Определение № 768 от 24.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. Д. У. и Ж. Ш. А. срещу въззивно решение от 12.02. 2010 г. по гр.д. № 2684 /2008 г. на Пловдивския окръжен съд, 14 гр. възз. с-в., с което е оставено в сила решение на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от двамата жалбоподатели срещу Д. И. Б. и Е. Л. Г. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.109 ЗС и чл.45 ЗЗД за имуществени и неимуществени вреди. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Двамата жалбоподателите са представили писмено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението на Ж. Ш. А. се твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по материалноправни въпроси, касаещи спора по същество (по исковете) с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.109 ЗС, а се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, касаещ липсата на пасивна легитимация (на ответниците) в противоречие с практиката на ВКС, сочи решения № 1126 / 06.10.2008 г. по гр.д. № 3625/ 2007 г. на V г.о. на ВКС, № 1544 /30.10.2002 г. по гр.д. № 18899 / 2001 г. на ІV г.о. на ВКС; определение № 29 /16.01.2009 г. по ч.т.д. № 196 / 2008 г. на ВКС, І т.о.; твърди се, че съдът се е произнесъл по въпрос решаван противоречиво от съдилищата, който (въпрос) не извежда, сочи решение на Благоевградски и В. ОС и определение на В. ОС; твърди се, че определението на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението на Г. Д. У. се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуаленоправен въпрос и че решението му противоречи на решения и определения на съдилищата, а определението на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но този жалбоподател не е извел нито един правен въпрос. По указание на въззивния съд за отстраняване на нередовности този жалбоподател е представил допълнително изложение със същото съдържание като изложението на Ж. Ш. А.. Ответниците Д. И. Б. и Е. Л. Г. са представили писмен отговор, в който оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира следното: Жалбите са допустими в частите по исковете по чл.109 ЗС и в тези по отделните искове по чл.45 ЗЗД с цена над 1,000 лева, по исковете с цена под 1,000 са недопустими, в тези части следва да бъдат оставени без разглеждане по същество, а производството по тях да бъде прекратено. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че са предявени срещу ответниците и са основани на следните фактически твърдения: че ответниците са собственици на съседен на този на ищците урегулиран поземлен имот (УПИ) с посочен номер; че ответниците са извършили строителство в своя УПИ, при което са преминавали и завземали част от имота на ищците и са им причинявали имуществени и неимуществени вреди: нарушаване на трайна дворна настилка и място, събаряне на каменна ограда, разрушаване на лятна кухня, увреждане на жилищна сграда, разходи и грижи за положени грижи за възстановяване на влошено здравословно състояние; от събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че ответниците не са собственици на дворното място, каквито са други, че ответниците не са учредители на право на строеж, нито възложители на строежа, нито са го извършвали (посочено е дружеството, което го е извършвало); че от множеството технически експертизи не се установява, че ответниците са причинили промени в състоянието на имотите във връзка с извършването в единия на строителство и въобще събраните по делото доказателства са негодни да установят връзката на ответниците с твърдените нарушения на правото на собственост и причинените имуществени и неимуществени вреди; въз основа на тези фактически изводи съдът е намерил исковете за недоказани, че в конкретния случай липсва процесуалноправна легитимация и исковете по чл.109 ЗС се явяват неоснователни, а при липсата на доказаност на авторството на нарушението на правото на собственост, няма основание да се търси и деликтна отговорност на ответниците. По доводите за допускане на решението до касационно обжалване: След указанията на въззивния съд и уточнението и двамата жалбоподатели са посочили един и същ конкретен процесуалноправен въпрос - липсата на пасивна легитимация на ответниците, за който (въпрос) се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, отразена в цитирани две решения и едно определение. Противоречието с разрешения в отделни влезли в сила решения представлява предпоставка по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК. С първото посочено решение - № 1126 / 06.10.2008 г. по гр.д. № 3625/ 2007 г. състав на ВКС, V г.о. е приел, че въззивният съд се е произнесъл по иск с неуточнен петитум, че изводът му, че ищецът не се е легитимирал като собственик на недвижим имот (че не е доказал, че е собственик на недвижим имот) е неправилен и че не е установена идентичността на процесен имот с друг и съдът е бил длъжен по чл.157 ГПК (отм.) да постави служебно задачи на вещо лице. С второто посочено решение - № 1544 /30.10.2002 г. по гр.д. № 18899 / 2001 г., съставът на ВКС, ІV г.о. е приел, че по негаторния иск съдът е следвало да установи две неща: че ищецът е собственик на имотите, а ответникът е създавал пречки на ищеца да ползва пълноценно имота си, което (въззивният) съд е и сторил и че искът е с правилно легитимирани ищец и ответник – съгл. ТР № 31 /1985 г. на ОСГК на ВС. С посоченото определение № 29 /16.01.2009 г. по ч.т.д. № 196 / 2008 г., съставът на ВКС, І т.о. е приел, че въззивният съд неправилно е прекратил производството по делото, като неправилно е приел, че жалбоподателят не е страна в първоинстанционното производство, като каквато е конституиран и участвал. Настоящият състав намира, че въззивният съд не е разрешил въпроса за процесуалноправната легитимация на ответниците в противоречие с разрешенията, дадени в цитираните актове: всъщност той е намерил исковете за недоказани и затова неоснователни, а не за недопустими, този извод е формулиран ясно, независимо от смесването на процесуалноправна с материалноправна легитимация в една част от мотивите и на него е основано решението, с което исковете са отхвърлени. Противоречието със съдебно определение по друго гражданско дело (вторият приложен съдебен акт) не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите не са извели други правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл или не се е произнесъл, а е трябвало, и такива не могат да бъдат уточнени и конкретизирани от твърдението, че такива въпроси са решавани противоречиво в посочени решения на Благоевградски и В. ОС и определение на В. ОС. Без извеждане на конкретни въпроси самото твърдение за противоречиво разрешение на други въпроси, както и това, че определението на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не е достатъчно за допускане на решението до касационно обжалване. Поради изложеното следва да се приеме, че изведеният въпрос не осъществява предпоставките на основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, че искането за допускане на касационно обжалване не е обосновано с наличието на предвидени в закона критерии. Жалбоподателите не претендират разноски и с оглед изхода по това производство нямат право на такива, ответниците претендират, но не са доказали, че са направили такива, поради което и на тях не следва да се присъждат разноски. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на първо отделение на гражданска колегия