. Г., с която е предявен иск за установяване правото на собственост по отношение на описания в исковата молба недвижим имот. Първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил иска и е присъдил в полза на ответницата С. Г. разноски за адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК, в размер на 2 000 лв. без ДДС (при направени и претендирани разноски от 4500 лв.). По молба на С. Г. по чл. 248 ГПК, съдът е постановил определение № 939 от 30.07.2025 г., с което е оставил молбата без уважение. Изложил е мотиви, че при присъждане на сумата от 2000 лв. е съобразена работата на процесуалния представител на молителката адв. П. по делото, приложимата съдебна практика, както и цената на спорното право.

Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да се вземе предвид тълкуването в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при направено възражение за прекомерност на заплатено адвокатско вознаграждение, съдът следва да прецени размера на прекомерността като съотношение на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Във всеки конкретен случай съдът следва да съобрази спецификата му. В случая са направени правни възражения и съответни доказателствени искания; проведени са три съдебни заседания, представени са голям обем доказателства - както писмени, така и гласни. При развитието на процеса, защитата на ответницата е била активна от самото му образуване, като крайният резултат е бил отхвърляне на исковата претенция. Поради това спорът се отличава с фактическа и правна сложност, която следва и от естеството на търсената защита - защита на правото на собственост. Освен фактическата и правна сложност на спора, наведените от страната правоизключващи и погасяващи възражения, както и проявената процесуална активност за тяхното доказване, при оценяем иск, следва да се съобрази и цената на търсената защита и към нея да се отнесе размерът на адвокатското възнаграждение. При тези спорове възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна, на база пазарната цена на имотите, а ако имотите нямат пазарна цена - на база данъчната оценка. В случая пазарната цена на имота не е изследвана, поради което цената се определя от данъчната оценка на имота, която е била 4640.30 лв. Ето защо Окръжен съд – Търговище е заключил, че възнаграждение за оказаната правна помощ по делото в размер на 4500 лв. действително е прекомерно. Предвид сложността на спора, броя проведени съдебни заседания, проведеното доказване на възраженията и процесуалната активност на процесуалния представител на ответника, е приел, че следва да се присъдят разноски за адвокат в размер на 2500 лв.

Жалбоподателката атакува определението на Окръжен съд – Търговище като незаконосъобразно и неправилно. Счита, че й се дължат разноски за адвокат в пълен размер – 4500 лв.

В изложението към касационната жалба се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира въпросите:

1. При постановяване на решението следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, както и да не обсъди и анализира всички релевантни изложени аргументи, съобразно изискването на чл. 12 ГПК;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото във връзка с оплакванията в жалбата и доводите на страните;

3. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил;

4. Кои са приложимите критерии и легитимните цели, въз основа на които съдът следва да извърши преценка за прекомерност при предявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно;

5. Разпоредбите на Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа, след нейното изменение в ДВ, бр. 14/2025 г., и регламентираните в нея критерии за правна и фактическа сложност на делото и за размера на дължимите адвокатски възнаграждения могат ли да служат като ориентир и приложими ли са в производството по чл. 78, ал. 5 ГПК при преценката дали е налице прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение;

6. Дължи ли съдът да направи мотивирана преценка дали е налице несъответствие между уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение и извършената адвокатска работа и въз основа на какви обективни, пазарни и законни критерии формира своята представа за наличие на подобно несъответствие, преди да постанови намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Кои са относимите икономически и правни условия, които следва да бъдат разгледани и взети предвид от съда при преценката дали е налице пропорционалност на уговореното възнаграждение спрямо вложените усилия на защитата, респ. дали е налице съществено несъответствие между уговореното възнаграждение и вложените усилия на защитата;

7. Какви са критериите, въз основа на които се извежда фактическа и правна сложност на делото в производството по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Насрещната страна е депозирала отговор, съгласно който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане.

Постановеното от Окръжен съд – Търговище е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.

Първите три въпроса от изложението към касационната жалба са неотносими към изложените решаващи съображения в атакуваното пред ВКС определение. Ето защо същите не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По останалите свързани въпроси, които се отнасят до критериите за намаляване на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК и начина на преценка от страна на съда, обобщен отговор е даден във визираното от жалбоподателката определение № 23/07.01.2026 г. по ч. т. д. № 1793/2025 г. на ВКС, ІІ т. о. Съгласно същото, с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар, като не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, § 1 ДФЕС, във връзка с член 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на член 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да обвържат съда при определяне на възнаграждението. В този смисъл е формирана трайна практика на ВКС (определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 931/21.03.2025 г. по т. д. № 2282/2024 г. на ВКС, I т. о. и др.), според която при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери, които могат да служат само като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Налице е трайна практика на ВКС, вкл. цитираната от касаторите, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия. Преценката се извършва съобразно броя на страните и тяхното процесуално качество, предмета на правния спор, броя и вида на релевираните възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения и т.н. При определяне на възнаграждението следва да бъдат отчетени и пазарните цени на адвокатските услуги за процесуална защита по подобни дела, като основание за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение е прекомерността на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение според действителната правна и фактическа сложност на делото.

Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя горното.

Съдът намира, че в случая второстепенният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика при определяне по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК на дължими разноски в размер на 2500 лв. Същият е съобразил релевантните критерии при оценка на действителната фактическа и правна сложност на делото – предмета на делото, направените от процесуалния представител на С. Г. правоизключващи и правопогасяващи възражения, заявените доказателствени искания и представените доказателства, участието в открити съдебни заседания, като същевременно е отчел (без да му дава превес) защитавания материален интерес.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

За настоящото производство не се дължат разноски. Налице е трайно установена практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, съгласно която производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК, поради което в него не се носи отговорност за разноски. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основание за присъждане на такива и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт, каквото е настоящото дело.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,